На части, ама друг път, хах. Добре де, това се води втората и последна част, някак по мащаби несъответстваща на първата, но... какво пък, и по- големи неща сте виждали. Питайте Тома Аквински.
***
Петер рисуваше с изплезен език. В тази прегърбена, надвесена над листа фигура, пляскаща мокро по устните си, като че ли имаше повече изкуство, отколкото в произведението му. Но никога не бихме могли да разберем - едва нанесъл първите щрихи, той скочи на крака и нададе динозавърски вик. Разбира се, първо заемайки подходящата поза за това. Краткият земетръс, който гласът на Петер предизвика, беше само леко полюшване в сравнение с появяването на следващия персонаж, който пък накара мазилката около вратата да затанцува. Явно нито един от двамата не остана доволен от тази стихийна борба, защото тя прерасна и в словесна:
- Синьо!
По-скоро като лай, отколкото като нещо друго, думите на Петер изригнаха от него, следвани от извесно количество слюнка. Впрочем, като повечето големи творци, художникът държеше на лаконичността за сметка на яснотата.
- Простете, сър? - заекна другият. Той пък беше слуга. И предпочиташе яснотата пред боя. В това няма съмнение.
- Нямам синьо! - тук лаят беше трансформиран в печална молба, която пробяга из устните на нашия творец и ги накара да потреперят с безсилие. - Нямам синьо, прислужник!
В този миг Прислужник разбра какво се иска от него, дотътри се с подскоци-люлеене до бюрото и запренарежда всичко едно по едно. Докато изсипваше чемеджето за вече трети път, търсейки бленуваното синьо, студена пот изби по челото му. И тогава...
Хората, предполагам, са като химичните елементи. Възможно е да греша, но приемете предположението ми само за момент! Всички са различни; впрочем този факт е толкова широко известен, че дори лично на мен ми е леко доскучал. Това, което си струва да бъде наблюдавано, е общуването. Иначе казано, химичната реакция ( респективно - хуманистичната) между две или повече вещества ( респективно- същества). Как едно и също вещество при реакцията си с друго такова дава коренно различни, често дори полюсовидни продукти. И как дали разултатът е твърд или течен, а защо не и - газообразен,- не зависи от нищо освен от партниращия ти.
... Продуктът от настоящата реакция щеше да бъде тихото изпарение на Прислужник от къщата, но последва нещо крайно необичайно. Стихийното съревнование между двамата беше съкрушено от нова лавина, понесла в този миг третия изникнал. Не че появяването беше шумно или агресивно. Беше съвсем спокойно-невъзмутимо, но - като за начало- твърде неочаквано. На второ място стоеше самият факт, че някой при толкова напрегната ситуация ( но моля! Аз считам това за скандално дори при най- обикновени условия! ) би излязъл от гардероба на Петер, подсвирквайки си, и би продължил към вратата, подминавайки двамата нещастни търсачи на изкуство. Но може би дори това не би запратило Прислужник и Господар в онази призрачна ошашавеност, в която всъщност ги запрати - защото новопоявилият беше живеещият наблизо Артур, прочут с особеното си присъствие на най-особени места, - ако не бяха ръцете на този Артур. Ръцете му, неизменно сочещи към стъпалата и нервно чоплещи ноктите, бяха заплашително навапцани със син цвят. Трудно беше да се каже от къде боята започва и къде завършва, защото изцапано можеше да бъде забелязано навсякъде по дрехите му. В разрез с ведростта, която лъхаше от цялото тяло на Артур, докато подскоците му скъсяваха пътя до вратата, телата на Петер и Прислужник бяха сковани от ужас от вратовете надолу и следваха натрапника единствено с въртене на глава. Артур, щом стигна до бравата, я сграбчи с лапа, обърна се към неволните си зрители и след варварски вик, съпътстван с някаква дяволска гримаса, хукна да бяга.
О, да, Артур беше луд, в това нямаше съмнение. Неговата тиха лудост обаче беше безобидна и, изключвайки екстремни случаи като този, пострадали нямаше. Затова никой не обръщаше внимание на гротескната фигура, която понякога се надвесваше над тях съвсем неочаквано и изстрелваше поток от нечленоразделни звуци и нечистотии. Приемаха го като необходимо препядствие, през което трябваше да минат. От друга страна, след оттеглянето на тромавата грамада, светът се струваше по- хубав на нападнатия. И в такива моменти жителите на този град обръщаха усмивки към незнайните си богове и благодаряха, че им се е случил Артур.
