чик - чиpик, nom! ^^^

понеделник, 31 януари 2011 г.

старо, ама го изрових отнякъде, а и ми е personal favorite, така че:


Този чужд ми,противен мъж лежи до мен. Мразим ли се? Е,не се обичаме. Той е един опит, експеримент, изникнал от фантазията и дооформен от самоомразата ми тленен обект с измислена от мен самоличност. Дори не зная името му. Е,чак пък толкова... Но ние за едното име ли сме,най-сетне? В такъв случай - да,зная го. Зная и какво работи. На колко години е. Млад е, красив е и е съвсем изгубен в своята безнадеждност. А аз? Аз съм загадка, пъзел, енигма. Като лука съм,предполагам. Но,моля, от това да не се разбира, че заради мен обонянието на околните се вдига на бунт, нито пък от мен очите на тези хора започват да съзят - съвсем не! Съвсем не. Съвсем не... Старая се да ги радвам - с каквото мога,но не и с повече. Виждате ли? Значи не е нито заради миризмата, нито заради сълзите, убедихте ли се вече? Пластовете. Пластовете са това, което ме доближава до лука. Нужно е да бъда разкривана пласт по пласт и това е нужно именно за мен - да, нуждая се, нуждая се да изпитвам възторг от себе си и за себе си. Нуждая се от публика. Ето,те ме гледат с интерес, някои с истински интерес, интересен един такъв, други с интерес гледат хората, които ме гледат с интерес, трети намират за по-интересен носа,който сякаш моли да бъде изчовъркан докрай,но всички са се събрали около мен, готови да ме приветстват или освиркат, но не и да останат безучастни. Но не е ли ужасяващо, злокобно и плашещо,че след като всички пластове бъдат разкрити, накрая не остава нищо? Е,да,такава съм - пластове, пластове, пластове, а накрая след тях нито една ядка интересност дори, загуба на време. Разочарование за тълпата. Някои понечват дори да си поискат парите,но аз съм евтина,безплатна, няма какво да им върна. Чудя се... дали да не им се помоля? Имам нужда от публика. Нуждая се от това. И ето,започвам да ги викам, придумвам, „Елата, останете, съсредоточете се на хубавите пластове“, интересувайте се, интересувайте се, интересувайте се... Но на кого говоря? Никой не е останал. А на мен ми трябва публика, нуждая се...
Тази потна, кошмарна, космясала ръка - тя е моята публика сега. Той. Идва при мен и иска да му говоря. Аз пък не искам. Искам да се науча... искам да зная... искам да... добре, кажи си го - искам да се науча да съм добра любовница. А като всяко нещо на света, това може да го постигна и сама. А за какво ми е този ужасен, противен човек да лежи до мен, да е потен, кошмарен и космясал? О, той е моята публика! Все трябва да се започне от някъде... Минах през много етапи. Сякаш за всеки един от тях може да се напише цял роман с различно заглавие,където присъстват думи всякакви. Ето,нека ви дам пример. Започна се с „Понякога единственото, от което човек има нужда, е едно добро чукане.“ Ужасно е,нали? Ненавиждам го - що за безвкусица и грозотия?! Сега обаче поработих над себе си. Вижте ме, наистина съм поработила, дявол да го вземе, справих се! Оставих си романа без заглавие,не е ли гениално? О, чудесно - неловко мълчание, само това ми липсваше. Е,нека ви кажа, господинчовци, гениално си е, и още как! Не,че заглавие няма съвсем, то е... ето го, всъщност: всичко,което ми хрумва,докато правя любов, това е заглавието. Сами разбирате колко е трудно подобно нещо да бъде написано - защото всички тези писания, всички тези вяли и загубени размисли, се раждат след това. Но след това се намесват и остарели въпроси и жегвания на най-големия враг на човечеството - морала. Намесва се и погнусата. Намесва се и човека до теб - докато зрението ти е замъглено, съвсем не можеш да забележиш ръката му. Която е ужасна - потна, кошмарна, космясала. Заглавието след тези усещания е крайно недопустимо!
Какво недоразумение,казаха ми,че съм развратна! Не. Полигамията ми не е нищо повече от една особена любопитност. А и, най-сетне, самоомраза. Когато Бесът у теб започне да се мятка насам-натам, когато се почувстваш бясна на света,тогава... да, понякога единственото,от което човек има нужда, е едно добро чукане. О, ето! Чухте ли ме? Пак говоря грозотии. И може би сега си мислите,че не ценя секса? Че целият ми този брътвеж доказва едно инфантилно и недостойно поведение спрямо него и спрямо мен самата? Не познахте. Разтваряш се в другия. Разтваряш го в себе си. Усещаш как си обожавана,обожествявана за... за колко? За няколко минути? -Не,всъщност за частица от вечността. Докосвана си, а не мислише ли, че никога няма да бъдеш? Прознотата, която остава след пластовете,е една особена празнота - песимистична такава. И всеки един от пластовете се обелва, и нови пластове изникват,и старите отнове се вървръщат, и нищо никога не спира, и лукът все още не е засят, както се разбира накрая. И отново докосване. Държиш се смешно през цялото време, предполагаш. Усещаш вкуса му,но...ама, какъв беше вкусът му? Прокарваш език по врата му. Не можеш да се сетиш съвсем, но едва ли е толкова противен,колкото ще се окаже ръката му. Нищо не е толкова противно, колкото тази надвесена като сянка бъдеща ръка. Но ти сега не мислиш за нея, твърде заета си с плътското си щастие. Той прави нещо с теб. Какво ли прави? Не знаеш, държиш очите си затворени, дълбоко в себе си не си с него. Но дълбоко в теб има една празна липса на пластове, значи няма никакво значение. На повърхността ти сте вие - ти и този скучен, чужд мъж,чиято ръка те отвращава. Двамата се любите и ти се чудиш защо толкова ти харесва това - защото дори не ти е и хубаво. Интересно време за размисъл,а? Ужасно време за размисъл, всъщност. Всичко свърши, но за какво е цялата тази врява? Дори не е красиво... Обличам се и ръката ми говори. Иска да ме види пак. Странно желание за една ръка. В ръцете трябва да има нов вид мисловна система и някакъв непризнат,но работещ с пълна сила мозък. Ръката си е умален вид на тялото, предполагам. Защо иначе щяхме да изразяваме омразата си едни към други с показването на среден пръст? Ръката иска да ме види отново.

