чик - чиpик, nom! ^^^

неделя, 27 март 2011 г.

Съвестта следва човека като сянка ( Им. Кант)

( инспирирано от Фр. Ницше и от пенсионираните ми

разсъждения за бушменската кола- кола )










Помните ли древната мъдрост, че онзи, който успее да преброди пустинята, ще съумее да отиде навсякъде другаде, където пожелае? За някои важи обратното твърдение. Светът не е по вкуса на всички, а и добре, че - имайки предвид разнородните и съвсем не при всекиго добри вкусове, бих се разочаровал от избора си, ако беше другояче. На мен светът се услаждаше, топеше се в устата и всеки мой избор беше придружаван от доволно премляскване Но, уви, всяка сладострастност в миналото е съпроводена от своеобразен кариес в настоящето. И с тези настоящи кариеси аз вървя сега, през личната си пустиня, избрал изгнанието пред нечистата съвест с единствен спътник своята сянка. О, ти, вярна моя приятелко, ти си безценна в своето усърдие - понякога вървиш пред мен, показвайки ми пътя, а щом се уморя или загубя вяра в начинанието си, заставаш зад мен, тласкайки ме напред. Нека обаче се върнем на моралното чревоугодничество Откъде се прокрадна непривичният ми апетит към недостойното и гротескното? Да започнем с първата стъпка към безнравствеността, именно - с лъженето и безчестието. Хора, много по- мъдри от мен, са предположили, че всичко започва с една малка лъжа, която, чрез прибавяне на още безброй лъжи, се превръща в голяма такава. Ще си позволя да противореча на по- мъдрите от мен хора, бих ги нарекъл дори глупаци, но в последния миг бих се възпрял. Преди клеветата, бих се замислил дали подобна погрешност наистина е белег за глупост или за нещо далеч по- мистично. Сянко, но ти напираш за истината! Криволичиш пред мен и умоляваш за моето искрено мнение по въпроса що е то лъженето. Тогава нека ти разкрия, сянко, как се случват в действителност нещата - първо е гигантската лъжа, лъжище дори, витаещо над нас като някакъв спътник, респектиращо и тресящо се от смях. Гадно, противно. Позволи ми да кажа, дори лоено. Но срамежливо. А хората ядат срамежливите. Затова след време спират да обръщат внимание на злокобността му и му прегризват гърлото. Така лъжището се превръща само в лъжа, която от своя страна се смалява до по-малка лъжа, която става още по-малка, по-малка, ПО-МАЛКА!... и ето го моментът, в който лъжата се превръща в лъжичка. А ти, прелюбима сянко, знаеш какво е това- то не е опасно, дори не се яде, а с негова помощ се хранят единствено бебетата. Да, тук трябва да се съглася с теб, сянко - всичко протича аналогично при всяка зловредност. Подобно на наредена маса за скъп пир, цялата лошотия на човечеството някога е била показана наяве, почти като на изложба, пред гладния поглед на всички. И тук няма значение причината за пира - и най- възвишения повод бива заглушен от къркорещите тумбаци на огладнелите гости. Лъжището се превръщало в лъжичка - голямото мародерство се превръщало в едва забележимо дразнение, а блюдата ставали все по- малко, чиниите - все по- празни. Липсата на злост пред очите на хората ги карала да се протягат доволно след добре прикритото оригване и дори да изпитват задоволство, че са допринесли поне малко за унищожаването на тази злост. Но на това място ме изпълни едно прозрение, сянко, точно след пира, при изгрева на слънцето, когато ти започна срамежливо да растеш до мен. Прозрението гласи, че нищо никога не се губи. И, ако и лошотията вече да е неутрализирана от очите на човечеството, то тя продължава да съществува вътре в него - това е то кръговратът на лакомията. И, каквато и напаст да бъде сервирана, тя бива изяждана под криворазбрания апел за заличаване на злото. От масата се става с чувство за порочна ситост и напастта официално излиза от пределите на блюдата. А, тъй като апетитът идва с яденето, всеки залък бива дъвкан все по- стръвно гузната съвест завършва потушена с лъжи за близкото бъдеще и неглежиране тежестта на храната - припомнете си, всички диети започват от утрешния ден! Моят недъг, който толкова време поддържаше ситостта ми, е желанието да се изтъквам. Разбирането, че на мен трябва да се възхищават. Бях артист, при това съвсем не лош артист, нали, сянко? С пантомими покорявах сърцата на случайните минувачи, а заговорех ли, всички се чувстваха като седнали в кино салона, наблюдавайки изпълнение с потенциала за награда на академията. Но си казах - достатъчно! Ненужна намирам вече всяка жажда за показност, абдикирам от голямата сцена в интерес на самотата си.Колкото повече време прекарваме заедно, сянко, толкова по- уютно - самотен се чувствам. Разкъсвам сценичните си дрехи, разрошвам сценичната прическа, изтръгвам дори сценичното си сърце. О, доста мръснишки ще постъпя с някое мило дете, купило си пуканки за новия ми филм, ако във фунийката не намери нищо друго, а едно кръвясало и слузесто сърце. А сърцето се смее, смее се и подскача пред очите на пищящото хлапе. Ах, погледни, сянко- слънцето залязва! Нима не знаеш какво следва сега?! Това, разбира се, не е реторичен въпрос. А по- скоро нещо като... просто вопъл, изтръгнат от сърцето ми. От фунийката с пуканки,искам да кажа. Залезът : миг съвършен, в който всичко ще изчезне. Сърцето ми ще изчезне (отдъхни си, хлапе!) , потребността ми от сърце изобщо също ще изчезне. Ще изчезна и аз, но не съвсем, а само на ужким, ще изчезне всичко тленно от мен обаче. Ето, ето, вече изчезна почти. Вижте всички, това е живот! Само ти и аз, сянко! Не си ли съгласна, сянко? Сянко? Къде изчезна, сянко?...

1 коментар:

Violeta каза...

Страшен финал! Доста често лъжем себе си чрез сенките ни.