чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 1 юли 2011 г.

Донякъде автобиографично, донякъде апокалиптично, но като цяло - без заглавие.

В духа на предходната ми публикация. И все пак, и все пак...


У човек има естествен инстинкт към смъртта.
***
Тя, вечната Тя - младата, всемъдрата - изпадна в несвяст. Загуби съзнание - така се нарича, но това са само трезвите думи - Тя всъщност беше в съзнание през цялото време, осъзнаваше какво се случва с Нея и около Нея. Но не искаше да се изправи - нямаше желанието. Возеше се в онази кола, особената кола, и виждаше светлината. Така беше най- лесно.
Чуваше единствено неясното, далечното „Детето ми!Детето ми!“ - земната ѝ майка стенеше за така ненужния никому живот, който Тя беше на път да изостави. А Тя пътуваше в Колата и нямаше време за вечен живот.
Желанието и дълга са две коренно различни неща обаче. Каза:
- Мамо!
И отвори очи.
Преди време беше написала предсмъртно писмо за майка си -в случай, че умре преди нея, да опише за последно с метафори и чрез игри на думи колко много я обича, . В писмото се казваше, че Тя, Дъщеря, без колебание ще забави привилегията си за заслужено прераждане - с миг или вечност, защото времето е хем лично, хем човешко, хем нежелано, -за да може да наблюдава Майка през живота, да бди над нея; за да бъде Вечното дете, което няма да остави Майка сама и няма да позволи сълза от неизбежната майчина тленност да потече, да се стече от бузата и да се влее в морето от тъга. Тъгата на този земя е твърде много и точно тази сълза би могла да бъде причина реката на общата мъка да прелее - а вечната Тя не можеше да допусне това.
- Мамо! Мамо! - извика вечната тя, отваряйки очи. Младежкият героизъм обаче е зелен героизъм - ненавременен героизъм.
Местата се смениха, което само по себе си води до много неща. До вид принципна справедливост, до вид чувство за вина и до вид погнуса от наскоро извоювания живот.
Майка бе умряла от скръб при вида на гърчещото се конвулсивно тяло - бе се удавила в смесената струйка кръв и пяна, които се подаваха от едното ъгълче на детската уста. Майка държеше в ръце съвземащата се Дъщеря и Майка беше мъртва.
От там нататък - нищо. Вечната Тя се почувства тленна. Намрази света за начина, по който е устроен, намрази и гносиса, задето бе така труден за поддържане в ръцете на едно младо момиче.
Последва погребението. Погребението беше... впрочем, нима има значение? Всичко беше тъжно и греховно.
Универсалното решение на тъгата е да вплетеш в живота си един порок, докато всъщност не се окаже, че животът ти е крехката паяжинка, която е вплетена в порока, а не обратно. Странно нещо - вечната Тя някога искаше да събаря кулите на погрешността, да срива фалшивите и мними кумири. А сега самата тя бе попаднала под влиянието на кумир, който не би могъл да бъде съборен - защото изграждането му се състои от копаене надолу, което го прави по- лесен за влизане и по- труден за излизане.
И все пак - какво е порокът, ако не временност? За вечната Тя това беше просто едно стъпало, неизбежен период от време, който по необходимост от гледна точка на безкрая завършваше с всемирно доскучаване. Що е то всемирно доскучаване? - Това е оправданото отегчение от приемането на чуждата истина за своя.
Вечната Тя се освободи от преследването на чужди истини и мечти, макар и това да ѝ отне известно време - онова, личното, човешкото и нежеланото, - и си изобрети сама свои. Те бяха едни такива, по- особени. И, ако и тези мечти да не бяха все още изцяло формирани в съзнанието ѝ, нямаше съмнение, че това щяха да бъдат най- истинските мечти, защото те щяха да излекуват сърцето ѝ от къркорещата мъка.
Първият етап от мечтането ѝ се състоеше в това да се откаже от всички свои мечти и да прегърне безсмислието на живота.
***
Тя ходеше на гроба на Майка всеки ден и му говореше ( на гроба именно! Иначе би било твърде тъжно да е другояче.) . За да минават дните ѝ без мечти, но не и безцелно, тя бе решила при всяко ново посещение да споделя на камъка - събеседник своите дневни прозрения, проникновени изводи, които в по- голямата си част представляваха мъдростта на вечността за живота. Което в едно гробище не е нищо повече от ненужен софизъм. Навярно единственото оправдание на вечната Тя за скверната ѝ постъпка - не знаеше, че Майка все пак може да я чуе.
Веднъж диалогът между вечност и камък беше такъв:
- Да даваш пари на просещите, Мамо, то е като да помагаш на себе си. Та нима би оползотворил сам по- добре парите си, отколкото би го направил някой друг? Аз смятам това за дръзко.
Друг път:
- Това, да те боли нещо, е полезно, Мамо. Започнеш ли да приемаш болката само като едно чувство и съсредоточиш ли се изцяло върху себе си, почти не усещаш отделните си части. Но означава ли това, че имаме право да правим това упражнение? Чудя се, не е ли съсредоточаването върху болката в пъти по- велико от отдалечаването от нея?
Така минаваха дните на вечната Тя, в една теоритична канцеларщина.