Слабо ме интересува, аз съм на следващия пласт.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Spiritual.Healing


На Пламен Добрев
Малък предислов : първоначалната ми идея за тази история включваше зелени поля, птички и много, ама много фойерверки. Нали знаете, за да е “арт”. Този вариант обаче изглежда доста по- изчистен и завършен. И, за да сме наясно: не му го посвещавам, защото е сладко. Не защото устите на учениците, всички кимащи единодушно “колко пич беше тоя” ще формират едно голямо учудено- удовлетворено О с претенции да погълне озоновата дупка и да спаси света. Посвещавам му го, защото денят ми беше тъп. И защото намерих в него единствено вдъхновение. А нали знаете приказката ми за алтернативата? Май не, ама не е като да изгарям от желание да ви я разкажа сега, така че да се насочим към същината:

Имало едно време...


И ето, че отворих очи. Отворих очи, а това беше най- трудната част. Нали се сещате за старото клише, че навикът е втора природа? Да, обаче след като изпълних най- трудното, след като се противопоставих на навика, отваряйки очи, познайте какво виждам? Около мен няма Никаква природа. Ни едно стръкче тревица дори. Е, значи, дотук с клишетата. Усмихвам се вътрешно( ето го неудобството да си Ти – невъзможността да видиш собствената си усмивка. Но мисленото усмихване е нещо, с което винаги съм можел да се сработя.) на категоричността си. Усмихвам се и на упорството на отречената вече природа – понеже тръгнах срещу нея, но не как да е, а враждебно, тя поставя предизвикателство над бунтовните ми очи. Именно? – Мрак. Мракът- смутител, добре ли ви звучи? На мен ми звучи приемливо. Обаче знаете ли какво осъзнах току- що? Сетивата пречат. И са непълни – точно непълни! Зрението. С негова помощ получаваме информация за небето и за морето и за полето и... така нататък. Някой от седящите на първите чинове – безапелационните зубрачи- би вдигнал ръка и би попитал: “А нима това не е достатъчно?” Вътрешната ми усмивка сама по себе си няма да е убедителна, не и този път; не и пред тази марионетка в ръцете на... е – образованието. Само нея имам обаче. Но тя изразява всичко, което бих му отговорил : зрителният ни орган е разположен ИЗВЪН нас – и това е най- голямата му загуба. Защото как иначе ще съумеем да зърнем това ВЪТРЕ в нас – така по- интересно и достойно за гледане. Понеже, освен боец, аз съм и всеопрощаващ, ще направя компромис и ще приема, че – ако и да нямаме вътрешно зрение – сме надарени с вътрешен слух, който ни помага да общуваме със себе си. Да чувам мислите си, да чуя сърцето си, да чуя вътрешната си усмивка ( така безкористно помагаща ми в трудни моменти ) – до тук добре. Границите на зрението са надхвърлени от границите на слуха. О, тържествуване ли усещам при вас, емпирици? Някакво празно малко щастие, че навярно представата ви за света не е напълно погрешна? Щастието ви малко ме касае – можем да разискваме вечните истини цяла вечност, но единствената истина за мен, която е поне малко важна в момента, е, че съм неспособен да се помръдна, не зная къде се намирам и около мен е пълен мрак. Но знаете ли какво, емпирици? Може пък и да сте ми от полза. Казвате, знание черпим от само сетивата си? Пълна глупост, разбира се. Слава на Онзи там горе ( ах, но защо ли имам смразяващото кръвта чувство, че спрямо мен за всекиго може да се твърди, че е “там, горе”? Но замълчи, сърце! Нека помисля... ), който и да е, че сте имали благоразумието да не уточните КАКВО знание от КОЕ сетиво имаме възможност да почерпим. Сякаш с това сте ми оставили известна свобода, която да оползотворя, както намеря за най- добре.И аз – човекът, който никога не гласува, не поддържа никоя политическа партия и въпреки всичко е изряден данъкоплатец- решавам: нека слухът ми вижда! Навън. Да победи природния мрак.Природа? –Ама че нелепост! Имаше дребнавото желание да ме порази, ала с моето зрение си отиде и нейното преимущество. Но беше хитра: ослепи ме тъкмо навреме, за да не я видя, коленичила пред мен. И така, нека слухът ми бъде моите очи, нека ме води през тунела на Нищото, изпълвайки го с най- първия акорд – онзи на светлината и схрусвайки всеки плъх, имащ неблагоразумието да се спотайва на пътя ми. Да се спотайва, някой или нещо? На моя път? Аз считам това за крайно непристойно.
