чик - чиpик, nom! ^^^

сряда, 1 април 2015 г.

За Една Земя (пролог)

Това е за онези, които се интересуват от писателското ми развитие -
пролог от романа ми в развитие. Пазете ме от уроки и всички права запазени.

    „Добър“ е добре. „Мил“ е чудесно. А пък „щедър“, особено ако бъде добавено към „млад“ и „красив“, светкавично предпоставя към захвърляне на настоящото четиво и залавяне с по-важни работи.
    Бедата е в отрицателните качества. Толкова нюанси, толкова бърчения на чела и съветвания със съвестта – кое е неправилно, кое е непростимо, кое е грешно и спрямо кого... – че се получава дяволско преобръщане: ние, никак и никога, не можем да си правим изводи за душата на човек, изхождайки от отрицателните му качества. Защото иначе, застрашени сме от сериозни търкания с някакви отвлеченяци, дето ще ни занимават със злощастното детство и закучените орални стадии на неприятника. О, то не си е работа... А и, така или иначе, нали, Исус ни обича всички.
    Затова пък ни е дадена сравнителната свобода да съдим душата на човек, изхождайки от най-омразните му отрицателни качества: тези, които хич и не успява да търпи у другите: дали мързела (аха! тоест: работлив!), или лицемерието (охо -- искрен и прям субект, тоест!), все ще изскочи нещо, което да заслужава сериозно етическо проучване.
    Ето, например: Принцът, който е велик, презираше непослушанието. Затова и Управниците, на които Принцът Говореше, го наказваха, непослушанието.
    Не че непослушните са лоши поданици, напротив! – често любопитни и новатори, или пък точно обратното: бездейници и безопасни... Но е толкова, толкова разяряващ, мили мои, фактът, че някой може да ти се противопостави, обаче -- не от безстрашие; не от желание за промяна, дори не и от скука и липса на по-подходяща работа, с която да се залови! – ами: просто защото са му наредили да не го прави!

    Ето, мили мои, на вас още сега ви се казва: не отгърщайте тази книга по-напред, няма надежда за човека тука!... А вие, някои от вас, например – от инат или заради обидната хрумка как може и да ви премятам, – продължавате... и отгръщате... е, стига вече!

    Не, непослушанието е страшна, страшна напаст!
    Непослушните, Говореше Принцът на Управниците, ние наказваме. Никак даже нямаме ние угризения да наказваме онези, които са наясно с последиците от непокорството си.

***
Обинтованата Земя.
    Първият Божи дар, както аз ги виждам нещата, е бил: знание. Да осъзнаваш, че си гол, е долу-горе лесно обратимо – след строг анализ на причинно-следствените връзки решаваш, че трябва да се облечеш, защото иначе ще си умреш от срам. А пък, ако се случиш пълен гьонсурат, студът измества срама: обличаш се, вече, от немай къде, понеже алтернативата е да припаткаш (тогава, значи, не от знание, ами – инстинктивно).

    А Управниците, тъй като им се струваше страхотно злодейство (сиреч, тъкмо точната мярка срещу непослушниците!), лишаваха заточениците в Обинтованата Земя (заръчания от Принца Лагер за непослушници) от знания и инстинкти. От всяка идея за причинно-следствени връзки. И, понеже това може да ви се струва доста отвлечена работа, веднага ще ви съдействам с пример. Например: пред очите на окаяниците ежечасно биваха излагани ордьоври-шедьоври от най-фините cuisines, понеже Управниците го намираха за чудесна ирония. Гладът обаче, колкото и освирепяващо-озлобяващ да беше, не водеше до идеята, че ако се нахраниш, ще го потушиш. Жаждата? – най-свежи извори с жива вода (малко терминология: живата вода, също наричана алкална вода, представлява течна симфония от здраве, изисканост и добро настроение) се разплискваха безспирно и се губеха из грозната почва в тщеславното невежество, че с нея може да се правят далеч по-приятни работи: като поизмиване оттук-оттам и наквасване на изпръхналите устни. А, на края на деня, заточениците биваха хранени и поени с ужасни маркучи и системи, полека и скъпернически, колкото да им се удължава животът и резонното наказание.
    Знойни непослушни момички припкаха тъпо и красяха Обинтованата земя с упоритото си и така непривично за пола им, но ценено от всички мълчание и -- нà, колко му е, нали, ама -- не! Никой си нямаше и представа как, къде и какво да отприщи, че да си разтовари натрупаното напрежение и да си подслади животеца.
    Само за дишането („Няма как“, бяха се съгласили Управниците), се постави много глупава и изобщо безмощна мярка: позволено беше на  затворниците да дишат, само че този им неотменим инстинкт задължително трябваше да бъде съпроводен от парещи мъки и бодежи в гърдите.
    И насред всичко това...
мънинки мръсни мрачни мравки мъченици, ... зловещо забвение, звучен задгробен зов, ... безсмислено безславни, безропотно безцелни, ... Тихи
...цареше Спокойствие.
    Защото Принцът знаеше как да се справя с непослушниците. Дори, струва ми се, непривичният му похват водеше до единствени по рода си резултати. Рано или късно, всяко съзнание, всяка изкрица трезвост и смисъл, се унасяха; във въпроси „Е, какво толкова?...“ и сънливи уверения „Още само пет минутки таковата и пак ставам смислен!“, непослушникът завършваше сам надпреварата, в която лично бе предизвикал Принца.
    Надпреварата, започваща със заръката: „Не прекъсвайте, щом Принцът говори!“, продължаваща с повелята „...или ще бъдете изправени пред най-страшните си страхове!“, поета от непослушника с вика: „Аз не се страхувам от най-страшните си страхове!“...
...и потушена, изведнъж и веднъж завинаги, в момента, в който окаяникът бъде заловен и отведен в Обинтовата Земя и --
забрави, не успява съвсем да се сети
от какво точно се страхува.