Само по себе си, случилото се и сега не беше кой знае колко болезнено. Прислужник дори едва сдържаше усмивката си - за да не покаже превъзходството на лудостта над изкуството. Успя да я сдържи обаче - защото нито лудостта, нито изкуството бяха негови прояви, но едното само го радваше, а другото го хранеше. Според Петер обаче поведението на откачения Артур беше обидно и не можеше да има спор по този въпрос. Обидно и още как!
- Дръжте крадеца!
Показалецът му се стрелна по посока вратата, още преди думите да бъдат изцяло осъзнати от мозъка. Да, определено беше постигната победа от лудостта и тази победа беше осезаема, колкото и нелепа да бе ситуацията. И щом дойде ред на победения да се защити, той често прибягва до клишета. И „Дръжте крадеца!“ беше доказателство за това.
Още преди Прислужник да се втурне навън, виковете на побъркания Артур вече раздираха стените и слуха. Явно някой го бе изпреварил и подгонил пръв, или просто това беше начин за натрапника да покаже недоволството си от многото стаи. Чу се и кучешки лай, какъвто винаги съпътвства подобни картини на хаоса. Дали принадлежание на куче или на самия Артур- това беше загадка. В известен интервал от време, докато смутителят не бе хванат, от дома на Петер Вунт можеха да се доловят единствено насилствени звуци- като дращенето с нокти по черна дъска.
...
- Какво да те правя сега, а?! - Петер.
Интересно е да се отбележи, че, докато всички бяха съсредоточили общи усилия в това да заловят виещия и скачащия и рушащия Артур, господарят се въртеше около себе си и съставяше в главата си нова композиция. Мен ако питате, още една точка в полза на лудостта.
А Артур мучеше. Гледаше с особен израз на всепоглъщаща апатия и омраза, които като че ли разделяха и самото му тяло на две части.
- Разрушител на чужда собственост! Съсипвач на идеи! Имаш ли някаква представа изобщо що е то да бъдеш творец?
А Артур хъркаше.
Трета (3) цел: Загадката се разкрива...
... или какво се крие зад звуците.
Истина е, че лудият изразяваше мнението си чрез мълчание, но пък мълчанието не изразяваше с тишина. Ние, които ще бъдем загубени и забравени, имаме нужда от словото, за да разберем фактите - които накрая ни отвеждат до разкритието, че ще бъдем загубени и забравени. Предлагам импровизиран превод в слово на звуците на Артур. Артур нямаше нужда от словото - затова и Артур ще пребъде...
1) хъркането на Артур.
О, да. Артур знаеше какво е да бъдеш творец. Да бъдеш творец, каза им тогава Артур, това е да вземеш една от стихиите и да подчиниш с нея всички останали. Това е да изкараш на бял свят вътрешностите си, по възможност, най- малко кърваво. Освен ако - забелжка за романтици - сърцето ти не кърви алегорично. Тогава е друго. Можеш ли да покажеш на всички собствените си вътрешности с гордост? Ако можеш, накарай подчинената от теб стихия да извади втори вътрешности, чужди такива, коренно различни от твоите. Съедини ги и ги облечи в робата на скромността - а именно, изкуството. Умееш ли това? Значи си творец. Не умееш ли да си представиш тази бяла роба - нямаш място при изкуството, затова си тръгни смирено, преди да те е изгонило то. А Софи клати глава. Казва, че съм абстрактен. Казва, че да си творец означава да съумееш да направиш свой дубликат - по образ и подобие. Позволени са украси от всякакъв тип.
- Бях в разгара на извънредно геаниален проект - потокът от празни приказки не спираше. - А ти!... Ти със своето синьо! Ти и моето синьо!...
- Винаги бихме могли да го включим към творбата. - пошегува се Прислужник. Той нямаше чувство за хумор.
- Искуството ми няма да изтърпи подобна гавра. По- скоро цветовете ще се разтекат и ще избягат, отколкото да стоят в близост до него. - пошегува се и Петер. Той също нямаше чувство за хумор. Ама никак.
Артур посочи многозначително с глава към сините си ръце. Синьото си стоеше кротко и дори не обмисляше път за бягство. Не, цветовете нямаше да избягат. Цветовете обичаха Артур и дори се тълпяха на опашка пред него - интересуваха се кой ще е поредният цвят, измислен от Човека. И ликуваха, когато виждаха чисто нов свой събрат. И само те ликуваха, защото само те можеха да го видят. Единствено в октарина се отразяваха някакви краски на завист - но то беше креативна завист. Цветовете не представяваха нищо друго, освен борбата между октарина и човека.