Светлината се трансформира в звук, отначало притъпен от несигурността ми, след това чист и ясен. Звукът отеква в мен, в онази съвършена и лична Мойост, където пък от своя страна той отново се проявява като светлина, но не първичната, природна светлина – забелязали ли сте как безцеремонно пипа нещата тази безлична светлина с лапата си? Нищо чудно, че въпросните неща стоят на едно място в призрачна ошашавеност, щом бъдат докоснати от нея; не смеят да помръднат. Моята светлина обаче, това е цветът на музиката. Въртележка от всички цветове, които човек е в състояние да различи, докосва всичко около ми и го кара да танцува.Тази светлина, която всъщност е отвъд всяка светлина, излиза от мен и осветява мястото, на което съм попаднал, с маршируваща крачка. Малко по малко осъзнавам къде се намирам. Осъзнавам и че какъвто и танц да танцува нещото,в което съм, той съвсем не е в ритъм със сърцето ми. Защото такъв няма.
Ковчег.
Вътрешна усмивка, този път обаче някак печална. Странно, но защо и победителите, и победените, завършваме еднакво? Защото всички сме победени. Това, значи, е маниерът на игра на природата. Не с фанфари, не с тържествуващи гримаси да показва надмощието си, а да го замаскира като привидна загуба и да се наслаждава на големеенето пред собствената ти тлен. Най- болезнено се падало от високо. Природата знае това. Нещо повече – разчита на това. В болезнената загуба тя открива кървава сочност.
Досега никога не съм се самосъжалявал. Не съм имал и повод. Сега имам идеалния повод обаче – болката. Болка срещу щастие: притъпявай всяка болка, увеличавай всяко щастие – нали в това се състои животът? “Да, животът.” – казва частицата от мен, вече превключила на автопилота самосъжаление – единствения автопилот. Сега от мен се изисква да положа мислено двуеточие и да започна със същинското самосъжаление, нали? Годините помагат, микроорганизмите помагат, пръстта помага – но нищо не е в състояние да разложи собствената ти плът по- добре от теб самия. Е, ето как, значи: ...
...
Стоп! Не това е начинът, по който ще си отида. Цветовете около мен рисуват по вечния ми затвор, правят го дори приятен за гледане. Кой ли е бил първият цвят на света? Сигурно червеният - след тази мисъл червеното почуква на ковчега, с което докарва пръстта горе до нервно сухо подскачане. Нова усмивка : над мен- пръст, под мен - пръст, около ми - пръст, но в мен - трескаво разботещ ум. Който ми показва пътя нагоре. Победа на природата? Единствената ѝ победа може да се изрази в това да ни накара да вярваме, че изобщо се води битка. А дори тогава това не е нейна победа, просто наша загуба. Аз и природата сме едно, нещо повече : аз съм природата. После - нищо. Сетната усмивка. Протягам ръка - тази гореща, вряща от живот ръка - и осветявам с нея ковчега - аз съм и червеният цвят. Едно леко докосване стига и затворът ми бива съкрушен, разцепен на две половини - аз съм също и тези две половини. Но понеже съм всичко, няма дълго време да стоя разполовен - много скоро половините отново ще се слеят в цялост. Пръстта - нима дори има смисъл да споменавам, че съм и пръст? Вие всички знаете това - още преди да разберете що е пръст. Пръстта, що е пръстта? - Пръстта е почва. Почва, от която почва всичко. Аз съм всичко, аз съм дори теб. Аз съм розата на ковчега ти. Аз се извисявам и пораствам.
Дотук с емпиризма! Като се замисля, емпирик може би не съм.


