чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 14 януари 2011 г.

I'm not a man of too many faces - the mask I wear is one.

... Me,a writer? Me,a liar?















 No. That's NOT the shape of MY heart.

Безсмислена малко ще се получи тази бележка и без каквото и да било литературно достойнство. Не целя и друго. Исках просто да се запаметя, такава, каквато съм сега, с пожелание към себе си да остана такава колкото се може по- дълго. Снощи, към осем часа, на междинната светлина, едва- едва отпущана ми от една улична лампа- скръндза четях Шопенхауер и искрено се засмях на една ситуация в разсъжденията му над честта. Та, ето какво : имало римлянин някакъв, нагло приятелче, ама затова пък стилно. Имал навика да удря на случайните минувачи плесници посред бял ден на улицата. Дотук добре, странности всякакви. Но нашият човек водел със себе си и роб, който да връчва по една медна монета на всеки шашардисан щастливец, попаднал - буквално - под шамарите на господаря му. Е, замислих се и аз над опрощаването. Прошката. Стигнах до извода ( който ме е сгрявал неведнъж, ама я си представете колко ВСЪЩНОСТ ме сгря снощи, в зимно време, на пейката? Прекрасно чувство беше. Близко до щастие. ), че съм всеопрощаваща, че - що се отнася до нанесени ми обиди и рани - благосклонността ми преспокойно може да бъде наречена. безмерна. Невероятно чувство е, трябва да го пробвате някога. Привидно изглеждаш губещ може би, даже и слабак в очите на защитаващите животинската си чест. В теб обаче няма дори частица слабост, загуба, ти си точно обратното на примирението, защото отвътре ти си бушуващата правда, гротескната агресия. Усмихваш се тъжно. Мнимите злодеи вършат нещо вяло, нагрубяват те, раняват те. Теб ли раняват? Само външната ти проекция. От теб не могат да извлекат болка, ако ще и да стоят жадни, протегнали ръце с бокали в тях, в невъобразимо очакване всеки момент от теб да текне желаната гной от раните ти. Няма да я дочакат. Ти си бездънният кладенец на откровението, ти си над тях ( кажи си само заядливото „ Човек като мен не може да бъде и с пръст докоснат от човек като теб. “ Само го кажи и ще видиш как тези думи още с изричането им се превръщат в истина.) и единственото, което можеш да им предложиш, е помощта си. Но това едва ли ще ги засити - предложи им в такъв случай и съжалението си - покажи им, че си им обърнал внимание- та нали това е, което всъщност искат. Ето ти я нá - безотказната формула да заситиш безогледните и жалки неосъществени тиранчета ( за които неведнъж съм говорила ) - гледай над тях, но се прави, че им обръщаш внимание. 
Дотук с шамарите и християнската любов обаче. „Дай си и другата буза?“ Що за интерност?! Докато продължаваме да обръщаме внимание на ударения шамар, а не на човекът, ударил ни го, все ще се намери някой, който да ни заплати за слепотата с монета- две; още повече - да ни се отплати за слепотата. Това ли е, което желаеш? За финал на това ми откровение, което трябваше далеч по- малки мащаби да приеме, бих цитирала херн Шопенхауер още веднъж, този път дословно обаче, нали може?
Грубостта е качество, което, стане ли дума за чест, винаги измества всички останали достойнства, или поне ги превъзхожда: най- грубият винаги излиза прав: quid multa. Ако примерно друг демонтрира в дискусия или в обикновен разговор истинско познаване на неяата, по- предана любов към истината, повече ум от нас или ако изобщо показва духовни качетва, с които засенчва всички ни, тогава можем веднага да заличим всички тези предимства и собствената си нищожност, разкрита от тях, и дори да извоюваме надмощие, като започнем да го обиждаме и нагрубяваме. Истината, познанията, разумътм духът, остроумието са принудени да замлъкнат и да излязат oт сторя поради божествената глупост.

... but, as i said, that's not the shape of my heart. (:

Стоте води

( разказ без прави линии )
на едно... момиче. Но най- вече, на Остап.