- Чудя се, ако можехме да съществуваме, без да се храним, колко от нас биха го правили? Чувствам, Мамо, че не е храната това, от което човек се нуждае, ами групово ядене. Сякаш ни е страх, Мамо, да останем насаме с храносмилателния си тракт.
В този ден обаче, в този миг, нов събеседник, но не непременно пó човек от камъка, отговори на вечната Нея:
- Кой знае, алтернативата да останеш сам със себе си по принцип има навярно още по- малко привърженици.
Вечността подскочи, а с нея и вечната Тя.
Разсъждението - сякаш, и упрек? - не беше рожба на свръхсетивен притежател - зад Нея действително се изправи някой тленен. Млада жена, явно също тъгуваща и кървяща отвътре, а защо не и също разговаряща с гробове. Като Нея.
Вечната се изправи.
- Вариации от всякакъв тип на думите ми са позволени, да.
Разбира се, това беше недоволен, раздразнителен, троснат отговор. Дори Вечността има право на настроения. Никой досега не бе прекъсвал самотните ѝ диалози с черния камък и тя почувства сегашната намеса като гробищна революция срещу импровизираните сентенции, които тя често съчиняваше.
Революцията в този случай, каза си Вечната, е убийство на моята самота.
И дори не осъзнаваше колко е права всъщност...
... Вечност и Смърт се гледаха с неприязън, вкопчени в битка за едно студено разлагащо се тяло, заобиколено от пръст. Това обаче не беше поредният бездомен труп с душа, опътила се към Чистилището, това беше Нейната Майка.
И тогава Смъртта отстъпи преди тъгата на Вечността. Тъгата, няма спор, е лекарство, сладко- горчиво, самовглъбяващо, но и изпълващо с надежда. Надеждата - мечта за разсейващи се облаци. Тъгата на Вечността обаче е едно константно страдание, което не съществува в реалния живот, но би могло да съществува, ако Смъртта не беше милостива.
Вечната Тя гледаше новодошлата млада жена- смутителка, докато тази смутителка тършуваше из войнишката си мешка в търсене на нещо. Накрая извади шишенце с бледозелена течност и го подаде на Нея.
- Страдание. Загуба. Отчаяние и омраза. Една капка въхру гроба ѝ е достатъчна - ще я върне сред живите.
По- скоро в интерес на неотменната мелодрама, колкото от желание и нужда, непознатата Смърт изчезна веднага щом вечната Тя пое шишенцето.
Последва колебание и отказ.
***
През същата вечер Вечната не спа, макар че безсънието при нея не беше нещо изтощително и нездравословно. Дори вечността понякога има нужда от почивка - но тази почивка за Нея беше животът.
Будуването - своеобразен източник на енергия в реда на горните мисли - беше изпълнено с емоции. А емоциите бушуваха и се мяткаха и като цяло - спореха.
„Да вярвам ли?“ ; „А да не вярвам ли?“ ; „Ще посмея ли?“ ; „А цената?“ ; „И после - какво? И след това - накъде? “
Най- накрая, щом затвори очи, се събуди - на гробището. Шишенцето, пълно - без съмнение- с магична смес, все още беше в нея - неупотребено, недокоснато дори, единствено съзерцавано. Отвори го, понечи да изсипе цялото му съдържание - да удави гроба с тъгата си и със справедливия си гняв - и тогава прозря. И се спря.
Гробът - този студен събеседник- очакваше дневната доза полемика - спор между твърденията на вечната Нея и многозначните му мълчания, които бяха и съгласие, и несъгласие, и досадно протакане и, най- сетне, свобода.
Някой друг също тръпнеше в очакване, някой друг се ослушваше, но не за поредното бездумна пустословие, а за барабаненето на капките от целебния елексир - Майка очакваше Дъщеря да вземе правилното решение. Нехаеше за неизбежната вечност - защото вечността е навсякъде и е всички.
И тогава от гърдите на Нея се изстръгна. Нещо. Нещото. Новата, поредната и последната истина, която беше монолог, защото камъкът вдъщност е глух за мъдрите слова, той попива само брътвежите и примлясква при всяко противоречие.
- Мамо? Мамо. Та аз... бих ли унищожила нещо съвършено, за да го направя красиво? Защото, разбираш, съвършеното не е непременно щастливо, нали? Нали, съвършенствот се състои в житейски уроци и горчилка - за да ни направи такива, каквито трябва да бъдем, то ни наказва. Е, ти би ли се намесила изкуствено, Мамо? Би ли променила хода на съвършения живот - животът такъв, какъвто е необходимо да бъде за теб - по изкуствен начин, само и само да усетиш удовлетворението от този живот? Защото...аз не бих, Майко, не бих.
Шишето беше отворено. Вечната Тя изсипа цялото съдържание.
Върху си.
***
Вече беше факт - вече беше жива, вече беше щастлива, остана загледана за кратко в гроба, но гореше от нетърпение да се махне от това помещение за износени черупки и да влезе в света. Защото имаше толкова много за вършене, толкова много мечти за преследване и навярно дори някои за осъществяване.
Вгледа се в останалата жива част от Майка - вгледа се в себе си, погали собствените си ръце с див копнеж, чувствайки приятен гъдел.
Майка гледаше как самата тя оживява отново, избърса няколко нетленни сълзи на радост - единствените нетленни сълзи -и премина отвъд. Горда.
И никоя Смърт никъде няма да разбере колко важно беше това, защото никоя Смърт не докосва вечното, никога.