... Имало едно време, едно дърво. Това било едно по- инакво дърво на живота. То започнало с волята - всичко започва с волята на един човек да не бъде вече човек; може да кажем и че всичко там завършва. И какво дърво било то само! Нека ви го опиша - поетите навярно ще ви кажат, че всеки го виждал толкова високо, колкото високи били мечтите му. Но те грешат - дървото било високо, колкото бил висок човекът. Червената му кора сигурно е единственото, което кара обикновените минувачи все още да го забелязват - защото иначе не биха го видели. На това му се казва червено! Но, най- сетне, особеното на това дърво били плодовете му. И на това място всеки разказвач на мое място би се спрял. Защото разказвачите са хора на здравия разум, а на такива не подобава да говорят небивалици. Затова многозначно биха посъветвали слушателите си да отидат и да видят за себе си тези плодове - и по всяка вероятност заключението им, че всеки трябва сам да опита плода на дървото, за да разбере какво всъщност представлява то, ще бъде придружено с вдигнат към небето показалец. Така правят разказвачите. За мен зравият разум никога не е бил желан спътник, но, от друга страна, това се компенсира от крайната ми мистериозност. Затова и ще ви дам същия разказвачески съвет като този на моите събратя- ветерани.
Но освен това ще ви подскажа. За да загъделичкам любопитството ви - такава разказвачка съм аз! --

- дървото е една усмивка.

петък, 14 януари 2011 г.

I'm not a man of too many faces - the mask I wear is one.