Сирените. Знаеш, от онези, които те карат да направиш щателен преглед на преживяванията си в интервал от един живот, във виновно усърдие търсещ провинение. Но аз съм невинен. Не. винен. Нищо не съм сторил, нима съм сторил нещо? „Невинен“ е интересна дума. Красива, топи се в устата. О, да. Мисля, че вече е любимата ми дума. Съвършена. „Невинен“. Харесва ми - така далече е от „виновен„ . Освен може би... Но моля! Етимологически чуденки в неточния момент могат да са твърде фатални. Да се съсредоточа...

Страх. Първичен страх, не боязливост - приятната, която след преминаване на опасността те кара да протягаш носталгично ръце за още. Добрата стара боязливост, няма място тук и сега тя. Говоря за страх. Миришеш го, усещаш го, чуваш го. Боязливостта, нервността - това е само още едно протакване, страхът е болка.

Невинен съм, невинен! О... Оглеждам мястото, на което съм попаднал като уж случайно избягвам да хвърлям поглед към ръцете си. Червеното по тях е навярно изцапано, изцапаното е случайност, случайността е маловажност. Съсредоточавам се, тръскам глава, за да прогоня срама от безсмисления си софизъм. Къде се намирам? Когато се опитваш да избягаш, бягайки със своя Страх, оставяш краката ти да те водят и те винаги те отвеждат на място, където никога не си бил. Мързеливците го наричат „инстинкт за самосъхрание“, а истината е, че частите от тялото имат онази памет, която ги кара да си спомнят за места, на които никога преди това не са били. Но, на вниманието ви, само частите на тялото, не тялото в цялост. Едното представлява безценни елементи, но глупостта на онзи евентуален създател е сглобил така тези елементи, щото се е получило нещо гротескно и тромаво в беполезността си.

човек?

Машина... Щях да кажа машина. „Човек“ ? Що за абстракция, как ми хрумна само! Чакайте, господа съдебни заседатели! Аз ли изрекох тази дума? Ехо! Има ли някой тук? Оглеждам се за пореден път и чак сега осъзнавам, че съм в стая. Стая от къща - този факт някак придобива особено значение. Чия е тази къща? Моя? Ваша?

Своя.

Ха- ха, нее. Къщата, съществуваща сама по себе си и сама за себе си? Абстрактността се задълбочава, заседанието продължава! Винаги съм се чудил относно нещата. Не съм сантиментален, но съм се чудил. За предметите - за нашата необходимост от тях...

...каквато те нямат от вас...

... и за животът, който се просмуква в тях често. И за значението, което понякога им предаваме. Чакай, не казах ли току-що „вас“? Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели. Голите стени на стаята; цялата къща вече не е къща, няма стени - боксов ринг на вашето внимание. На двата му края съм аз и аз. От едната страна, този, със сините гащета, е защитник на всичко неживо, нетленно и поради това безчувствено. От другата страна, другата част на моят Аз, поклонникът на Протагор, напълно гол- голеничък ( не, съвсем не поради поклонничеството си, как ви хрумна само!), отричащ се от самата идея за одушовеност и полза от неживото. Моето alter ego. Моето по- старо его? Най- сетне, състаряващо. И така, нека да започнем? О, но как да започнем?...

Ледът се пропуква!
...

а и не само се пропква, ами вече съвсем се пропука, носи се на малки платформи из водата, понесъл по един господин съдебен заседател, снабдил се със - няма как- собствено бюро на импровизирания сал. Около ринга всичко е притихнало. Не съм съвсем сигурен дали съществува нещо отвъд ринга.

Битката. Съсредоточи се върху битката.... за да мога и аз да го сторя...

Битката, битката, точно така... Няма нападения, няма груба сила - все пак се води само от мен, а аз никога не съм одобрявал насилието. Затова безобидната среща се превръща в нещо още по- брутално и кърваво - във война на мисли. За да проумеем неживото, трябва най- напред да проумеем живото - какво е човекът?

