На Пламен Добрев
Малък предислов : първоначалната ми идея за тази история включваше зелени поля, птички и много, ама много фойерверки. Нали знаете, за да е “арт”. Този вариант обаче изглежда доста по- изчистен и завършен. И, за да сме наясно: не му го посвещавам, защото е сладко. Не защото устите на учениците, всички кимащи единодушно “колко пич беше тоя” ще формират едно голямо учудено- удовлетворено О с претенции да погълне озоновата дупка и да спаси света. Посвещавам му го, защото денят ми беше тъп. И защото намерих в него единствено вдъхновение. А нали знаете приказката ми за алтернативата? Май не, ама не е като да изгарям от желание да ви я разкажа сега, така че да се насочим към същината:
Имало едно време...
И ето, че отворих очи. Отворих очи, а това беше най- трудната част. Нали се сещате за старото клише, че навикът е втора природа? Да, обаче след като изпълних най- трудното, след като се противопоставих на навика, отваряйки очи, познайте какво виждам? Около мен няма Никаква природа. Ни едно стръкче тревица дори. Е, значи, дотук с клишетата. Усмихвам се вътрешно( ето го неудобството да си Ти – невъзможността да видиш собствената си усмивка. Но мисленото усмихване е нещо, с което винаги съм можел да се сработя.) на категоричността си. Усмихвам се и на упорството на отречената вече природа – понеже тръгнах срещу нея, но не как да е, а враждебно, тя поставя предизвикателство над бунтовните ми очи. Именно? – Мрак. Мракът- смутител, добре ли ви звучи? На мен ми звучи приемливо. Обаче знаете ли какво осъзнах току- що? Сетивата пречат. И са непълни – точно непълни! Зрението. С негова помощ получаваме информация за небето и за морето и за полето и... така нататък. Някой от седящите на първите чинове – безапелационните зубрачи- би вдигнал ръка и би попитал: “А нима това не е достатъчно?” Вътрешната ми усмивка сама по себе си няма да е убедителна, не и този път; не и пред тази марионетка в ръцете на... е – образованието. Само нея имам обаче. Но тя изразява всичко, което бих му отговорил : зрителният ни орган е разположен ИЗВЪН нас – и това е най- голямата му загуба. Защото как иначе ще съумеем да зърнем това ВЪТРЕ в нас – така по- интересно и достойно за гледане. Понеже, освен боец, аз съм и всеопрощаващ, ще направя компромис и ще приема, че – ако и да нямаме вътрешно зрение – сме надарени с вътрешен слух, който ни помага да общуваме със себе си. Да чувам мислите си, да чуя сърцето си, да чуя вътрешната си усмивка ( така безкористно помагаща ми в трудни моменти ) – до тук добре. Границите на зрението са надхвърлени от границите на слуха. О, тържествуване ли усещам при вас, емпирици? Някакво празно малко щастие, че навярно представата ви за света не е напълно погрешна? Щастието ви малко ме касае – можем да разискваме вечните истини цяла вечност, но единствената истина за мен, която е поне малко важна в момента, е, че съм неспособен да се помръдна, не зная къде се намирам и около мен е пълен мрак. Но знаете ли какво, емпирици? Може пък и да сте ми от полза. Казвате, знание черпим от само сетивата си? Пълна глупост, разбира се. Слава на Онзи там горе ( ах, но защо ли имам смразяващото кръвта чувство, че спрямо мен за всекиго може да се твърди, че е “там, горе”? Но замълчи, сърце! Нека помисля... ), който и да е, че сте имали благоразумието да не уточните КАКВО знание от КОЕ сетиво имаме възможност да почерпим. Сякаш с това сте ми оставили известна свобода, която да оползотворя, както намеря за най- добре.И аз – човекът, който никога не гласува, не поддържа никоя политическа партия и въпреки всичко е изряден данъкоплатец- решавам: нека слухът ми вижда! Навън. Да победи природния мрак.Природа? –Ама че нелепост! Имаше дребнавото желание да ме порази, ала с моето зрение си отиде и нейното преимущество. Но беше хитра: ослепи ме тъкмо навреме, за да не я видя, коленичила пред мен. И така, нека слухът ми бъде моите очи, нека ме води през тунела на Нищото, изпълвайки го с най- първия акорд – онзи на светлината и схрусвайки всеки плъх, имащ неблагоразумието да се спотайва на пътя ми. Да се спотайва, някой или нещо? На моя път? Аз считам това за крайно непристойно.