- Заповедите ви? - Прислужник.
След тихото наслаждение от собствената си остроумност, Прислужник се съсредоточи върху същественото - Прислужник все чакаше заповеди.
- Да му се одере кожата! Да бъде окачена на стената, за сплашване на другите смутители, дръзнали да оспорват гения! - това се носеше от всички страни.
Петер обаче реши, че това, което би прилягало най-добре на неговата личност, е да пусне смутителя на гении. Така хем би се представил като извенредно снизходителен, хем като извенредно възвишен ( Петер обичаше да е извънреден) - гениално, не?
- Да бъде пуснат - разнесе се богоподният му глас.
А Артур измърка.
Трета (3) цел: ...
2) мъркането на Артур: На вас гласовете ви все са богоподобни...
Две кофи студена вода от страна на Прислужник и прислужнички допринесоха за сравнителната чистота на побъркания. Докато се отдалечаваше безславно от къщата, придружаван от ритмично отскачащи водни капки от цялото му тяло, Артур хвърли поглед назад и се изплю звучно. Та, толкова за гениите на изкуството...
***
Артур танцуваше по паветата. Той си имаше своя крачка. Той си имаше своя крачка за всичко, но крачката му в ходенето сякаш заемаше особено място в тази негова Свойост. София блуждаеше над него и го наблюдаваше, без да взима участие в малкия му ритуал - обичаше да го изпразва откъм мисли, поне при ходенето - това беше милостта й.
Курсът му за разходка неизменно минаваше през местното параклисче. Този път Артур не се задоволи с просто маркиране, ами го обиколи три пъти и чак тогава продължи. За момент погледът му се засече с този на свещеника от прозорчето. И двамата издържаха зрителното нападение на другия, без да се извръщат. Пръв се извърна Артур, доскуча му да бъде винаги по- силен. Артур нямаше звук за религията - едно от нещата, за които нямаше звук. Твърде натоварващо му беше да се задълбава в толкова много погрешност. Да допринесе за по- добър свят с ръмжене и хълцане там, където неправилното би се сринало с едно побутване - това го умееше. Тук обаче грешността беше една особена такава, съградена тухла по туха Надолу - нямаше какво да се събаря, защото съграждането й се състоеше изключително от копаене. А и, най- сетне, лудостта няма време за вторични божества.
Артур продължи, прекосявайки улицата. От време на време поглеждаше към хората, но отсъствието на София означаваше и остъствие на увереност, затова мълчеше. Накрая се спря по средата на улицата пред една пекарна и засъзерцава витрината. Артур винаги беше гладен, но Артур никога не ядеше. Апетитът и желанието , които гладът му доставяше, бяха далеч по- удовлетворителни от... От първата хапка, да кажем. Усещайки истинския вкус на храната, осъзнаваше, че е можел и без нея. И че преди да се озове в устата му, е била по-вкусна. След като изяде наум самун хляб ( София взе само единия краишник, не беше гладна. ), Артур се съсредоточи върху човека зад щанда. Беше дребна жена с влажни очи и почти издълбано от бръчки лице. Бръчките показват неопределена възраст, но определено - страдания. Щом погледите им се срещнаха, зяпачът се завъртя, изпъна крак, готов да си тръгне, но не помръдна от мястото си. Остана да виси на куката на колебанието. Звънчето оповести отваряне на врата и старицата, огряна от светлината на деня, закуцука към лудия. За всички в града Артур беше тромава и безидейна атракция, но дали съществува или не, не беше от значение. Но някои, някои, някои... някои не принадлежат към града, ами чисто и просто - към човечеството.
Артур усети ръката й, мека и сбръчкана като кълбо прежда, в своята. Насочи погледа си към нея и го задържа. Този път не се извърна - не заради някаква победа при игра на погледи, а просто защото очите на старицата бяха сграбчили неговите и заплашваха да ги откъснат от орибитите им.
Майка и син се гледаха и това беше гледането, което не изискваше думи по принцип. Безмълвието отдавна казваше всичко между тях и донякъде заради това Артур се беше подвел, че безмълвието винаги казва всичко. Или пък е бил прав? Имам предвид, за безмълвието и всичко останало? Въпрос на вкус.
Та, майка и син се гледаха.
Четвърта (4) цел : или какво се крие зад мълчанието.
Но не Артуровото, а майчиното.