Страхът изчезва, вече всички кошмари се е сбъднали. Нахлува вода, изпълва ме цялата, дави ме. Човекът е река. Променя се, изглежда същият, има ли цел, достига я, разтваря се в тази цел, става едно цяло с нея и от този момент нататък е трудно да различиш човека от целта му - те са еднакви. Прочее, човекът е море. С всичките си животи в него, то е живо, макар да не Е всичките животи в себе си. Камъните, песъчинките, малките организми, всичко това определя облика на морето. Доколко скотски е да отречем целия този микросвят, за да се радвамена голото море; да възхвалим само него като живот?

О? Да, прав съм, точно това е човекът. Всичко неживо, станало мост между него и целта му, спира да бъде безчувствено и неудухотворено. То вече е част от пътя, помощник и приятел, поема енергията и вибрациите на човека и оживява. Той, от своя страна, е дотолкова сляп за този процес, че го възприема като средство, без да осъзнава в каква форма на създаване участва. Затова и не очаква благодарност - благодарността, ако не е цел, винаги е желана само от разнежените сантименталистчета. А ние ( по- право - а аз ), както вече споменах, не сме сантиментални. По тази причина човек получава ( по- право - не получава ) от Неживостта очакваното - неблагодарност.

Как смееш?!

Неблагодарност, неблагодарност именно! Творец ли е, или разрушител на сътвореното? И сътворено от кого и за какво? От природата? От Бог? И нима това творение, недокоснато ( равно на неразрушено ) от човек, би оползотворило живота си ( равно на неживота си ) по- добре, отколкото човекът би оползотворил своя чрез негова помощ? От момента на създаването си, вещта получава сила, която след настъпване на ненужността ѝ, се обръща срещу създателя.

Да! Неживото се въздига в гнева си!

А, не. Не е неживото това, което се въздига. Човекът се въздига с гузната си пред неживото съвест. Но аз - и при тези думи докосвам с нежност ринга, лягам и целувам пода - аз ще съумея да потуша тази съвест. Чрез ценене на всичко, което докосвам. И, ако и то да не е самó за себе си, нека поне бъдемо за мен.Ще го притежавам, и използвам, и употребпвам, и направя част от себе си.Ще се съюзя по византийски с него и заедно ще празнуваме победата над целта си. Целта оправдава средствата, а? Защо не, ако бъде последвана от съответните почести на тези средства. Легнал съм на ринга, не мърдам. Аз целувам земята, а всички ме мислят за нокаутиран. Но какво толкова? Подарявам ви своята победа, господа съдебни заседатели, както и вам , бюра, приютяващи братята - слуги на закона. И ако ще да изглеждам глупаво, служейки на идея, която навярно е грешна, е необходима цена, която трябва да платя, гонейки нещо по- голямо.

Излишна патетичност. Така или иначе е част от теб.

Да, но чрез осъзнаване на този факт ще съумея да го притежавам на едно пó друго ниво.

Ами хората, унищожаващи за удоволствие? Ами безидейните тиранища?

Отдръпни се от мен, сатана! Та аз не водя битка с човечеството, не се боря за по- добър свят - само със и за себе си. Разбира се, че съществуват всякакви безцелеви люде, творци сами по себе си, но безидейни такива, на които просто им се разрушава нещо красиво. Оставям ги на собствената им съвест сега, аз постигнах победа над своята ( чрез ! своята ). Лежа безжизнено и се сливам с декора. Нищо чудно и да съм се слял вече.
Сирените зеглъхват, в далечината са арестували престъпника. Някой несбиднат садист навярно. Но, аз, аз съм истински Убиец.

Ти ме уби!


О, да. Нещо, за което ще съжалявам дълго време. Невярно недостатъчно дълго. Накрая ще ми мине.

Къща. Къщата - гробище. Убий къщата! Убих къщата! Кръв бликва, след това потича, след това изригва. От стените. А и не само. Красиво изглежда, а аз се давя в красотата ѝ. Аз се давя в кръвта си.
Защитата приключи, господа съдебни заседатели!

Завеса .


И не, това тук не е Рио де Жанейро.