сряда, 1 юни 2011 г.

Мила мамо( без метафори и заигравки с езика),

на Ели
Ако умра.
Което, разбира се, няма да го бъде. Първо ще победя смъртта,
след това ще се самоубия.
И така трябва да бъде.

Но, ако умра, моля ви, четящите това, покажете го на мама,
единствения човек, когото съм обичала през живота си.
Може би не единствения. Но любовта сама по себе си, в качеството си на принуда във всяка една от формите си ( и принуда именно защото е основно свойство на човека ), си струва само спрямо хората, които съумяват да я оценят.
Само мама ще оцени моята любов.
Тя е като, да кажем, нейната, само че по- разбрана.
Плача, докато пиша това.
И ще спра да минавам през онова грозно място около Поморина, обещавам. За да не ѝ се налага да чете нито един от тези редове.

Тъжно би било да умра преди теб. Някак неестетсвено и по всяка вероятност насилствено. Ти неведжнъж си казвала, че това е нещото, което най- малко ти се иска. Оф, чакайте, това е отвратително начало...

Благодаря ти, мамо, че си борец. Самотни майки - с лопата да ги ринеш, така че нямам предвид това, че си сама, под „борец“ . Ти знаеш, как твърде много те мразят, повечето не те харесват и, твърде вероятно, почти никой не те обича. Аз те обичам, мамо. Първоначално тръгна със задължението, после беше състраданието - че не е честно да си минала през всичко това и да не си заслужила и една мила дума, мамо. Това беше моят подарък към теб. Сега те обичам, защото си борец. Така че временната ни земна връзка ще пребъде, повярвай ми.

Обичам те, защото не взимам под внимание човешката ти черупка, мамо. Тя бие. Тя обижда. Тя наказва и е несправедлива и изобщо не оценява дъщеря си. Аз обаче и нея обичам, мамо, защото тя те носи в себе си и защото тя е битата, и обижданата, и наказваната и затова е с формата на острие, но ти в нея си си същата, мамо и си красива.

Разбрах, че те обичам, в най- тъжния ден от живота си. Защото тогава се почувствах най- малко обичана и разбрах, че ти си нежна, и че нямам аз вина за лошите неща от живота си, а живота ми просто си играе с твоята нежност чрез мен.

Благодаря ти, мамо, че си ме родила. Но ти би могла да кажеш същото, разбира се. Спомни с трите съня. Спомни си, че аз съм най- добрият човек, когото познавам. Заради теб, мамо.

Ако умра,
мамо, не се притеснявай.
Аз ще се погрижа да бъда до теб и след това. Защото не заслужаваш да си нещастна, мамо, и всеки път, когато ти казвам, че се сдържам да не направя лоши неща, когато си лоша с мен, мамо, всъщност имам предвид да избягам завинаги, мамо. Защото ще бъдеш нещастна тогава, мамо. И да - ако мога едно нещо, ако наистина ме бива за нещо, то ще е да остана завинаги до теб.
Обещавам.