Все тъжни неща. Мисли за носталгия - по нейната младост и по първите стъпки на сина й и по препъването на сина й след тези първи стъпки, при което неизменно падаше в майчините прегръдки. И мисли за разочарование - какво е било и какво е. Впрочем, оставете настрана разочарованието, то беше в по- малки количества. Беше по-скоро сълза от смачкана надежда - за това, че, каквото е било, не може да бъде никога вече. Всеки присмех, който падаше върху градската атракция, беше кол в едно старческо сърце - нещо като кармата, само че наобратно, а и тази карма не поразяваше когото би трябвало.
И понеже това са чувства, а Артур ни е свидетел ( а и пример, като се замисля ), че чувствата не съответстват на словното ни богатство, Майката каза единствено:
- Сине.
Сетне се откъсна от треперещата ръка на сина, наведе глава, за да не види никой изобилието от сменящи се гримаси след изричане на думите, и закуцука бързо навътре към заниманията си. Направи това с цялата чевръстост, на която бе способна, за да не бъде Артур първият, изтръгнал се и невъзмутимо продължил по пътя. Той често пъти при подобни срещи само се плезеше, сочеше я и изпълваше пространството с подигравателния си смях, а след това хукваше. И сбръчканата Майка оставаше пред мъничката пекарна, която като фон изглеждаше голяма и заплашително надвесена над плачещата каменна статуя.
Майка бе дала име на сина си. Кръстила го беше Артур. Но тя самата бе безименна и в миговете на грубост ставаше още по-безименна. Представляваше сбора на всички майки в мултивселената.
Артур постоя известно време в същата поза, с ръка, отхвърлена от старицата леко назад, и се замисли. Изпръхтя.
Трета (3) цел: ...
3) пръхтенето на Артур : Да, аз безспорно съм лош син. Но, Софи, винаги бих получил втори шанс, като стана и лош баща, например.
София не разбра.
Всеки, каза Артур, ще разбере рано или късно. Но не съм роден, за да бъда нечий син. Тя е решила, че основната задача в живота й е да бъде моя майка. И понеже греши, аз я наказвам.
Някъде из противоречието на София се мярна думата „семейство“.
Семейството като висша ценност може да се издига само ако го съобразим с всеобщата вечност. Вечността е неспособно за поддържане от човечеството положение. Което обрича семейството на смърт, няма как. Не вкарвай емоциите си в нещо, което ще си принуден да напуснеш.
Артур се доближи до малката пекарна, залепи лице на стъклото и се озъби със злоба на сгърчената бабичка. Обърна се навъзмутимо и продължи в бодра крачка. Последван беше обаче от укорите на София - тя имаше прекрасен усет за принципна справедливост.
Но, Софи, нима не разбираш? Аз така не наранявам само нея... Не, не наранявам само нея, не...
Артур се усмихна маниакално. Сълзите му течаха навътре и останаха скрити за всички.
...
Разходката продължаваше навътре в града и София махаше за поздрав на всички Подминаващи, без да привлича излишно внимание.
Артур вървеше, гледайки в земята. Представяше си перфектния завършек на деня край на брега на морето. Спохождаха го мисли как осъмва там и е споходен от мълчавили сънища. Да, поредното идилично Днес.
От двете страни на улицата се чуваше хорското жужене, вече в съвсем напреднал стадий, което го накара демонстративно да запуши ушите си. Не че имаше нужда - София ги бе запушила за него и той дори преди този жест не чуваше приказките. Просто по такъв начин собственото мърморене отекваше по-добре в главата му.
Пръв забеляза побъркания един млад мъж, добре изглеждащ и спретнат - сякаш току- що целият изгладен с ютия. Той се сбогува с момичето, на което обясняваше нещо, тупна я по рамото за последно и с подтичване настигна Артур.
- Синковец! 'Що така си си излязъл от змийската дупка, бе? И 'що пък трябва всички да ти пием от отровицата?
Рамото му едва докосваше рамото на лудия, но в това действие ( по-право - липса на действие ) се открояваше особена агресивност.
Леко проклашляне.
Трета (3) цел: ...
4) прокашлянето на Артур. Малко отрова не е страшно, тъй както и малко страдание не е страшно. Така се обезвреждат по-големи количества отрова.
Артур крачеше, без да поглежда към спътника си. Младият мъж обаче се закова на едно място и го сграбчи.
- Да не си и глух, из-род? - последната дума беше произнесена точно така, на срички и през зъби.