... Me,a writer? Me,a liar?















 No. That's NOT the shape of MY heart.

Безсмислена малко ще се получи тази бележка и без каквото и да било литературно достойнство. Не целя и друго. Исках просто да се запаметя, такава, каквато съм сега, с пожелание към себе си да остана такава колкото се може по- дълго. Снощи, към осем часа, на междинната светлина, едва- едва отпущана ми от една улична лампа- скръндза четях Шопенхауер и искрено се засмях на една ситуация в разсъжденията му над честта. Та, ето какво : имало римлянин някакъв, нагло приятелче, ама затова пък стилно. Имал навика да удря на случайните минувачи плесници посред бял ден на улицата. Дотук добре, странности всякакви. Но нашият човек водел със себе си и роб, който да връчва по една медна монета на всеки шашардисан щастливец, попаднал - буквално - под шамарите на господаря му. Е, замислих се и аз над опрощаването. Прошката. Стигнах до извода ( който ме е сгрявал неведнъж, ама я си представете колко ВСЪЩНОСТ ме сгря снощи, в зимно време, на пейката? Прекрасно чувство беше. Близко до щастие. ), че съм всеопрощаваща, че - що се отнася до нанесени ми обиди и рани - благосклонността ми преспокойно може да бъде наречена. безмерна. Невероятно чувство е, трябва да го пробвате някога. Привидно изглеждаш губещ може би, даже и слабак в очите на защитаващите животинската си чест. В теб обаче няма дори частица слабост, загуба, ти си точно обратното на примирението, защото отвътре ти си бушуващата правда, гротескната агресия. Усмихваш се тъжно. Мнимите злодеи вършат нещо вяло, нагрубяват те, раняват те. Теб ли раняват? Само външната ти проекция. От теб не могат да извлекат болка, ако ще и да стоят жадни, протегнали ръце с бокали в тях, в невъобразимо очакване всеки момент от теб да текне желаната гной от раните ти. Няма да я дочакат. Ти си бездънният кладенец на откровението, ти си над тях ( кажи си само заядливото „ Човек като мен не може да бъде и с пръст докоснат от човек като теб. “ Само го кажи и ще видиш как тези думи още с изричането им се превръщат в истина.) и единственото, което можеш да им предложиш, е помощта си. Но това едва ли ще ги засити - предложи им в такъв случай и съжалението си - покажи им, че си им обърнал внимание- та нали това е, което всъщност искат. Ето ти я нá - безотказната формула да заситиш безогледните и жалки неосъществени тиранчета ( за които неведнъж съм говорила ) - гледай над тях, но се прави, че им обръщаш внимание. 
Дотук с шамарите и християнската любов обаче. „Дай си и другата буза?“ Що за интерност?! Докато продължаваме да обръщаме внимание на ударения шамар, а не на човекът, ударил ни го, все ще се намери някой, който да ни заплати за слепотата с монета- две; още повече - да ни се отплати за слепотата. Това ли е, което желаеш? За финал на това ми откровение, което трябваше далеч по- малки мащаби да приеме, бих цитирала херн Шопенхауер още веднъж, този път дословно обаче, нали може?
Грубостта е качество, което, стане ли дума за чест, винаги измества всички останали достойнства, или поне ги превъзхожда: най- грубият винаги излиза прав: quid multa. Ако примерно друг демонтрира в дискусия или в обикновен разговор истинско познаване на неяата, по- предана любов към истината, повече ум от нас или ако изобщо показва духовни качетва, с които засенчва всички ни, тогава можем веднага да заличим всички тези предимства и собствената си нищожност, разкрита от тях, и дори да извоюваме надмощие, като започнем да го обиждаме и нагрубяваме. Истината, познанията, разумътм духът, остроумието са принудени да замлъкнат и да излязат oт сторя поради божествената глупост.

... but, as i said, that's not the shape of my heart. (:

Стоте води

( разказ без прави линии )
на едно... момиче. Но най- вече, на Остап.

Сирените. Знаеш, от онези, които те карат да направиш щателен преглед на преживяванията си в интервал от един живот, във виновно усърдие търсещ провинение. Но аз съм невинен. Не. винен. Нищо не съм сторил, нима съм сторил нещо? „Невинен“ е интересна дума. Красива, топи се в устата. О, да. Мисля, че вече е любимата ми дума. Съвършена. „Невинен“. Харесва ми - така далече е от „виновен„ . Освен може би... Но моля! Етимологически чуденки в неточния момент могат да са твърде фатални. Да се съсредоточа...

Страх. Първичен страх, не боязливост - приятната, която след преминаване на опасността те кара да протягаш носталгично ръце за още. Добрата стара боязливост, няма място тук и сега тя. Говоря за страх. Миришеш го, усещаш го, чуваш го. Боязливостта, нервността - това е само още едно протакване, страхът е болка.

Невинен съм, невинен! О... Оглеждам мястото, на което съм попаднал като уж случайно избягвам да хвърлям поглед към ръцете си. Червеното по тях е навярно изцапано, изцапаното е случайност, случайността е маловажност. Съсредоточавам се, тръскам глава, за да прогоня срама от безсмисления си софизъм. Къде се намирам? Когато се опитваш да избягаш, бягайки със своя Страх, оставяш краката ти да те водят и те винаги те отвеждат на място, където никога не си бил. Мързеливците го наричат „инстинкт за самосъхрание“, а истината е, че частите от тялото имат онази памет, която ги кара да си спомнят за места, на които никога преди това не са били. Но, на вниманието ви, само частите на тялото, не тялото в цялост. Едното представлява безценни елементи, но глупостта на онзи евентуален създател е сглобил така тези елементи, щото се е получило нещо гротескно и тромаво в беполезността си.

човек?

Машина... Щях да кажа машина. „Човек“ ? Що за абстракция, как ми хрумна само! Чакайте, господа съдебни заседатели! Аз ли изрекох тази дума? Ехо! Има ли някой тук? Оглеждам се за пореден път и чак сега осъзнавам, че съм в стая. Стая от къща - този факт някак придобива особено значение. Чия е тази къща? Моя? Ваша?

Своя.

Ха- ха, нее. Къщата, съществуваща сама по себе си и сама за себе си? Абстрактността се задълбочава, заседанието продължава! Винаги съм се чудил относно нещата. Не съм сантиментален, но съм се чудил. За предметите - за нашата необходимост от тях...

...каквато те нямат от вас...

... и за животът, който се просмуква в тях често. И за значението, което понякога им предаваме. Чакай, не казах ли току-що „вас“? Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели. Голите стени на стаята; цялата къща вече не е къща, няма стени - боксов ринг на вашето внимание. На двата му края съм аз и аз. От едната страна, този, със сините гащета, е защитник на всичко неживо, нетленно и поради това безчувствено. От другата страна, другата част на моят Аз, поклонникът на Протагор, напълно гол- голеничък ( не, съвсем не поради поклонничеството си, как ви хрумна само!), отричащ се от самата идея за одушовеност и полза от неживото. Моето alter ego. Моето по- старо его? Най- сетне, състаряващо. И така, нека да започнем? О, но как да започнем?...

Ледът се пропуква!
...

а и не само се пропква, ами вече съвсем се пропука, носи се на малки платформи из водата, понесъл по един господин съдебен заседател, снабдил се със - няма как- собствено бюро на импровизирания сал. Около ринга всичко е притихнало. Не съм съвсем сигурен дали съществува нещо отвъд ринга.

Битката. Съсредоточи се върху битката.... за да мога и аз да го сторя...

Битката, битката, точно така... Няма нападения, няма груба сила - все пак се води само от мен, а аз никога не съм одобрявал насилието. Затова безобидната среща се превръща в нещо още по- брутално и кърваво - във война на мисли. За да проумеем неживото, трябва най- напред да проумеем живото - какво е човекът?