Светлината се трансформира в звук, отначало притъпен от несигурността ми, след това чист и ясен. Звукът отеква в мен, в онази съвършена и лична Мойост, където пък от своя страна той отново се проявява като светлина, но не първичната, природна светлина – забелязали ли сте как безцеремонно пипа нещата тази безлична светлина с лапата си? Нищо чудно, че въпросните неща стоят на едно място в призрачна ошашавеност, щом бъдат докоснати от нея; не смеят да помръднат. Моята светлина обаче, това е цветът на музиката. Въртележка от всички цветове, които човек е в състояние да различи, докосва всичко около ми и го кара да танцува.Тази светлина, която всъщност е отвъд всяка светлина, излиза от мен и осветява мястото, на което съм попаднал, с маршируваща крачка. Малко по малко осъзнавам къде се намирам. Осъзнавам и че какъвто и танц да танцува нещото,в което съм, той съвсем не е в ритъм със сърцето ми. Защото такъв няма.
Ковчег.
Вътрешна усмивка, този път обаче някак печална. Странно, но защо и победителите, и победените, завършваме еднакво? Защото всички сме победени. Това, значи, е маниерът на игра на природата. Не с фанфари, не с тържествуващи гримаси да показва надмощието си, а да го замаскира като привидна загуба и да се наслаждава на големеенето пред собствената ти тлен. Най- болезнено се падало от високо. Природата знае това. Нещо повече – разчита на това. В болезнената загуба тя открива кървава сочност.
Досега никога не съм се самосъжалявал. Не съм имал и повод. Сега имам идеалния повод обаче – болката. Болка срещу щастие: притъпявай всяка болка, увеличавай всяко щастие – нали в това се състои животът? “Да, животът.” – казва частицата от мен, вече превключила на автопилота самосъжаление – единствения автопилот. Сега от мен се изисква да положа мислено двуеточие и да започна със същинското самосъжаление, нали? Годините помагат, микроорганизмите помагат, пръстта помага – но нищо не е в състояние да разложи собствената ти плът по- добре от теб самия. Е, ето как, значи: ...
...
Стоп! Не това е начинът, по който ще си отида. Цветовете около мен рисуват по вечния ми затвор, правят го дори приятен за гледане. Кой ли е бил първият цвят на света? Сигурно червеният - след тази мисъл червеното почуква на ковчега, с което докарва пръстта горе до нервно сухо подскачане. Нова усмивка : над мен- пръст, под мен - пръст, около ми - пръст, но в мен - трескаво разботещ ум. Който ми показва пътя нагоре. Победа на природата? Единствената ѝ победа може да се изрази в това да ни накара да вярваме, че изобщо се води битка. А дори тогава това не е нейна победа, просто наша загуба. Аз и природата сме едно, нещо повече : аз съм природата. После - нищо. Сетната усмивка. Протягам ръка - тази гореща, вряща от живот ръка - и осветявам с нея ковчега - аз съм и червеният цвят. Едно леко докосване стига и затворът ми бива съкрушен, разцепен на две половини - аз съм също и тези две половини. Но понеже съм всичко, няма дълго време да стоя разполовен - много скоро половините отново ще се слеят в цялост. Пръстта - нима дори има смисъл да споменавам, че съм и пръст? Вие всички знаете това - още преди да разберете що е пръст. Пръстта, що е пръстта? - Пръстта е почва. Почва, от която почва всичко. Аз съм всичко, аз съм дори теб. Аз съм розата на ковчега ти. Аз се извисявам и пораствам.
Дотук с емпиризма! Като се замисля, емпирик може би не съм.
... Имало едно време, едно дърво. Това било едно по- инакво дърво на живота. То започнало с волята - всичко започва с волята на един човек да не бъде вече човек; може да кажем и че всичко там завършва. И какво дърво било то само! Нека ви го опиша - поетите навярно ще ви кажат, че всеки го виждал толкова високо, колкото високи били мечтите му. Но те грешат - дървото било високо, колкото бил висок човекът. Червената му кора сигурно е единственото, което кара обикновените минувачи все още да го забелязват - защото иначе не биха го видели. На това му се казва червено! Но, най- сетне, особеното на това дърво били плодовете му. И на това място всеки разказвач на мое място би се спрял. Защото разказвачите са хора на здравия разум, а на такива не подобава да говорят небивалици. Затова многозначно биха посъветвали слушателите си да отидат и да видят за себе си тези плодове - и по всяка вероятност заключението им, че всеки трябва сам да опита плода на дървото, за да разбере какво всъщност представлява то, ще бъде придружено с вдигнат към небето показалец. Така правят разказвачите. За мен зравият разум никога не е бил желан спътник, но, от друга страна, това се компенсира от крайната ми мистериозност. Затова и ще ви дам същия разказвачески съвет като този на моите събратя- ветерани.
Но освен това ще ви подскажа. За да загъделичкам любопитството ви - такава разказвачка съм аз! --
- дървото е една усмивка.