Подобни обиди летяха непрестанно и Артур следваше препоръката им - наистина ставаше глух. Глух и изрод. Но София... е, при нея вече беше друго. Тя не можеше да се примири със силата на словото и също изсипваше цял поток от думи. Лудият дори си затананика, за да не я слуша.
Трета (3) цел: ...
5) тананикането на Артур: Софи, аз някакси бих се радвал да зная, че си научила нещо от мен.
Какафонията в главата му престана.
- Какво бе, изрод, твърде си мил и любезен, за да ми отговориш ли, изрод?
Мъжът бе леко изостанал и поредната атака беше на по-висок глас, придружена и с подтичване. Цяла колона зяпачи следваше шествието от двама човека и половина ( кой е половинката - въпрос за размисъл. ).
- Паразит! Мекотело! Посмешище за града! - продължаваше младежът, говорейки по- скоро вече на тълпата.
Тълпата обаче се колебаеше - тя нямаше нищо против Артур. Впрочем... нямаше ли? Вече не можеше да се сети. Беше безобиден, вярно, но от друга страна... Да, мекотело, мекотело именно! Безделник. С какво е допринесъл? - С нищо. Като се замислеше, голяма напаст беше той, този Артур!
Артур изръмжа в отговор.
Трета (3) цел: ...
6) ръмженето на Артур: Ах, колко ненавиждам аз да гледам как толкова глави кимат в унисон! Замълчи, диригенте на стадото!
И тогава се обърна. С разперени ръце, и погледна към хората. Искаше да им каже, да разберат. София възразяваше - не, те никога нямаше да разберат, те вече са разбрали нещо за себе си и това е омразното. Артур й кимна.
Пета (5) цел: Защо Артур мълчеше:
В половинчатото знание, в него се състоеше неволята на света. В твърде много въпроси дали това или онова съществува и твърде малко възприемателна способност. Що е то възприемателна способност ли? Нещо подобно - да кажеш „С какво можем да допринесем ние за света и за себе си, ако това и онова съществуват?“ . Липсва им сигурността : всички са се съсредоточили върху някакви измислени различия и върху собствените си виждания за това как трябва да се случат нещата. Не съзираха обаче, че са прескочили едно стъпало - все едно да строиш кораби през целия си живот, а да не си виждал море. На това стъпало всичко е еднакво - там изчезват всички питанки и загадки - защото това стъпало дава отговор на тези загадки. Първото стъпало - това са универсалните отговори на въпросите, в които хората намират кървава интересност. Това беше и последното нещо, което Артур някога беше изричал - преди оконачетелния си обет за мълчание. Хората не харесаха универсалните отговори на въпросите като начално положение - защото много от тях бяха загубили целия си живот като алчни софисти, задавайки точно тези въпроси. Намираха ги за неудобни, защото бяха сложни. Затова и успяха да подведат всички, че изискват хем особени умения, хем творчество - и така отдалечиха цяло човечество от отговорите. Подобен побъркан, говорещ на всички за изначална свобода и непотребност от всички въпроси за смърт, живот и любов - защото отговорите си ги имаме отдавна - можеше да се окаже крайно опасен. Обаче освен побъркан, той се оказа и умен - и реши да не споделя малката си мъдрост с хората, които нямаха уши за нея -
затова Артур мълчеше.
Лудият тръсна глава, отблъсна София и се вгледа в тълпата. Ръцете му продължаваха все така да сочат въздуха, а устите на младия мъж ( сега те бяха няколко, а и не непременно само върху неговото лице ) продължаваха да бълват нечистотии. Нищо никога не се променя тук, помисли си Артур. Сетне отиде и с един удар повали стадния диригент на земята.
И побягна.
Бягаше, макар да беше убеден, че никой не го гони, и се смееше.
Трета (3) цел: ...
7) смеха на Артур: Юмрук в носа, хиляди обиди и закани към смутителя, но нищо никога не се променя тук.
Артур не се спря, докато не чу звука от разбиващото се в скалите море. Изпълни дробовете си със солен въздух. После бавно, съвсем полека, отметна първо единия, а след това другия си крак през парапета и стъпи на пясъка. Постоя малко така, за да усети бодилчетата по ходилата си - защото Артур ходеше винаги бос - и се приближи предпазливо към водата. Брегът лъхаше на свобода, затова навярно и представляваше такъв интерес за всички природолюбители. Ново ръмжене-цъкане с език - Артур не долюбваше особено природолюбителите.
Трета (3) цел: ...