    В действителност, казваха Управниците, Обинтованата Земя беше най-кроткото място в Света на Трите Нива.
    Най-уютната сладост: Знанието, че си недосегаем за хората, от които най-много се страхуваш...

***
    Ува харесваше камъчета. Взираше се в камъчета, после хващаше камъчетата с два пръста, а накрая разтваряше малко по малко двата си пръста, за да провери дали камъчетата правят подозрително „Цоп!“ във водата, както обикновено, или този път са се сраснали с ръцете ѝ, както си му е редът.
Камъчета. Хубави. И – любопитни. Никога не можеш да си сигурен какво им се върти в главата.

    Работата се случи, когато Ува установяваше за седми път резултата от битката на любимото ѝ камъче срещу гравитацията. Гравитацията водеше с хвърлящия в екзистенциален ужас рекорд 7:0, когато работата се случи.
    В началото беше страхът. Нещо трябва здраво да е уплашило Ува, защото Ува нададе раздиращ писък, докато се спъваше. Докато падаше, Ува пищеше и, изобщо, докато не загуби съзнание, Ува упорито наказваше слуха на всички в Обинтованата Земя със звуци на над позволените от Принца децибели.
    Страхът сам по себе си е първична емоция и примитивно свойство. Сиреч: съвсем чужд за клетите приспани съзнания в Обинтованата Земя.
    И ето така, мили мои, се раждат книгите! От ненавременни решения, водещи до годни за описване недоразумения.
    Защото Управниците, ако бяха по-умни, никак нямаше да губят време, ами щяха да проучат бързо-бързо откъде е дошъл източникът на този страх-първопричина. Така щяха да си спестят много главоболия и, изобщо, да не позволят на настоящия роман да се Случи...
    Но каква вина имат Управниците за малкия си ум?! Това, което щеше да понесе Ува ей сега, бе така по-интересно от някакъв си страх, толкова по-сочно и изящно, че... Ах, та -- кой да ги вини?!

    Мумрю 1, Мумрю 2, Мумрьо, Сам и Клод харесваха разходчиците. Имаха си любима траектория, по която да се разхождат, и с голямо удоволствие си пускаха сладки премлясквания, когато осъзнаваха, че са се случили отново в компанията на пътечки и сменящи се пред очите им пейзажи.

    Мумрьо пръв видя Ува. Сладка девойка в несвяст, с преметната удобно поличка и лигичка, спусната до ухото...
    На вас, мили мои, може и да са ви нечисти умовете и веднага да сте се досетили как се реагира в такива моменти. Обаче Мумрьо, със своя съвсем приспан ум, не реагира, никак. Само – наблюдаваше абсурдните си ръце: едната, разхлабваща чевръсто панталона; другата, нагласяща момичката в по-пригодена позиция... Самонаблюдението спря, когато непокорната му глава се затресе към приятелите Мумрю 1, Мумрю 2, Сам и Клод – в знак да дойдат да видят тука каква е работата... А Ува идваше в съзнание и...

    ...и Стражите на Обинтованата Земя пристигнаха тъкмо навреме, за да станат свидетели на тази най-унизителна, срамна, престъпна сцена: сцена от една, сякаш, грамада от много скупчени камъчета, която обаче, ако се вгледаш по-добре, избистря петима накачулени, една пищяща и: най-примитивната страст

***
Бетонната Земя.
    - Принцът е велик, – заключи Председателят на Управителния съюз след дълго анализиране. – Дете, заченато в ужас и страст... Първата страст там... И всичко, разбира се, Той го има планирано...
    Главният Страж си търсеше репликите из тавана на стаята. През досегашните си пребивавания в Апартамента, той се задоволяваше единствено да поздравява с „Принцът ми говори!“, друг друго от него никога не е и искал. Сега обаче -- настояваха той да вземе позиция! И как?...
    - Трудната го иска, бебето...  – престраши се най-накрая.
    Председателят се пресегна и го зашлеви звучно. Сетне – затресе се в ярост:
    - Кое, бе?! Искала бебето?... И твоето ли такова се е разкашкало от -- да ми висиш там! Картофите не искат бебета!... Бебето искала, картофът...!
    - И, наясно сме, тя трябва да се премести, – опита се Член на Съюза да върне разговора към същината.
    - Нищо изобщо няма да се мести! – намеси се Друг Член на Съюза. – Ние ще го преместим, Месията, веднъж изкаран от онова...
    - ... за да бъде като Падналия ангел, само че наобратно, – съгласи се Председателят.
    Всички кимнаха доволно срещу тази идеална символична обвързаност.
    - Но много бързо трябва да се действа, – някой. – Впрочем, Месията никак не трябва да вижда ни Лагера, ни -- тука, а трябва веднага да бъде преведен към...
    - Превръзка на очите да му се сложи!
    - Господа, бебетата са слепи, – включи се отново и съвсем на място Главният Страж, тъкмо преди всички да се съгласят с горната хрумка.
     Докато Управниците лекуваха наренените си гордости – понеже ги бяха хванали натясно! – се решиха на минутно мълчание. А пък, през това мълчание, за да не скучаят, опитаха и да се замислят...
    - Надежда! – беше най-доброто, с което трети Член на Съюза успя да изскочи.
    - Месия! – беше най-доброто, с което четвърти Член на Съюза успя да изскочи, повтаряйки чуждите думи от по-рано.
    - Принцът е велик! – заключиха всички, преди да закрият Заседанието.