Страхът изчезва, вече всички кошмари се е сбъднали. Нахлува вода, изпълва ме цялата, дави ме. Човекът е река. Променя се, изглежда същият, има ли цел, достига я, разтваря се в тази цел, става едно цяло с нея и от този момент нататък е трудно да различиш човека от целта му - те са еднакви. Прочее, човекът е море. С всичките си животи в него, то е живо, макар да не Е всичките животи в себе си. Камъните, песъчинките, малките организми, всичко това определя облика на морето. Доколко скотски е да отречем целия този микросвят, за да се радвамена голото море; да възхвалим само него като живот?

О? Да, прав съм, точно това е човекът. Всичко неживо, станало мост между него и целта му, спира да бъде безчувствено и неудухотворено. То вече е част от пътя, помощник и приятел, поема енергията и вибрациите на човека и оживява. Той, от своя страна, е дотолкова сляп за този процес, че го възприема като средство, без да осъзнава в каква форма на създаване участва. Затова и не очаква благодарност - благодарността, ако не е цел, винаги е желана само от разнежените сантименталистчета. А ние ( по- право - а аз ), както вече споменах, не сме сантиментални. По тази причина човек получава ( по- право - не получава ) от Неживостта очакваното - неблагодарност.

Как смееш?!

Неблагодарност, неблагодарност именно! Творец ли е, или разрушител на сътвореното? И сътворено от кого и за какво? От природата? От Бог? И нима това творение, недокоснато ( равно на неразрушено ) от човек, би оползотворило живота си ( равно на неживота си ) по- добре, отколкото човекът би оползотворил своя чрез негова помощ? От момента на създаването си, вещта получава сила, която след настъпване на ненужността ѝ, се обръща срещу създателя.

Да! Неживото се въздига в гнева си!

А, не. Не е неживото това, което се въздига. Човекът се въздига с гузната си пред неживото съвест. Но аз - и при тези думи докосвам с нежност ринга, лягам и целувам пода - аз ще съумея да потуша тази съвест. Чрез ценене на всичко, което докосвам. И, ако и то да не е самó за себе си, нека поне бъдемо за мен.Ще го притежавам, и използвам, и употребпвам, и направя част от себе си.Ще се съюзя по византийски с него и заедно ще празнуваме победата над целта си. Целта оправдава средствата, а? Защо не, ако бъде последвана от съответните почести на тези средства. Легнал съм на ринга, не мърдам. Аз целувам земята, а всички ме мислят за нокаутиран. Но какво толкова? Подарявам ви своята победа, господа съдебни заседатели, както и вам , бюра, приютяващи братята - слуги на закона. И ако ще да изглеждам глупаво, служейки на идея, която навярно е грешна, е необходима цена, която трябва да платя, гонейки нещо по- голямо.

Излишна патетичност. Така или иначе е част от теб.

Да, но чрез осъзнаване на този факт ще съумея да го притежавам на едно пó друго ниво.

Ами хората, унищожаващи за удоволствие? Ами безидейните тиранища?

Отдръпни се от мен, сатана! Та аз не водя битка с човечеството, не се боря за по- добър свят - само със и за себе си. Разбира се, че съществуват всякакви безцелеви люде, творци сами по себе си, но безидейни такива, на които просто им се разрушава нещо красиво. Оставям ги на собствената им съвест сега, аз постигнах победа над своята ( чрез ! своята ). Лежа безжизнено и се сливам с декора. Нищо чудно и да съм се слял вече.
Сирените зеглъхват, в далечината са арестували престъпника. Някой несбиднат садист навярно. Но, аз, аз съм истински Убиец.

Ти ме уби!


О, да. Нещо, за което ще съжалявам дълго време. Невярно недостатъчно дълго. Накрая ще ми мине.

Къща. Къщата - гробище. Убий къщата! Убих къщата! Кръв бликва, след това потича, след това изригва. От стените. А и не само. Красиво изглежда, а аз се давя в красотата ѝ. Аз се давя в кръвта си.
Защитата приключи, господа съдебни заседатели!

Завеса .


И не, това тук не е Рио де Жанейро.