8) Замълчи, Софи! Не, не е от никаква чудатост и користни подбуди. Какво е това да обичаш природата? Та аз изобщо не разбирам тази любов. И не е ли любов това, да имаш един път - само един път. Знаеш ги, всякакви ги има - асфалтирани и каменисти и прашни и изобщо не приличащи на пътища. Имаш си го този път, значи, открадваш го за себе си, и вървиш по него, ръка за ръка с любовта си, и всъщност никъде не отиваш, защото нямаш нужда да ходиш където и да било. Това е то любовта - да сведеш нуждите си до минимум и да ги задоволяваш с храна за хамелеони.
Изключено е да ме убедиш, че ей онзи мъж там обича природата. Разбира се, че гали тревата, тревата сега е най- приятна на допир! Ако човекът обича природата, какво прави тогава сред хората?
София се изви и подръпна кичур от сплъстената коса на Артур.
Хората като част от природата, Артур. Хората като окончателните плевели.
София е права, реши лудият.
И не защото са лоши. Не защото не са потенциално съвършени. Не защото няма достойни сред тях. А защото природата се свързва с натурата, а натурата се свързва с естетсвената принадлежност на всички живи организми да Бъдат. Хората са единствените същества, които правят неща, противоестетвени за тях. И просто си виреят без развръзка за сметка на останалите и против волята им.
Детски смях извади Артур от самотните му размишления. С децата беше друго : към тях Артур се отнасяше със снизхождение и дори симпатия. И гледаше да не ги назидава много - най-вече защото вярваше, че те единствени не са прекъснали връзката си със света, към който той така силно се стремеше. Нещо повече: една странна веселост нахлу в душата му и на него му се прииска да се присъедини към свежите Хора, към зрънцата, които плевелите първи атакуват. Стана и се запъти към мястото, откъдето идваше смехът.
А София клатеше глава. На няколко пъти се опита да извика на своя Артур да спре, дори успя да го задържи за миг за яката. Като че ли съвсем забравил за нея обаче, той не се обърна и продължи към целта си.
Видя седемте момченца, образували полукръг на едно по-стръмно възвишение, хванати за ръце. Първоначално беше само страничен наблюдател и с нищо не издаваше присъствието си - донякъде защото София бе успяла да го догони и сега му рецитираше стихове, любимите му стихове, само и само за да го разсее от намерението му да се включи в играта. Дали бе наистина разум това, или интуиция, не можеше да каже. Но безпокойството вече клокочеше.
Когато кроткият танц на децата прерасна в песен, Артур не успя да скрие възторга си. С няколко подскока и размахвайки ръцете си като мелници, той стигна до групата. В която пък се възцари стържеща тишина. Тишината обаче не се нравеше на Артур и той със завъртания и ръмжене се опита да се включи във вече заглъхналото ехо. Докато обикаляше около тона, без нито веднъж да се напасне с него, Артур проследи как две от децата избягаха. Сетне се закани с юмрук към изчезналите. И също млъкна. Огледа лицата на останалите - огледа ги с очакване и през сълзи. Същите сълзи се появяват, когато нараниш някого, когото обичаш, заради удоволствието, което самоунижението ти носи след това да му искаш прошка. Сълзи на пауза преди решаващ момент. И моментът настъпи.
- Ей, това е побърканият ни съсед! - обади се някой. За улеснение, нека го наречем Садист.
Възрастни наблизо имаше, но те не бяха и кой знае колко наблизо. Според зависи - когато искаха да разкажат история с трагичен край, някои се представяха за очевидци на разстояние няколко крачки от случилото се. Когато искаха да подчертаят невинността на децата си, напълно лишаваха събитието от присъствието си.
А Артур стоеше и чакаше с безумна усмивка на устни и с леко разтворени ръце. И досега се чудя... нима наистина е чакал прегръдка? Това доказва колко глупав могат да направят от умния човек пристрастията. Що се отнася до по-възрастните, Артур беше непреклонен, но станеше ли въпрос за децата, пристрастието му се отприщваше в тяхна полза. Чрез всеопрощаващия му нрав и невъзможността му да приеме, че онзи, на когото той е готов да прости, би го наранил умишлено.
Някой посегна с малките си юмручета. София се отдели от своя Артур и застана с гръб. Това изглежда беше опит да остане горда - една „ нали- ти- казах- че- ще- стане- така“ гордост. А всъщност с всеки видян удар, София понасяше физическа болка в менталното си тяло.