***
Обинтованата Земя.
    Ние, които сме умни, веднага можем да си направим няколко доста правдиви и скорострелни извода от последните сцени.
    Непослушната Ува, съвсем пъзла и непохватна, успя да предизвика Мумрю 1, Мумрю 2, Мумрьо, Сам и Клод в един извънредно чудат и оправдан в животинството си акт на сексуално насилие. После, сякаш това хич и не ѝ беше достатъчно, проклетията забременя...
    Изключителният феномен на дете, заченато в „ужас и страст“, в анонимност и невежество, се надминаваше по величие единствено от Принца. Принцът, който си беше а приори велик, без никакви роднински връзки и родословия, иначе логично съпътстващи скъпата му титла...
    Детето, веднъж родено, щеше да бъде изнесено от Обинтованата Земя и, без изобщо да го спират в Бетонната Земя за мърлявини като смяна на памперси и тем подобни ненужности, щеше да бъде отведено -- там, отвъд.
    Дете, заченато в анонимност и невежество – подарък на Управниците към Принца; тяхната заявка, че и за човека има надежда...
    За Ува сега се полагаха специални кралски грижи. В тази сложна ситуация бащата никак даже не можеше да бъде разпознат, затова и на петимата зверове Стражарите с голямо удоволствие изцедиха целия животец – по личното настояване на Управниците (след предварително консултиране с Принца за одобрението му). Още – защото зверовете се бяха показали крайно непослушни и, така или иначе, никой от тях не носеше Месия в себе си*.
    А, когато дните станаха броени, Управникът Председател дори пожела да се премести временно в Обинтованата Земя (след предварително уведомление към Принца, индикиращо новия адрес за кореспонденция) – за да може с очите си да стане свидетел на това най-непорочно Рождение...

***
    Ще ви спестя, мили мои, описанията на сълзливия деветмесечен екстаз; на ритуалните танци около огъня на Ува, по-приказна от всякога; на начините, по които Стражите се опитваха да научат затворниците на ръкопляскане (за да може, разбира се, всичко да е много тържествено**)...
...и преминавам директно към славния момент, в който Месията вече припкаше в утробата на онова излишното, споходен от метафизично бебешко Откровение как именно на Него ще му се налага да ги оправя всичките бъркотии по света. Ето ви:

     Ува се смееше. Не се знае... всички, там, в чудо се видяха, понеже това не спираше да се смее, сякаш страхотен кеф му доставяше да изкарва Управленските Светила от кожата им; сякаш им беше чула нелепите планове за Детето-Надежда... и пък, и да ги беше чула, сякаш можеше и да ги разбере с малкия си ум.
    Ува се смееше. Най-умелите акушери от Света на Трите Нива се въртяха около побърканата, забърсваха оттук-оттам, а често и навеждаха глави точно Ето Насам, за да проверят дали Месията не е успял вече да ги избави от мъките и сам да си е клъцнал връвта.
    - Стига се смяла, жено! – притече се на помощ шашардисаният Председател Управник с единственото, което умееше.
    Обаче Ува с малкото ум си се смееше.
    След тринадесет часа,
...около вселенската немощ на всички долу-горе трезви в Обинтованата Земя,
насред неспирните аплодисменти на затворниците при вида на акушери и Стражи, вдигащи ръце към небето в закани,
през писъка на новородения Месия шегаджия...
Ува си умря от смях.
(Няма надежда за човека тука, какво очаквахте, читатели?!)
    И с Ува притихна всичко.
    Накрая, един що-годе отговорен акушер съпроводи бебето с механични грижи, обаче демонстрирайки мълчаливо как и не му се иска съвсем. Сетне тупна убиеца на земята и се присъедини към останалите трезви.
    А трезвите се надпреварваха в коментари; разочаровани... чак-- засрамени:

    - Типично...
    - Няма да им се стори велик.  

    - Нито дори полезен...
    - Даже не и – симпатичен.
    Решиха се на пауза.
    - Гаден Месия, мръсен. Убиец Месия.
    - ...още с раждането си носи смърт...
    - Никой роден не може да дава надежда. Изроди сме си... Ах-- как няма за човека надежда!...
    - Това е ясно и то не е наша работа, – тръсна глава Председателят. – Да опитаме поне с надежда за човечеството.
    - Е, то... как?!
    Всички онези, които по принцип и през цялото време гледаха към Председателя – върховата достижима инкарнация на Принца – сега се взряха в него по чисто нов начин, искрящи... Защото Председателят знаеше Отговора:
    - Като се смеем.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*  първият исторически момент в Света на Трите Нива, в който направо да си умреш от кеф, че си жена. 

** Бебета нямаха тука и Стражите трябваше да опират до продуктите на cuisines, за да възпитават тържественост в непослушниците (чийто интелект не можеше да се сравнява с на Павлов домашните любимци, ама не е, нали, лошо и така – за всяка работа да си има публика. На едни като им харесват питомни животинки, да си го четат бихевиоризма. На други може пък дебилни човеци по да са им по вкуса – и затова, ето, има я тази книга. За един – едно, за друг – друго, не съм ли права?) Кой знае защо обаче, затворниците с особен екстаз се научиха да ръкопляскат пред вида на издигната над стражарската глава стафида... Но упражнението усложняваше ли се и Стражите доближаваха ли се до реалния бебешки размер – да го кажем, с издигане на диня, – глупендерите моментално губеха интерес.

петък, 30 януари 2015 г.

Бас--

Идеята е да се пробвам в новия (за мен и за способностите ми) жанр „/повест/-игра“. Няма да се разпростирам надълго-нашироко какво точно представлява, а и нищо чудно вие да знаете по-добре от мен. Още – басирах се със себе си, че мога да напиша нетъпа история за вампири. В настоящия пост, а по всяка вероятност и в някои от следващите, ще видите резултата от микса на Проба и Бас. Приятни и ползотворни дни ви желая,
Авторката


 1.  - Фангинизъм, – заключва Лник, след професионално изтренирано и изящно изтънчено сваляне на слушалките.
   - А-а, белодробна болест? – опитвам се да интерпретирам.
   - На кръвта...
   Решавам, че ако се засмея, ще изгубя играта. Затова опитвам саркастично:
   - Изтърбуши ме целия тука с тия слушалки, за да ми съобщиш, че съм болен от нещо, от което не си ме и преглеждал?!
   - Стига бе, Дринки, най-просто болкогонно суеверие! Имаме си го... При съобщаване на диагнозата, сваляме слушалките, ясно? Сещаш се... Спортистът си гали топката преди мача. Писателят си целува перото като напише Величие. Е, а болкогоните си свалят слушалките, окей? Това е при суеверията – не е задължително да...
   - Абе, и сухо лайно не ви давам за на писателя топките! Веднага казвай каква сме я оплескали тука!...

...
   Положението е следното:
Лник е гад неземна. Ходи по млади девици, сещате ли се? С неговите там... куфарчета, вади им всякакви щуротии, кара мадамите да вдишват мръсотийски пари, които направо ги побъркват, по-бърк-ват ви казвам, честно слово! Грозна картинка, заклевам се. Е, ама и това после...
   Веднъж свършена ли е работата и башдевицата затруднее ли, заключва я в мазето и я храни с... не ги знам, коренаци там някакви. То не са халюцинации, то не са шантави екстази... Още преди коремът ѝ да почне да расте, съвсем е превъртяла, горката. А накрая, изкара ли го момичката, Лник я захвърля през портал в други светове (чувал съм го, не съм го виждал, ама нищо чудно да е истина, а?) и си прави експерименти по новороденото...
   Как ви се струва? Като гад неземна, не съм ли прав?
   Има го, да знаете, и този слух – че съм му син... Но не е в това въпросът и не такова положението.
   Положението е, че сега съм опрял до помощта му. Ясно е как е гад неземна, но какво да го правиш и като е най-добрият болкогон по тея земи?! Простете ми... Аз всъщност съм доста свестен тип. И хич и не ща да го пускам живота и ей тука да си умра, ако го пусна, само заради едната пуста гордост! Само заради пустата гордост, да не поискам помощта на най-добрия болкогон?! Хайде де! Няма да ви предавам. Защото съм свестен тип и би било жалко да... Пък и освен това, проклетникът може и да ми е баща, а? Как ви се струва? Ами, направо си е престъпление такова нещо – да не му разреша да ми помогне, когато имам нужда, не сте ли съгласни?
   Кашлям кръв, все по-често. Ръцете ми треперят. Много ме бива със сладките, ама на, язък – и кьорава меденка не мога да сглобя с тея треперещите ръце. Снегът знаете ли го? – По-бял съм и от сняг: не от жълтия, ами от белия... Абе, тъжна гледка, казвам ви: майка ми, ако не беше катурната през портал в друг свят, очите щеше да си избоде... Изплаче, тоест. Да не ги бъркаме, митовете.
   Е, бих ли искал с на майка ми очите да се случват шантави работи? Ти би ли искал? Защото аз – не. Затова, ето ме тука, в кабинета на Лник, най-добрия болкогон. Ако щеш ме осъждай, ама съм тука; тука съм и тука ще остана, докато не го измислим, гонът за болката – това е положението.