И още нещо - не си човек, не си и кон - усмихни се, мамо, аз винаги се смея, това е моето наказание за околните, които не ме познават.

Обичам те, мамо.
Потърси в любовта ми стръкче пролетен цвят и продължи шоуто,
от Мария и Киара, които
са един и същи човек,
и двете родени от една и съща жена...
...oт мама.

четвъртък, 28 април 2011 г.

La vie en снимка.







Follow (your heart) my tumblr

По принцип съм против повечето социално мрежи. Най- вече защото промиват мозъци, оставете го настрана затъпяването. Друг път ще се спра на „силните на деня“, неосъзнатите позьори и модерните асоциални приумици на млади
я човек. Странно е как точно в този момент за проява на особена аскетичност се счита
отказа от определен сайт, че дори и компютър. Ама както и да е.
За тъмблър ( конкуренцията! ) ми е мисълта. Както се казваше, Modern art: if you can't do anything, you could always becomе an artist. Или нещо подобно. И незнайно защо хората са придобили убеждението, че изкуството има нещо общо с бездействието.
В настоящия си пост обаче съм решила да затъмня с естествения си блясък ( свободно тълкувание на тази изключителна глупост, която току- що написах ) всичките добри намерения на тъмблър и да пробвам по някакъв импровизиран начин да изразя себе си с всеобщите любими картинки. Ври, аде! И не за друго, ами защото днес сънувах нещо. Беше като пророчески сън, само че на обратно.
Айде, хвърлете ми една вода за късмет. Нека се представя:
Може да се каже, че всички истории започват със слънцето. И то винаги е символ на надежда. Както другарят Пратчет казваше : надеждата е страшно нещо, господа! В този ред на мисли, нека се (2!) представя:


Може и така да се каже. (: Но разбира се, не е болка за умиране. Все пак:
звучи достатъчно вдъхновяващо, струва ми се. Ако не за друго, то поне защото и тука се прокрадва надеждата, но в случая е само
зрънце.


Тук няма смисъл от коментар, казах вече, че съм имах пророчески сън ( ама на обратно ).










... and i'm about to buy myself a stairway to heaven...

- Защото трябва да ни е и малко тъжно. И не е като да не ви мисля доброто, само че:








Съжалявам за което.





Аз. Винаги. Поредната подценявана загуба на човечеството е това „вчера“ и фактът, че нищо не се променя от вчера за днес. А ако се промени, тогава вече бива означавано като събитие, етикетите „вчера“ и „днес“ отиват от дяволите още при центрофугирането. „Но, госпожице Сто Хелит, нали винаги Е СЕГА?“ Да оставим настрана фактът, че книгите все не стигат.

И така,
си е самата истина и истината в този случай е по- досадна, отколкото си мислите.






Последното изречение. А и няма как да е иначе, при положение, че:



Да.



- всеки си с малките си мечти все пак, моите са просто И намерения.....

...които понякога не се приемат с необходимата радушност от останалите.

Затова и най- голямото ми притеснение звучи така:
Но хората порастват, разбират разни неща и осъзнават, че дори това не е болка за умиране ( мани Киркегор!)
Странно само защо най- великите признания идват от мъртва наркоманизирана шансон певица. Има нещо общо с плаченето, такова ми е чувството.







Брой до три. Нека се представя:
Възможни са всякакви вариации и погрешни мнения. Позволете обаче и аз да реагирам със съответната несериозност на дебелашки шегички. Тип:



Все пак, аз само говоря разни неща. И виждам разни неща. Когато хората не ги виждат, може би по- разумно е да се присеснявам повече за тях, отколкото за себе си. Сещате се, въпросът за лудостта зависи от гледната точка и ако гледаш на света през нахлупените на главата си гащи, всичко ти се струва просто прекрасно:

Всъщност за the nature of me, ще позволите да възразя, но съм единственият човек, който би могъл да има отношение специално по този въпрос. Така че не
.
Защото:...
...
И това смятам за най- великата истина въобще.

И ако някой знае по въпроса с лудостта повече от мен, това Е Джак. but sometimes i feel like screaming:
Но истината е, че :





И дори понякога да е трудно,

а друг път, объркано ( не
двете ми противоположности, които по неволя са в едно тяло ме притесняват. Притеснява ме коя от тях бих избрала, ако бях
отраснала при по-различни условия ) :

И винаги се сещам за... впрочем, постой. Сещам се просто:

И не от чист инат.
Не от криворазбрано себелюбие.
Просто разликата между мен и другите
(освен, че себе си всъщност обичам)
е, че зная за какво да се бия.
А Страшния съд съм го виждала
много пъти, не е нещо,
което да ме уплаши.
Окей, няма тогава.
Пък и не е като да имам желание, така де:

Point taken.

Наместо това ще ви разкажа една история. В смисъл... нормална история си е. И не е по- скоро история, по- скоро предадени неща според моя пророчески поглед. Сиреч, как е било в действителност, а не като как изглежда. И това е защото аз съм виновна. Следва печална усмивка и встъпителни думи:

Да, пословично и умопомрачително е.
Като мечтането, само
че с една особена капризност.
Пък come what may!


and yet... i could rest my head
just knowing you were mine.
All mine.
Да.
Но има
проблеми и проблеми. Най-големият тепърва предстои.Звучи ей така:


Пропилени ритуали и пищящи девойки. Няма нищо по- лошо да виждаш, че всичко най- презряно ти се стоварва на твоята глава. И да мислиш, че си наказан, понеже си придобил едничкото си щастие
по нечестен път. Затова, колко
удобно, да го прекратиш изкуствено. Без да знаеш за:

Има някои неудобни хора. Ще ми се на мен пък понякога (също) да ми идваха удобни фрази за тях като
:
, след което пък да последва редовната шега, която да оправдае
усмивката ти (усмивката винаги предшества шегата, не обратно):

Защото
и аз съм едното, а Другият- другото. Кое какво е - храна за размисъл. Все пак, може би Другият е второто. Защото
най- вече.
10 неща.
Господинът, неосведомен
за истинския ад да не се ласкае
обаче - заслугата съвсем не е негова,
моя е.


Както повечето факти,
и фактът за неговата същност
не е кой знае какво пред способността
на някого да го разкрие:

Поредното разкритие. Разбира се
, не непременно конкуриращо по веселост
Ежко Бежко, но пък съм събрала вече
толкова разкрития, че чак изложба мога
да направя. Но доста често гледам да си отвличам вниманието от твърде важните неща. А най- лесно това става с курвалък. Не от обичайния обаче. За всичко си има както начин на Матьо Пищова, така и... нали. По- различен начин. И все пак, пайовете на въображението се състоят от:



Очаквания:

И реалност:
Шегички и тук са винаги
допустими,
дори препоръчителни:





Алгоритъмът е прост : тъга - омраза - примирение - раздразнение. Май е време цикълът да се затвори. Защото
В най- общия смисъл, както аз си
знам и мога. Така де, какво се
иска от мен?



Софросюне. Иначе казано - умереност. Една от слабите ми страни. Но май хващам по нещо с времето:
Следват признания. Не са особено страстни, не са особено дълбоки, то страстта трябва от вътре да се вади. Но просто са складирани миниатюрчета на моята липса на умереност, моите късчета от скъпоценности. Както виждате, богата съм като Сократ.















Майтап, бе. Ама какво да кажа? (Чарли.?)








Гледам „Кръстникът“ в момента и чух за някаква индивидуална вендета, или нещо такова. Харесва ми този израз, викам да му дам малко живот. След примирението, завъртаме цикъла.

Гняв, неприязън. Дали и у вас оставят толкова лош вкус в устата, колкото и у мен?




Когато почти стигнах до хранително отравяне с чувства, рекох си:

И после разбираш разни неща. Че всичко се върти и всичко винаги е същото. И че не може да бъде другояче, защото се харесваш такава, каквато си.






И няма кой да ни го изкрещи от театъра ( ама, в случай, че сте стигнали до тук в картинното ми откровение, има неща, далеч по важни ) :



И това беше, което сънувах. Невинността си.
Да ( оф божичкоколкопътищеказвамда?! ).
Може би ще имаме проблеми само с пътуването до там.





Окей, в края на краищата
наистина ще е най- разумно
да се ориентирам към приключване
на обстрелването
със сърчица.
И все пак...











: мълчание :
Но да не забравяме, че към всяко откровение трябва да има определени „привилегии“, до които до могат да се докоснат само прочелите цялото. Тези, които хитруват и го дават по диагоналната система - за тях то не се отнася. Истината е, че

И толкоз. Ще прощавате, но





.
Последна точка, да се разбира като послепис в скоби. : ( )