Децата, общо взето, са най-жестоките същества на земята. Защото са най-близо до първичното състояние, към което се стреми всеки, прегърнал своята София, но в същото време са учени от други хора как да бъдат хора. Ако се върнем назад, ще открием, че някъде там някой е бил самоук. А това самоук да учи друг на нещото, до което той самият без помощ е стигнал, ми се струва непрофесионално. Дори ако пренебрегнем това. Децата най-малко съзнават последствията от действията си, именно заради онова първо състояние, за което вече стана въпрос: една ръка ги дели от разкритието, че последствия няма. Последствията са единствено за тях самите. Хората учат други хора да бъдат хора чрез твърде много „трябва“ .
Децата удряха сгърчилото се на земята тяло, но не съм съвсем сигурна доколко му причиняваха болка. Сякаш тялото просто Беше - бръчкаво като ненужен предмет, грозно и излишно. Достатъчно неестетично, за да събуди хорската жажда за рушене. Когато малките лапички-юмручета започнаха да пулсират, ритниците влязоха в действие. Артур мълчеше и не помръдваше и безучастните свидетели на сцената по-късно щяха да шушнат помежду си, че е бил мъртъв още преди строполяването си на земята. Ха! С-трУп-оляване. Някой щеше да намери неизмерима свежест в тази дума. Повод за шеги. Но, тактичността преди всичко ( а тактичността гласи: има време за усмивки, има време и за сълзи. )! Първа, съгласно всеобщото добро възпитание, щеше да дойде скръбта за побъркания.
Нашият Садист предложи особен садизъм - тялото, спохождано само от леки конвулсии ( „Студено му е.“- предположиха децата ), да бъде търкулнато в пропастта...
...
Докато се търкаляше, Артур отвори очи, от любопитство. Какво ли го очакваше най-долу? Изглеждаше като че ли в действителност няма най-долу, че единственото нещо, по което можеш да разбереш, че си пропаднал и се носиш към смъртта си, към едно хладно дъно, е тогава, когато спреш да виждаш върха- мястото, от където си започнал да падаш.
- Заветът ми. - каза Артур.
Някъде от върха, от който вече се открояваха само кафяво-сиви сенки, София надникна с любопитство към тази особена проява на изоставения й спътник. Понечи да се извърне и да потупа Садист по рамото, но вместо това скочи в пропастта с разперени за помощ ръце. -Остави след себе си света, града, къщата, маркирани с лека октаринова следа.
Шеста (6) цел : що е то заветът на Артур.
След като се научиш как да мислиш рационално и последователно, трябва да се научиш и как да не го правиш. След като поставиш основите на своята значимост, трябва периодично да изграждаш и след това събаряш всичко, застояло се повече от миг, за да не замирише победата ти на гнилост.
Заветът на Артур беше една апликация - взимаш щастието от ума си и го изкарваш на бял свят. Заплашителното приближаване на София, осезаемо за всичко живо и неживо, го накара да измъкне от Завета поредните абстрактности. Като например „вглеждането на живота от истинната вечност и осъзнаване на минималността на проблемите и емоциите в действителност“. Абсолютната теория! Повече практика и по-малко теория - това е то земният път. Нищо не се ражда, нищо не се унищожава - просто защото нищо не се създава истински. Нищото не причинява нещо, поне не и без онази божествена намеса, която аз по необходимост пренебрегвам в момента. Само че ако нищо( О! Тази дума, така звучно и безпомощно кънти в ума ми!) не съществува „само по себе си“, то тогава дали нещо ще се случи във въображението ми, или наяве - какво значение има, след като съм отхвърлил валидността на това „наяве“? Хората, емоциите , чувствата, в качеството си на мъгла и прах, защо пък да не бъдат приети като...
Като?
Като! : пластелин, който да моделирам и украсявам по свое желание - според и ЗА своето щастие? Живот в един свят, който не е свят, ами плод на въображението ми; в една алтернативна реалност, случваща се само в главата ми - не е ли твърде безотговорно, асоциално и дори - нездраволновно? Надигам се плахо на подсъдимата скамейка, подпирам кокалчетата на бюрото - а как са се отнасяли към живота всички вечни артисти? Творците ( (3); 1) ). Основното свойство на реалността е да бъде само и единствено реален потисник на индивида. Чудесата не са никакви побиват- ме- тръпки- от- тези- неща феномени. Просто- при добро желание- активирани въображения и Софии. И Маргарити. И Венери и Чарлсове: въпрос на вкус - както всичко, впрочем...