...
   - Трима болни сме имали досега по нашите земи от фангинизъм. Тримата болни... Двама от тях -- мъртви...
   Решаваме се на преструванска пауза, колкото да се престорим, че ни пука за окаяниците.
   - Третият, - подхваща наново Лник, но се спира...
   Взирам се втренчено в него...
    - Третият -- си ти, хе-хе! – разцепва му се гадинското лице в усмивка. – Съжалявам, хлапалник.
   Правя серия от движения, които не запомням достатъчно добре, че да ви ги опиша... Абе, я на вас да ви спретнат такъв подъл намек и после да сте си наясно с движенията, а?!
   Опитвам да се замисля. Трезво... Трезвост! За да мога да му задавам, евентуално, въпроси, за които после ще ме е яд, че не съм се сетил.
   - Колко ти остава? – притича ми се болкогадът на помощ.
   А! Ще му свърши работа, въпросчето, да!
   - Колко ми остава?
   - Около час, защото...
   - Абе хайде честно без майтапи, бе!
   Лник се пресяга и ме хваща за носа. Стиска, гадински и болезнено:
    - Около час, казвам ти, и ти ще ме слушаш, хлапалник, че ей сега съм те пораздрусал хубавко изотзад!... Около час, защото си страхливец, и няма да имаш търпение да прабваш гона за болка, който съм ти измислил...
   Пуска ме и си пуска тържествена усмивка, докато ме гледа как му се покланям почтително и си сядам на мястото, целият вслух...
... Ей, не ме винете! Свестен тип съм, свестни типове ли на курбан да стават?! За едната гордост?! С друг се пробвайте, не с мене! Аз съм вслух:...
   - Има гон?
   - Гон има...
   - И защо бе, говедо гадно, не започна с гона, ами...
   Надигнал съм се, но му познавам двата пръста, готови за нов носохващ, и си сядам на място. Зле ми става, че той контролира всичко обаче. Затова изпускам, в сетна гордост:
  - Дължиш ѝ го, на майка ми!
   - Майки ли?!...
   Лник тръска глава, отначало не разбира... А сетне се захилква на паузи, протяга показалец и го разтриса безконтролно към лицето ми:
   - Ей, хлапалник, ама ти наистина вярваш как... Кучи сине нещастен, че -- да си ми син... Що за гавра с гените ми би бил ти?!
   Хилка още няколко пъти, а после преминава на деловата част:
   - Фангинизъм! Има само още три познати ми свята, в които болестта присъства. И – сигурно съм прав... Е, със симптомите – няма грешка! Световете!... Три на брой. Сириус: на фангинизма му викат осуели. Не е болест, ами призвание. Стават чудесни детегледачи там, осуелите... Земя: вампиризъм. Не болест, ами нещо като проклятие. Лоша слава, вампирите, но пък и много възможности... Нейт: @*(@(№...
   Хм... Чакай!
   - ?!
   - @*(@(№ !
   - Как...
   - Просто – „@*(@(№“, какво да ги правя нейтяни, не съм го мислил аз! На Нейт експериментират с @...
   - ...с фангинисти, – натъртвам.
   - ... с @*(...
   - ... с тяхната проклета версия за фангинисти!
   - ... с тяхната проклета версия за фангинисти, - склонява Лник. – Болестно състояние, епидемия. Под карантина им е целият проклет свят. Търсят гон...
   Значи... на мен ми звучи като експресвлак за Нейт, а на вас?
   Лник обаче чете мисли, кучето:
   - Не е до гона. Това е то – че и в трите свята ще бъдеш спасен. Само трябва да правиш нещата, които се очаква, че фангинистите...
   - ... е, тоест, нали уж @*...
   - ... не ми остроумничи, хлапалник! Длъжен си да правиш нещата, които се очаква, че фангинистите правят. Отидеш ли на Сириус, отиваш да гледаш деца. Отидеш ли на Земята, правиш, там... вампирските им работи...
   - ...и кои...
   - Не им ги знам! Нали затова ще ходиш – да им ги разбереш... Отидеш ли на Нейт, отиваш право в болницата и го мъчиш, докато не ти намерят истински гон.
   Ясно. Ако вие не сте разбрали, ето ви го – отивам там, там, там и там... все едно, където, в кравешки гъз. Но не мога да остана в света си. Иначе умирам, ясно?
    Ама – я, да има да взема шарлатанският болкогон:
   - Пък откъде накъде – ако правя това, което им правят фангинистите в света, ще ми изгони болестта?! Къде го дават така?!
   - О, най-просто изместване на определенията. А определенията си имат свое енергийно поле и правят материя, чат ли си? Фангинизмът, тук, съответства на смърт. Фангинизмът на Сириус съответства на детегледачески умения и... Ей, и какво ти има пък на тебе, бе?! Всичкото ли трябва да ти го повтарям?!
   Какво да ми има – фангинизъм... И съм свестен, ама не съм, да кажете, някой грамадански ум... Ама, ей, оня с грамаданския ум първи да си хвърли мозъчните излишъци по мен, а?
   Решавам да повторя; та да съм сигурен:
   - Отивам, научавам го как да съм им фангинист в световете и после – щракам с пръсти. Това ли е?!
   Лник май не е сигурен дали му се ще да ме цапардоса с нещо, или чисто и просто да ме изгони. Накрая се примирява единствено с кимане.
   Замълчаваме...
   Размислям си хубавката, а накрая се решавам:
   - Е, че то -- ще се ходи... Ама в кой свят е най, да го кажем, готинко, а?
   Лник, гадта, само това е чакал. Шляпва се нелепо по челото, подскача и завира глава в прокълнатото си куфарче:
   - О, нямаш грешка, и в трите свята е адски гадно! Обаче, понеже днес е много специален ден... За твой късмет ми се случи да имам в себе си ето това кубовидниче. Виж го, гледай!
   Взираме се в прокълнатото кубовидниче... Абе, тоя ме премята нещо!
   - Чудничко е, кубовидничето! И – какво сега?
   - Кубовидниче, нали? Шест страни – две червени, две жълти и две сини. И само днес, в специалния ти ден, шест* е кратно на три...
   А, магично! Сега пък – шест било кратно на три! Какво да...
   - Ох, три като трите свята, ясно, хлапалник?! – едвам се удържа на място Лник. – Хвърляш кубовидничето и, ако ти се падне червена кубовидност, отиваш на Сириус. На жълта – отиваш на Земята. На синя...
   - ... на Нейт? – пробвам се.
   - Ах, да! Каква чест ще е за тях да ти приютят аналитичния ум!
  Премята ме, казах ли ви? Ама че си го бива, планът – бива си го:
   - Хубаво! Мяткаме си кубовидничето, значи...
   - Мяткаме го, хайде!
   - И – съм спасен, не ме премяташ, така ли?
   - Няма бе, хлапалник! Дължа ѝ го, поне това, на майка ти...
   Чакайте! Истина било, така ли?! Ех, да не бях болен, ей така щях да му изсвистя в лицето на мерзавеца!... За честта ѝ, на милата ми майчица... Обаче, не че съм срахливец или нещо подобно, ама много бързам да си спася живота. Да си е пазела честта тя, като ѝ е била чак пък толкова важна!
   Аз хвърлям кубовидничето...

неделя, 11 януари 2015 г.

Ne suivons pas Charlie!



Вижте...
дори аз самата не зная в каква посока ще ми се случи мисловният поток за момента, та не мога да гарантирам отсъствие на цинизъм в настоящия пост... Но пък от известно време сте ми станали толкова симпатични с приказките си за свобода на словото, та, вярвам, цинизмът ми няма да ви е проблем.

Но пък вие знаете ли кой е Дюдоне/ Дийодоне?
(Dieudonné; и не, не футболистът. Специално се поинтересувах дали и как българската медия е отразила събитията преди година около него. Оказва се – никак. Та, ако желаете по-изчерпателна информация за свободословната му дейност, търсете в чуждестранни сайтове)
И, ако да, честно слово, радвам се за вас! Изскочете в такъв случай с отговор по следния въпрос:
Възпрепятстване свободата на словото от страна на Република Франция не е ли малко по-голяма свинщина от символичния жест на някакви си там петима побъркани (символичен и жест, защото за хора, които вярват, че смъртта не съществува, умирането е просто шегичка)? Колко държави скочиха срещу онази Франция, която миналата година не разреши на гореспоменатия гаден чичка да говори лошо против евреите?
А, впрочем, аз страхотно харесвам евреите... Но не е в това въпросът.

Времето е гадно, датата е седми януари две и петнадесета, мястото е Париж, а събитието е – най-интересното престъпление, на което (не) сме ставали свидетели. В други случаи е имало самоубийствени атентати, което е психарско, и смърт на невинни, което си е трагично, но почти винаги всичко си е било така ясно, категорично, черно-бяло и лесно осъдително, че никой не е намирал повод или пък предизвикателство да говори за него. Сега обаче работата е по-пипкава. Сега Искат да се Изкажат, защото проблемът обхваща толкова различни прослойки, идеологии и характери, че  повечето са готови да убеждават онези, които искат да ги слушат, как Всички са лично засегнати.

Е, Тук и аз ще се изкажа. Честно казано, досега не съм имала проблеми със свободата на словото – никой не ме е спирал да казвам, каквото искам да кажа, така че идеята за този вид свобода ми идва абстрактна и не съм особено компетентна. Не съм и религиозна, така че и този показател отпада. Не съм и сантиментална, така че смъртта на дузина души, които не познавам, ми е далечна. Не съм французойка... Обаче, виждате ли, съм парижанка – по душа и по адресна регистрация (да де, по-скоро съм от Славейков и на второ място hébégrée в Клиши, но да оставя само „по душа“ е твърде патетично) и не ми се умира все още, благодаря.

Ще ми се да започна с Тълпата Французи. За да може да я отхвърля, набързо и категорично, и да продължа с по-важното. Alors,
броят на насъбрали се хора на едно място винаги е действал обратнопропорционално върху принципната симпатичност, която въпросните хора ми носят, и правопропорционално на съмнението ми в каузата, която твърдят, че защитават.
Знаете ли, че
броят на хората в кафенетата по Репюблик на седми първи беше по-голям от броят на хората по площада (или поне, заклевам се, щеше да бъде по-голям, стига построението да беше пространствено възможно)?
„Ме са ва па, туа! Остана ми още една свещичка да запаля, ама първо ще отида до Макдо да си взема Бигъ Магъ и тогава, пус-туа!“ – произволна интерпретация на държанието на много от присъстващите по площада.
„Ъ-ъ-ъ, вижте, не сме невъзпитани, нооо --- сме французи иии -- трябва да вечеряме! До-виж-да-не!“ – цитат от филм.

Знаете ли колко
лесно и бързо сломимо качество е смелостта? -- Е, дотолкова, доколкото накрая се окаже изключително не качество, ами епидемия, предаваща се по въздуха на анонимните герои на сбирщината, която говори за неща, от които не разбира; също и – нахалното невежество да вярваш как на теб точно точно това няма да ти се случи.
   Хубаво е площадчето, нали? Видяхте ли как е пълно с хора? Медиите го показват, нали, видяхте ли го, а, хубаво ли го огледахте?
Показа ли ви някой обаче
празните улици навсякъде другаде в Париж? He, Tам не можеш да чуеш хората как пеят. Показаха ли ви точно онези французи, с които Аз говорех, които ги е страх да излязат от къщите си? Тълпата не ходи и не чука по врати, за да ти вдъхва смелост, твърде заета е да вдига лозунги по площади.
Деня на атентата съвпадна със началото на soldes – долу-горе Коледата на порасналите във Франция, тоест: огромни разпродажби, случващи се два пъти в годината и траещи по един месец. В магазина, в който работя, продажбите ни са със 70% (словом – седемдесет процента) по-малко от миналата година (а, и, не че се хваля, ама по-голямата част ги реализирам аз. Малко кофти добавка на фона на нещото, за което се оптвам да се изкажа, ама какво да се правя като толкова ме бива?!) Навярно (ок, последен опит да разведря атмосферата, обещавам) единствените истински спокойни, които не се свиват през деня и не чакат до вечерта, за да си излеят смелостта и свободолюбието на Репюблик, са хората от департамент 93 Сен-Сан-Дьони, следящи своеобразно шокирани новините с възклицания тип: „А-а-а, тоя път не сме ние, quoi!“

Като за край, искам само да уточня, че по-горе визирах единствено преобладаващата безмозъчна маса, неизменно следваща такива събития. Искрено се възхищавам на хора, които действително вярват и са намерили повод да защитават абстрактни идеи като „свобода“, „смелост“, „равенство“, ако щете пък и „слово“.

Желая и да изкажа подкрепата си и към всички мюсюлмани, цветнокожи и прочие анатемосани невинни, върху които занапред ще се трупат негативите на човешката простотия.
И започвам със сериозните работи:

1. Ислямът е.
Няколко ситуации:
- Потенциален шизофреник отключва болестта си и избива семейството си. „Луд“, „побъркан“ и „ненормален“, предполагам, ще са често употребявани етикети при обсъждане на ситуацията, но те са просто съкращения; думите „шизофреник“, „шизофрения“ ще преобладават, щом се прибегне към обяснение на случилото се.
- Филмът „Класът“, помните ли? Двама младежи са константно тормозени от съучениците си и прочие. В последните някъде пет минути младежите влизат с оръжия и правят на сол училището. През останалия повече от час филм се предават тормозът, срамът и унижението – своеобразни обяснения за случилото се.
- Самоубийство на напълно случайно (кълна се!) избран индивид. „Леле, брато, колко тряа да си зле, за да...“ и „Т‘ва е най-тъпото нещо, дето можеш да направиш.“, а дори и донякъде остроумното „Самоубийството е перманентно решение на временен проблем.“ са коментарчета, които държим за себе си, или за приятелския си кръг, или под пръстите си, когато решим да се правим на видели и патили из форумите. На останалите места ще се засягат въпроси за ранимата личност на индивида, нещата, пред които е минал, и болката, която е била твърде силна – така ще се илюстрира и обясни, по допустим за социума начин, деянието (ха!... де--- нали.)
Бихевиоризмът, предавам със свои думи, се интересува от връзката между стимули (подтикване, минали преживявания и досегашен опит) и отговори (начинът, по който ти ще се отнесеш към дадено дразнение). Тоест: задължително е да има логично обяснение, коренящо се в миналите ти преживявания, което да те кара да се държиш именно по Този начин.
Защо ви занимавам с тези неща?
Първо, защото това си е моят блог и, честно казано, мога да си правя каквото си искам.
Второ, защото аз досега нито веднъж не съм видяла подобно обяснение и търсене на мотиви за терористичните актове... Шепа малоумници с промити мозъци? ...
Тези.Хора.Нямат.Избор. Някой друг отдавна е направил избора за тях и, общо взето, това, което най-много ме вбесява в случая, е, че упорствате да сте малоумни и не се опитвате да вникнете в умовете на тези.хора.
Погрешно е да се съди за техния религиозен фанатизъм от гледната „ами-то-аз-съм-християнин-и-има-гаври-и-с-християни-ама-не-съм-тръгнал-да-стрелям-по-разни“ точка. Тяхната вяра не е вашата вяра. Тяхната вяра е нещо, в което те,... е -- Вярват. Вярата им се доближава до, ако щете, Знанието. Те не вярват в това-и-това; те знаят, че това-и-това е Така.Чувствителни, раними, нарочно подбирани емоционални и с големи количества физическа енергия – за да могат да се по(д)ведат в „правилната“ посока чувствата им най-огнено. Потенциалът им се насочва към онова, което някой преди тях е нарекъл любов към Мухамед, а „любов към Мухамед“ е работа, с която не можете да се спогодите и да проумеете съвсем, признайте си...
Ами -- нещо, за което Ви е грижа?...
Ами, вие как бихте реагирали, ако
някой изтипоса на корица баща ви и/или майка ви, в най-унизителната поза, за която успеете да се сетите, и придружи от серия подигравки остроумието си?
Защо някой от Шарли Ебдо,
до крак фашота и расисти, след като толкова много вярват как ислямът промива мозъците на младите хора,
не се е сетил, с целия си творчески заряд, да сложи на корица карикатура на собственото си дете, изнасилвано сексуално от засукан арабин?... Просто идея, която пасва на кредото им, така или иначе.
Знаете ли...
дано ви е трепнало. Идиотско е да се мисли, че оправдавам ИДИЛ (idylle?! ), обаче там и да го говорим, нищо няма да променим. Исках просто да настроя долу-горе ума ви на честотата, на която работят тези на много мюсюлмани, били те фанатици или просто вярващи.
Още един метод за вмъкване под кожата им –
помислете си за чиновническата мърша, която ви трови нервите при всяко ходене по деветте кръга на институциите; за Онези Политици; за свинете, които измъчват животни от скука и предозиране; за съседа, който бие жена си и ви прави косвен съучастник, понеже стените на панелките не са точно с дебелина като на златен трезор... Резюме – за всички онези хора, които бихте убили, ако знаехте, че ще се измъкнете безнаказано и ако не ви беше вкоренен моралът, че смъртта Не Е Правилна. Сменете наклонението, махнете отрицанията и вместо „ако“ използвайте „понеже“.  Готово.

О, и чували ли сте химна на Велика Франция? (не дали сте ме слушали как го пея, това е нахално да го питам. А – заслушвали/интересували ли сте се от текста?)

Впрочем, нова тема, ето какво ми излезе от търсенето в гугъл <Did Muhammad kill anyone?> - http://wikiislam.net/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA_%D1%81_%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0,_%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D1%8F%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%B8%D0%BB%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B8_%D0%BE%D1%82_%D0%9C%D1%83%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%BC%D0%B0%D0%B4 Дано го намерите интересно и обогатяващо общата ви култура.

2. Свободата на словото:
-- дотолкова, че да не нараниш никого.
Другото, което ме ядосва (ама много!) покрай темата е престъпната избирателност, щом опре до ценности.
  Шарли Ебдо & Co. се позовават на даденото им от Републиката право за свобода на словото. Но, виждате ли, избират да пренебрегнат най-прости морални и човешки ценности.

Някои хора са ви казали как в Ш.Е. се осмива и осъжда единствено религиозния фундаментализъм. Тези хора ви лъжат.

Първият ми досег с тяхно списание беше преди около месец – минавайки покрай една вестникарска будка, видях карикатура на монахиня с разкрачени крака и бебе,което по особено динамичен начин си проправяше път през тях... Представихте си го. Вън от всякаква религиозност, подминах шокирана и само се чудех: „Кому е нужно това?“ Какво се постига с подобен тип провокация?
Аз правя някакви опити да пиша и съм сравнително чувствителна, щом се засегне темата за полза от изкуството. Изкуството, което забавлява; изкуството, което поучава; изкуството, което се бунтува... Списанието Шарли Ебдо не е, каквото и да ви разправят, представител на изкуството, което използва присмеха като оръжие и щит срещу мръсотиите и неправдите. И това е много лесно за доказване, стига да се опитате да се опрете на историята. Колко музикални групи, колко писатели и колко режисьори в СССР са нанасяли унищожителна критика към целия комунистически строй чрез творбите си, без някой да може да ги обвини в каквото и да е (впрочем, не са чак толкова много, но затова пък онези, които наистина са успявали, са едни от най-добрите руски творци)? Не са изпитвали нужда да се борят срещу цензурата; присмивали са ѝ се чрез леки закачки, сарказъм и интелектуална хитрост. Прякото осмиване на нещо, особено когато е под формата на карикатура (в карикатурата не можеш да приложиш бележка под линия, за да се извиниш и да оправдаеш действията си), е животинска немощ и абдикация от истинската цел на изкуството.
Да изобразиш Светата Троица в хомо шведска тройка, да твърдиш „Негрите са идиоти.“ и да пишеш по кориците си „Куранът е лайно.“ сериозно ме навежда на мисли как човек трябва да мине през доста тестове, преди да е свободен да се ползва със свободата на словото.
Франция е (била) велика страна. Но все повече творци лежат на старите лаври и очакват мозъчните им цапаници, извадени върху листа, да се приемат а приори за изкуство.


3. Случайни разсъждения
А, и е безмозъчно да се твърди, че Франция е заслужавала посегателство от този вид. Франция на тези хора им е дала материални и морални възможности, без които сигурно нямаше да могат да си позволят и килимчето, върху което се молят по пет пъти на ден; дала им е -- технологиите, които обръщат срещу нея, и самочувствието, че имат право да са такива, каквито искат. Дори най-некъдърният журналист не би могъл да нарича „заслуга“ едно престъпление, основаващо се на неблагодарност.

В настоящия пост страня умишлено от предъвканите мотиви, по които всички сме съгласни – че е грешно да се убива; че две неправди не правят една правда; че атентатът в този случай предизвика точно обратния ефект и прочие.



Знаете ли кое
ме изпълва с надежда обаче? -- Една работа, която произхожда от тълпата и която поражда в мен чувство, противоположно на това, което сбирщината оставя.
Хората се съюзяват, ако и да не проумяват съвсем безумно силния символен заряд на обединението си. Хората показват и
доказват,
че имат нужда да са единни и да вярват в нещо, да Подкрепят и да имат Причина да Бъдат.
Това е прекрасно и това дава надеждата.

Е, сега остава да накараме тези хора да си насочат вярата и мечтите за единство в някоя кауза, която все пак си струва, но нека не се пресилваме на този етап,

Има Време.


петък, 11 юли 2014 г.

Притча за цар Соломон



Нисанът тъкмо бил почнал, вярва се, когато оная  работа се случила. 
Ден за просба било. 
Дотътрили се тея двете чуми... – първия крак плъзнали, после втория плъзнали... И така, изобщо, успели да се доплъзнат, вярва се, чрез четирите си (общо!) крака до Справедливия цар Соломон...
До него именно! До великана на мисълта; до екзекутора пред гилотината на трезвия опит; до... е, да, оставете ми минутка, че да му се поклоня! После ще си продължа, обащавам. Стойте тука, чакайте!...

...

Та,
застанали двете знойни девици
в краката на царя си и, казано е, с много упорито възхищение се 
взирали втренчено в
наметалото на чудотвореца, докато изчаквали едно младо конче да изприпка до тях – 
в потвърждение на предположението, че работата била сериозна.
Вярва се, че кончето също така и изпръхтяло. 
После: неоспорими източници твърдят, че после настанало многослойно мълчание.

Накрая се разбрало, все пак, каква била работата: кончето принадлежало на едната... Не! По-скоро: на другата принадлежало – и затова била цялата работа.
О, в резюме, ето това не можело да се разбере: на кого по-скоро принадлежала крантата проклета, нейната кожа!...

Царят, вярва се, със стоическа мъдрост изслушал двете кобри. Мускулче не помръднал от себе си пред съскането им; ала, когато съскането прераснало в плющящ бой, твърдят слуховете, царят целият се размърдал и с много фина грациозност отместил един изтръгнат женски кичур: от импозантната си златна мантия на земята. И, според очевидци, слънцето засветило по-ярко, когато най-сетне Соломон Справедливият се изправил в цял ръст и заговорил (по всеобщ консенсус обаче, изобщо не на български, ами на арамейски):
– Конят да бъде отрязан на две равни части! Две равни части на двете потъревши да бъдат дадени!
   Богоподобният му глас се разнесъл.
   Двете фини грации се спогледали, а сетне направо се втренчили една в друга. Някои твърдят, че също така решили и да се Замислят. Пък после --
стиснали си ръцете! 

Ами, да, бе, Соломоне, браво бе! Как и сами не се бяхме сетили по-рано?!
Е-ех, вярно много ум имало в този Соломон, бе!

И така: двете потомки на Избрания народ си стиснали ръцете.
 Когато кончето зацвилило страшно срещу опитите на славните слънчеви стражи на Соломон Справедливия да го вържат, потомките си застискали ръцете още по-силно. Вярва се, че това била спешна мярка: за да не се строполят, че нещо се били подхлъзнали.
А, когато кръвта на кончето запръскала по лицата им и докато вътрешностите на тъпото животно падали по земята, дамите успели дори да се усмихнат. Видяло се.

Усмихвали се, новите приятелки, пред погледа на мнозина свидетели... И как няма?! Радвали се. Конското било вкусно.



П.С: Конското е вкусно. Който твърди другояче, да бъде също разсечен на две половини, сред зрители!... Е, освен ако не е дете. За децата ние трябва да си измислим по друг вид справедливости. 


П.С. 2 :Тъй като това е разказче и Си Е Мое, ще ми се да добавя епилог. Епилогът не се е Случил – по всяка вероятност, понеже за такива глупави работи няма исторически източници.
Добре, че бях аз, та поне да го измисля, малко от малко...
Ето го и него:


Навън от двореца и навътре в гората, никой не видя как потърпевшата, в кал и мухи, цвили злокобно нанякъде...
 - - глухото ехо на нещо загубено.