Мълчанието не продължава вечно - имаме безветрие. Говорът не продължава вечно - имаме Артур. Преди миг думите му, презряното слово, се понесоха и извисиха, но не беше ли това по-скоро Артурово падение, отколкото последен зов? „Заветът ми.“ Този завет, много мигове преди това, в цялата си пълнота и многообразност, беше една от речите на стария Артур пред хората. Преди време - когато той не знаеше всичко и нямаше своя мълчалив недъг, ами се кичеше с всеобщия словесен такъв. Ако имахме същия човек пред( по- право, под) себе си - а ние го нямаме, - заветът щеше да приключи тук. После - нищо. София тъкмо щеше да го е достигнала, но колкото само да погали за последно тленната му обвивка. Измъкване изпод пръсти. Цопване и прещракване като изпукана става. Земният път, натъпкан между две песъчинки пясък в морската бездна.
Обаче това не е същият човек. Това е Артур.
...Не грабете, лакомници! Заветът ми не е за свободно ползване! Има и едно условие - едно - единствено - да не пречим със своята измислена реалност на чуждата такава. А ако все пак се наложи да го направим? Ако все пак се наложи да пристъпим правилата на света, само и само за да не пристъпим собствените си, какво тогава?
Тогава ще вкараме света в нашите рамки.
: край на завета на Артур :
Пръстите на София се вплетоха в тези на Артур. И, докато се обръщаше с лице към бездната, той успя да усети за миг стоманените й устни, преди да се слеят в едно. Една крачка делеше мнимия мъртвец от подчиняването на собствения му разум.
Затова той изпъна крак и я направи - Артур стъпи на Луната.
Това ли е вечността? Ами че то било тъжно.
Ето я цялата печал, маха ми и се усмихва. Съвършеният свят е едно на ръка, ами какво тогава, когато вече си го постигнал? Освободил си се от маската си на хлебарка, разтанцувал си всичките си възможности и таланти и, с една дума, няма цел, недостигната и неупотребена. Като след ден чоплене на семки, когато насреща си имаш единствено празните люспи, на които влажнее слюнка тук-там и изпръхналите си устни. Не е чудесна предпоставка за продължаване на живота, а?
Софи? Сега накъде, Софи?
И понеже това беше онзи момент, в който всичко си е на мястото, София размърда устни. За пръв път. Първо Артур, сетне тя. Като се засмисля, единственият, непобеден от Лудия Артур, това беше Разумната Софи. Добър реванш на света. София размърда устни и каза:
-Сега ще си показваме взаимно вътрешности.
Усмивка, живот, премигване.
***
Отвъд премигването, последва едно одеяло. А одеялото беше старо и беше на дупки и изобщо беше от онзи тип одеяла, под които нищо не се случва. Едно Съзнание, приютено от костенуркоподобна форма, обаче имаше други планове за него. Съзнанието избра да изучава пръстите си под това одеало.
Артур потърка очи. Очакваше го нов ден, най-новият в живота му, а като че ли не бе помръднал от мястото си. Това е то заветът на Артур - капчица лудост с хубав аромат. Капчица или море - всеки се възползва от онова, с което разполага, и просто няма как да бъде другояче. Нощта току се взираше с интерес в дърветата отвън, но, усещайки втренчения поглед към себе си, бързаше да избяга от местопрестъплението. Ах, а на какво ли е способна тя, когато е сигурна, че никой не я гледа?
Артур се пресегна със затворени очи и взе ръката на София в своята. Така щяха да тръгнат те, накъдето Артур ги поведеше, и това щеше да бъде най-истинската любов, защото той никога нямаше да се спре.
Макар и подът в стаята да беше мокър, след като отстраниха няколко досадни водорасли от пътя си, двамата се добраха до входната врата и излязоха. Нощният въздух се врязваше в тях и те се целуваха. Бяха един в друг, за пръв път толкова осъзнато и желано - преди единият просто мислеше с помощта на другия. Сега мисъл нямаше, нямаше вече и Артур, нямаше и София, имаше една финална цялост. Цялостта след миг щеше да бъде разрушена обаче - за да им бъде и малко тъжно. След тъгата обаче щеше да последва нова цялост - ново общо щастие. Тъга, желание, страст и щастие - вериагата е далеч по-къса и проста, отколкото някои си мислят.
И така, в една нестабилна тъга, Лудост и Разум тръгнаха, хванати за ръце. Навън беше мразовита нощ и освен това слънцето блестеше.
Не бяха сигурни за посоката, но пътят им беше осветен и нямаше как да се заблудят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар