чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 7 септември 2012 г.

Духовният реализъм



                                                           за всичко- нищото, или -
 гностицизъм с въпросителни


   Аз не желая да бъда заучена. 
   Не желая да бъда суха и теоретична.
   Пробвах да съм императивна, но звучах твърде дръзко. Пробвах и да съм недоизказана... Но бях обвинена в ленивост.
   Избягвам да бъда въпросителна - защото на мен именно то ми се вижда най- заученото и най- дръзкото и най- ленивото... Аз желая да правя изводи сама и - да! - да ги натрапвам, твърде често... Аз не желая да поставям въпроси - то ме прави слаба. То е - все едно не зная отговорите. И още - все едно комуникирам с някого, отвъд - на листа, с някой отсъстващ.
   Задаването на въпроси без отговор не представлява нищо друго, ами житейската немощ на питащия да им отговори - това знаех аз, там, някога. 
   И тогава, аз проявих слабост. Станах немощна и хилава. Зададох си въпрос. Ето, аз имам бог. И бог е явен и обозрим - признак на свещена простота и на слизане по- надолу в стълбата на еволюцията би било да не бъде бог явен и обозрим за мен, гордо- императивната. И ми хрумна въпросът, който сега клокочи и запраща и тлее и вирее вътре и... впрочем, действените глаголи не са дотам важни, те илюстрират пищно и с ярки краски, но не помагат за възприемането особено много. Въпросът гласи - 

щом бог го има, нали така, щом аз имам в себе си идеята за вездесъщ и всевиждащ и все в този ред на мисли... та, щом този бог го има, всичко ли е възможно?

   Въпрос- препъникамък! Първо ме спъна неопределеността на това „всичко“ - доколко моето всичко е всичкото на вездесъщия? И какво може да е то, освен суетно бягане от реалността, полет без крила и пътувания в миналото? Озърнах се, зачудих се, а препъникамъкът вече ме беше повалил на земята и ме беше накарал да търся насляпо хипотетичните си очила, изхвърчали при падането. И въпросът вече не звучеше - е ли всичко възможно, или не е? Въпросът звучеше - мога ли АЗ да местя предмети с поглед, мога ли да съживявам мъртъвци и да извършвам круизи  върху мечти до бъдещето и миналото и останалите привидни абстракции? И ей такива неща - тръгнах от любовта към мъдростта и екзистенциалното любопитство за природата на света, а пък сега лежах на земята с окървавено коляно, стискайки си нахалното егоистично използвачество.  
   А можеше пó иначе. Можеше първо да конкретизирам това „всичко“ и чак тогава да се затичам по интерогативите. „Всичко“ , драга, е онази гама от многообразие, която води до количествени и качествени ВАЖНИ за поне няколко макрокосмоса промени. Твоето „всичко“ , което при фалстарта си ти неволно беше припознала като съпътстващо висшата същност, не е нищо повече от досаден екзхибиционизъм, от навиране на оригиналността си в очите на околните и иначе казано - промени , свързани единствено с личния ти микрокосмос, които само биха объркали световното „всичко“ и биха те изпълнили с квазипророчески ужас. Тези промени, осъзнавам още, са най- вероятно често случващи се при хора, доказано магични, и не би трябвало да са предмет на каквито и да било чудения от твоя страна. 

И толкоз.

  Вече мога да започна - наистина. И вярно е, че се олюлявам, че още чувствам леко бумтене в крайниците си от падането, но сега поне съм се научила да внимавам къде стъпвам. 
Започвам с приказка за преиначения си гностицизъм. Гностицизмът, система от вярвания, донякъде заклеймявани като сектантски, е преиначен от мен, както впрочем всичко останало. Аз съм превърнала своята вяра в еготеизъм. 
   Накратко - този свят, доколкото той е плод на една висша същност, не е създаден от главното божество, а от вторично такова, на което не само, че не трябва да се подчиняваме и да почитаме, но и от което трябва да се оттърсим и над което можем да се издигнем. То е материалното бездушно начало. Но Ние, някои от нас, учи гностицизмът, сме божи искрици, не по- лоши и в никакъв случай по- низши от божеството, създало света ни. Човешката черупка е спънка, но тя е чуплива спънка - подразнѝ я малко и тя ще се напука. И после, и след това - след това -

 всичко! Тогава ние сме бог и сме вездесъщи и всезнаещи и - все в този ред на мисли... И тук идва моето несъгласие с гностицизма. Гностицизмът твърди - някои от нас са избраните. Някои от нас са вечност, другите са тленност. И това, кои са вечност и кои са тленност, не зависи от идентичните ни качества, а от една хлъзгава случайност. 

Обаче

щеше ли да бъде моят его-теизъм това, ако от мен не зависеше нищо? Ако съм осъдена да чакам , скръстила ръце и крака ( а единият ми крак, наранен от падането - той не желае да бъде скръстен. Той желае да бъде тичащ! ) , и да разбера чак при смъртта си - безсмъртна ли съм, или не? Това ми изглежда твърде мързеливо и човешко. 
   Собствената ни вечност, казвам аз в жесток инат срещу гностиците, не зависи от случайността, а от заслугите ни. 
   И от нея започва всичко.
   От нея започва въпросът ми - свързан  онези, бепределните макрокосмоси, от него започвам и аз. 
   В реда на горните мисли, за да покажем пред света несъстоятелността или състоятелността на духовния реализъм, трябва да започнем отново с нея - със собствената си вечност. 
   Духовен тук, струва ми се, трябва да се разбира като - самовглъбяващ. А не непременно като нематериален. 
   Реализмът обаче може да се възприеме многопластово и все - неправилно. Реализмът - той даване на равносметка за случващото се ли е? Или средината между оптимизма и песимизма, в която средина аз бих поставила и стоицизма? Да приемаме съдбата си безропотно, с един бездействащ фатализъм - че всичко е уговорено, предначертано и подписано отдолу ? Тук аз виждам противоречие с моя сърдит и действен еготеизъм. 
   А да не би реализмът да е отричане поради твърде много фантастичност на моя въпрос - за възможността на всичко, за онзи момент, в който всяко нещо е вероятно да се случи навсякъде? 
   
Разбира се, реализмът би могъл да бъде всяко едно от тези неща. Най- вероятно е да бъде всички тях накуп. Но на мен не ми е удобно да е така. 
   
   Реализмът - аз това понятие го схващам като върховното знание за границите ( или - ако на Вечните е по- угодно - безграничието ) на собствените способности. Реализмът не е нищо повече от общата култура в абсолюта ѝ - за да си даваш правилна равносметка за света, трябва да бъдеш достатъчно информиран, ако не искаш да затънеш в предполагаеми блата и да не се спъваш в несигурни камъни. Ето това е, което ми е удобно на мен - да сложа знак за равенство между знанието и реализма. 
   Духовният реализъм значи трябва да бъде стигането чрез собствения разум до идеите на гностицизма - за висшата същност, която не само, че не е скрита от нас , ами ние сме тази висша същност, стига да приемем в действителността идеята за извисяване. Духовният реализъм е активен реализъм - той приема пречките на материалното като необходима спънка... не! - той се радва на тези пречки - дотолкова състезателно- предизвикателен е той. Радва се, значи, на тези пречки и - ги прегазва. С една подскачаща ирония той постига победи именно в материалния свят - за да докаже как мисълта формира материята и как след това променя материята - как я притежава и изменя като пластелин. Духовният реализъм е абсурдност - той осъзнава дуализма между душата и тялото, но го отрича в полза на временното съжителство между двете. Духовният реализъм неглижира всяка въпросителност относно възможността всичко да се случи все някъде - защото той е всичко и се случва навсякъде.
   Духовният реализъм не е начин на мислене, накратко. Той е логичното състояние на Вечните - защото, ако се стремиш към извисяване, трябва да си и здаво стъпил на земята - да не губиш почва под краката си, защото - щом си вечен, значи си и всеобхватен - а щом си всеобхватен, на мен не ми се струва твърде дръзко решението да обхванеш и земята, и небето наведнъж. Остават само онези леки моменти на невнимание, когато - от твърде много взиране в невидимото, земята ни наказва с един или два препъникамъка. Но впрочем - Вечните са мисионери и винаги учещи - те ще го научат това - как да са винаги прави и винаги летящо- ходещи и никога не спъващи се.

И толкоз.

И тук - сега е времето да направим главните изводи от настоящата творба. И какви могат да бъдат тези изводи, ако не са и въпроси , освен всичко друго?

Ето ги и тях:

Ако ние съществуваме, нима всичко е възможно?

А ако нищо не е възможно, ние тогава съществуваме ли?

А ако не е всичко възможно, поне част от него - възможно ли е?

И ако част от него е възможно, за другата, невъзможната част, струва ли си да се говори като за „нещо“, или тя, поради несъществуването си, е по- разумно да бъде наричана „нищо“ ; небитие? 

И какво би могъл да бъде реализмът, ако не е познание за възможното или иначе казано - познание за всичко?

И какво може да е духовното, освен вътрешното усещане за всичко?

И нима реализмът е знанието, а душата - усещането за едно и също нещо?

И ако е така - къде остава материалното - нима материалното не е реализъм и не е реално?

Ако е така, материалното онова „нищо“ и небитието ли е?

И ако е така - какво? Какво?... Какво?... И ако е така - какво от това, нима има значение, ако ние сме всичко, защото сме реални?
???

И ние знаем отговорите на тези въпроси и това дори не са въпроси и ето това е вечното.

петък, 17 август 2012 г.

Коприненото пристанище

На Теб.
( 1992 - 2012 )
( естествено, че разказът е без.Смисъл.за.вас. Та как?
От мен нима се иска да пиша и смислени изречения? Сега... )

dans ce monde inhabitable
il vaut mieux dancer sur les tables á port coton, qu'on se revoir.


- Да? Не ли? Един такъв нисичък? или не - нека е среден на ръст! Всъщност - гигант! Впрочем,не помня вече. Но душата му помня.
- Цветът ѝ?
- И не, не цветът ѝ, ами... Е, а тоест как - цветът ѝ? Та барем душите имат цветове?
Пътникът... а и впрочем, ние всички сме пътници, тук също... Пътникът вдига рамене.
- Ами с какво си му запомнила душата? Щом не е цвят, нека е мирис! Как я помниш, щом като не можеш, така... да си я попипаш?
- Душата няма допир и не мирише. Аз... неговото. Той имаше достойна душа. 
Гледам фара.
- Или поне беше недостойно да я пипам. Чиста душа, беззащитна. Тя ме чувства и ме чака.
- Което те е подминало там, няма да те настигне тук.
Поглеждам към пътника. Ужасена. 
- Но смъртта... тя трябва да е кръг. Тоест да, ние сме тук и го знаем - как няма смърт, щом сме тук, но... Но, ако е кръг, той ме е подминал, аз със сигурност ще го дочакам - да ме застигне. Аз него чаках... цял живот, и смъртта чаках - за да ни събере, 
- Смъртта е за живелите, сбръчкано девойче! А ти никак не си живяла, ти само си горяла. Не ти се полагат никави кръгове, ами кръговете си ги чертаеш сама там, преди коприненото пристанище. 
Ох! Ама как никой пък не те е питал тебе за такива неща и неща от такъв род и...
-Кажи ми виждал ли си го, или не си го виждал? Един такъв човек - с достойна душа. Хм...
Обърквам. Как да го представя на света? 
А и - аз живях! Живях всеки ден и се доказвах, за да го заслужа, тук. Не е интересно да го заслужавам там -  така всеки може. Аз го срещнах, ние се видяхме и се разминахме. И не  е минал ден, без да си доказвам - как го заслужавам и как ще си го заслужа, да сме заедно. Аз го пишех - рисувах го с думите си и го чаках със смъртта. Казах си - да не е на земята, няма да е на земята. Но коприненото пристанище - там всеки се среща, с всеки, ако го иска - много-много. А аз го написах, значи, аз го искам и повече.
Чаках дълго. Не ми пречи да почакам и още по- дълго. Обръщам се към Пътника.
- Е... а ти какво чакаш?
Пътникът се засмива.
- Аз съм лодкарят. - сочи ми. - Аз нищо, само тебе чакам. Да се осъзнаеш чакам и после - те возя.   
- Аз без него не тръгвам! Я кажи, сигурен ли си - един такъв.. той ме очаква. Един такъв, дето... никой, никой ли не е питал за мен?
Чувам му отегчението. Но отегчението е просто нетърпение, а той, щом е Лодкарят, значи е свикнал да се отегчава и да се чувства разведрен и заниман по едно и също време. Показва ми интерес. Фалшив. Но - напредък е и това, дори... 
- Какво ти се е случило, сбръчкано момиченце, че така те е наказало с търпение?
Заемам ораторска поза, докато присвивам своите очи- топлийки срещу фаровете.
- Има една професия... не зная, може би си наясно - за онези хора, които обикалят сметищата и събират ненужности? После си измислят историйки за  тях. Знаеш сам, за онези вехтории, които залавят. И не е точно професия, защото никой не би ти давал пари за това, нали разбираш? Да си баснословец... Но - аз събирах вехтории-ненужности. И той тях събираше, ами и не, че ги събираше, но ме е търсел! Търсел ме е! И ние се видяхме, той вдигна мен и аз вдигнах него, защото и двамата бяхме ненужни и вехти. Издърпахме се, лодко, за косите и двамата от общото и различно бунище. Но истории не сме си измисляли - нямаше за кога. Време нямаше, а тук - тук нали го няма времето? Значи... Но! Ние се издърпахме и се разделихме. От срам, защото бяхме кални. И... и двамата. И тогава - аз се сетих за историята. Но той първо си тръгна, а аз след това се сетих за историята - но защо, защо все ми идват думите не когато е трябвало?... И аз започнах да пиша историята. На никого не я давах. Защото... защото, аз пък и аз, и аз съм един Орфей! Вярвах, че покажа ли я на някого, споменът ми ще изчезне. Затова писах. И все пишех и пишех, и нищо не четях, и никой нищо не чете, и светът - невежество, и всичко - за да не го уплаша и пропъдя така, че да се скрие в сенките. Написах го и го сътворих - изучих се много,  за да го почета, заради душата му... Която е достойна! Преди всичко, освен всичко друго - достойна е душата му, такава беше - аз това си го знам... И знаех че това, което го писах... пишех. То, значи - именно то... то е богатството. Богатството на моя опит и на гамите с чувства и световете и мирисите на навсякъдето! И отвъд бунището! Аз исках, толкова го исках - това, да се отдалеча от бунището го исках. И си знаех, казвах му.. и не на него, на думите говорех, аз вече го бях забравила - ще ти ги покажа, тези думи, ама отвъд. Да не е тука.. И няма да ти ги показвам, защото ти вече ще ги знаеш, умреш ли, първо тях ще научиш и ще си ги спомниш .  Умреш ли и животът ти - - на кино! И аз ще съм там, ще видим, ти ще видиш - какви съм ги правела - за теб, за теб... как правилно само съм те писала! ... И ще го видиш и вече няма да има бунища и отрови, ами само - благодарността ти. Която ще е нежна, защото аз не те познавах и не зная... но ти имаш достойна душа!... Нали разбираш, лодке? Него чакам, него. Той непременно сега е тук и обикаля. И знае... И ще си спомни нещата, които не е виждал, защото това, нали така, е кръгът на смъртта, е... не е ли? 
Задъхвам се. Аз нищо, нищо  не разбирам. Той - къде е, той?
- Е... знаеш ли, не съм сигурен... 
- Какво! Какво! Тук е бил, нали? Чакал ме е!...
- Не съм сигурен, не... Но имам едно предположение... Аз...
- Кажи! Кажи по- скоро! О, не ме мъчи, аз така дълго чаках!
- Ами той може би не умее да чете!
И го напушва на смях. Напушва го, първо стеснителен, пък после се отпушва и ме опръсква цялата със смешна слюнка. Свива ме сърцето, както онзи път, крещях си сълзите на дъжда и не знаех защо - за него ли, за себе си ли... или за дъжда. Кърша ръце, всичко е неблагодарно и мъчно, аз съм се мъчила твърде, много, повече, нека не повече, не... Подсмърчам, но ми е сухо, няма го дъждът, нито вътре, нито вън, просто подсмърчам, и не зная в какво да вярвам. Зная, аз имам истината в себе си - може ли да чете или не? Знам я, но не мога да я извадя наяве. Ами ако той само мрн не успее да прочете, а всичко друго - успее... ? Там, между редовете, защото не всичко беше важно, само думите, но не думите- чувства, които са просто думи, а думите - действия, за всички онези неща, които съм правила и не съм правила, там, земята, за него, него... 
Суха съм. Трябва ми... не, не зная, нищо. Нищо...
- Аз... - суха и решителна съм. - Аз не съм горяла цял живот за някакъв неграмотник! Той е тук. Той ме чака. Той ще ми е прочел думите. Ти върви по дяволите, опитай се да ме качиш на тази лодка и ще ти я потопя  до дъно! Аз чакам него, както той ме чака.
- Виж сега, моме... Имаш ми го уважението, знаеш ли? Търпението не ви е от силните страни, а пък ти си го имаш. Ей, Богу, в излишък го имаш. Не знам ти дали си го имаш по принцип, или си го развила в последствие, защото е нямало какво друго да правиш - от скука, но го имаш. И уважението ми го имаш. Търпиш и чакаш. Ами, браво. Що чакаш? Хе- хе? Тук ставаме мъдреци - чакаш и не знаеш и ти какво, а?
Досада. Досадно ми е, досаден ми е тоя, само ми отвлича вниманието, но вниманието ми трябва да е нажежено - защото той ей сега ще изскочи изпод някой ъгъл, а той е толкова изморен от четене и чакане, може и да не ме забележи. Аз трябва да го забележа. Аз, а тука - тука ме разсейват. Навлеци разни!
- Тука ставаме клиширани, да ми ги махаш от главата тези мъдреци! „Чакаш, но не знаеш какво чакаш“ - запазена фраза на Лодкаря, при всички положения, а? Аз ти казвам, чаках него. Не ми се занимава, не ме занимавай!... И го разкарай това гребло, пречи ми на кръгозора!
- Ти не го знаеш и аз ще ти го кажа, бебешорче. Ти не очакваш любим, ти чакаш четец. Търсиш си публиката, детенце, а не друго. Качи се, детенце, да те откарам, че с това твоето твърдоглавие спираш смъртта на другите. Не е хубаво това, от мен да го знаеш. Качи се и се качвай, детенце, хайде, аз те знам, ти винаги си носиш написаните листи до сърцето, не е ли така? Все си просиш публиката ти... Хайде, бебешорче, аз ще те повозя, ти ще ми почетеш, аз ще съм ти публиката! 
- Нещастник неден! Аз никога не съм искала публика! Лодката ще ти потопя! 
Аз не говоря повече, аз не желая - на него... той не разбира, а аз разбирам и не желая, то е като да... 
Аз за него писах и именно той трябва да ме чете. За който пишеш - той да те чете, това е. Да му даваш. Да даваш, даваш, даваш... докато си раздаден съвсем. Докъдето - дотам. И после - си беден. Това именно беше - да му се дам цялата - и той да го абсорбира и после - да ме абсорбира мен, бедната, и аз ще съм съвсем изпита и сбръчкана, защото от мен вече нищо няма да е останало. А думите - не... Не важат. Те са за онези, които все още се учат да пишат и да четат. Друго е - онова, което даваш и онова, което спираш да бъдеш,  когато си се раздал - теб те няма и креташ. По разсипничеството ми и по празната ципа, която съм в момента, трябва да съди той за мен. И ще види - аз съм богата колкото Сократ. За него. За него е всичко. Аз изобщо не зная що е то публика - има някои думи, на които не проумявам значението, малко или много. 
Оня стои и ме гледа въпросително. Замислям се дали пък да не го ударя в лопатата по главата. Но то би било неприлично за празнините - те не са способни на насилие, те са...
- Моето търпение... моето търпение, дето го уважаваш сега, е смахнато очакване. Аз съм само очакване. Първо бях очаквания - но ги изпълних, всичките. Никой няма очаквания от мен вече. Аз просто очаквам сега, няма друго, празно- празна съм... 
- Ами като нямаш нищо повече, накъде сега? Освен, слушай ми съвета - към лодката. ! Нека не е неграмотен твоят човек. Той ще те прочете и толкоз. Хайде, и да си тука, и да те няма - все ще те прочете, щом него си писала. Към лодката, към лодката, умолявам!... 
Да. И не. Да и Не и Не ли? Аз съм празна... за да може да се напълня отново. Защото вече за мен няма очаквания - но зависи много и от това, той какво е очаквал от мен? Понеже и аз съм очаквала от него - нещо, неща... Аз му изпълних всичките очаквания, запълних го целия, така че, веднъж почувства ли се празен, да не е, да не е съвсем... И това е то.
Осъзнавам го. Добре че беше този дебил до мен, аз... не, аз не исках да го наричам дебил, то е неподходяща дума, тук... Но добре, все пак, че беше този дебил, за да ме накара да осъзная . 
Аз съм го написала, целия! Създала съм го и още няколко други създания в него съм създала. Моето изкуство не беше за никого, само за онзи, за когото е предназначено, наистина... За него, него... Но той - моят чакан, търсен, дишан ли е, или лукова глава, най- сетне?! Той също ме пише, аз го усещам. Изпълнявам му очакванията и той изпълнява моите и аз запълвам него и той запълва мен и никой никого не допълва, защото допълни ли се, прелива и има излишност. А при нас няма излишност, защото сме само аз и той, аз и той самички, в целия свят, и трябва да отливаме, малко от малко, и да измисляме нови съдове, ако не искаме да завършим като обвезводнени ципи.
И то... публиката няма вземане- даване с тези неща, ако и тя не твори. Аз не искам четец, който ме чете нощем, преди да заспи, аз не съм леко четиво. Аз не искам и любим, който няма очаквания, които да изпълня, ами искам да ме изпълнят  с очаквания и да изпълняват очаквания и да съм винаги напоена, да, да се давя. Аз искам публика, която да участва в моето писане - не ми трябва писането, аз не съм самозабравен драскач. Не ми трябва изкуството ви, трябва ми да ви трябва изкуството ми , за да ми потрябва и вашето... трябва ми.
Думите са просто думи, когато ги пишеш, за да ги раздадеш - богато- богат. Но аз моите думи не си ги искам, аз ги имам в себе си, не ми трябват навън, ако няма кой да добави изречение в творбата ми, да я обогати и да я създаде. Да ме създаде чрез мен. Не ли? Е, тогава - какво? Какво да е и какво като е?
Мили златотърсачо, аз те чаках. И ти ме чакаш. Нисък, висок, гигант. Но и - среден. С достойната си душа, ти създаде думите в мен, и ги прочете и ги обикна, и знам, че ги обичаш, че знаеш, че аз... Но аз съм на Коприненото пристанище и видях цялото кино. И излизам от салона без да съм прочела и една твоя думичка. Нима си пресъхнал, мой следотърсачо, преди да съм имала време да те напоя? 
И тогава - какво и какво от това? Аз нямам нужда от тези листи, дера ги, от сърцето си ги дера, и пак - пак до теб, но сега - в морето!... Чети ме, любими, от морето, и пак в морето се върни, аз желая твоите думи, а ти - ти се удави в моите! За да не бъдеш сух. 
Отивам до морето и хвърлям всичките си думи в пяната. И съм раздрана, и малко е празно, но аз, бедната, ципата... то е все едно, всичко, сега... 
И. Сега или тогава, и то е все едно. Аз се взирам в лодката. Не, тя не е опция, няма нищо в тази лодка, освен  че е самата лодка - тя цялата е издълбана. По нея - думи, думи... думи и думи. СГРАБЧВАМ Я! Думите ѝ - чета ги и ги пия. Това, по лодката, - неговите думи, писани - за мен, за мен, думите ми, мои са си! Пропуквам, леко- леко, като пустинната пръст, която не е докосвала дъжда. 
Неговите думи, това са, те са, той ме изпълва, очаквания, отказ от спасение за вече потъващите, но - нови измислени и...
- Ах, как ми е дотегнало от теб!
Лодкарят ме изблъсква в лодката си. Аз не очаквах, не съм чакала такова нещо, стъписвам се, не смея да помръдна. С два удара на греблото той ме отдалечава от брега. От моя търпелив бряг.
Не казвам нищо, то е излишно, и все пак, в мен: как можа, ти, как можа, аз вече зная! Той ме дълбае там някъде сега, тъпрелив и самотен, търси ме! 
Но - не казвам нищо.
Само - присвивам очи. Присвих очи. Фарът ми попречи да видя и сега...
Там, на брега на Коприненото пристанище, има мъж, умрял и в смъртта, с обезобразени от дълбаене ръце. Пресушен и удавен от думите ми.
Какво зная аз, какво знаем и ние?
Няма сълзи, защото нямам дъжд. Съсредоточавам се в лодката и започвам да я чета.

сряда, 23 май 2012 г.

Смъртта на Ницше


        Тя става от леглото и застава пред огледалото. За да оправи косата си. А косата ѝ е несресана, стърчаща и изобщо - невъзможна. Аз пък не ставам от леглото, само наужким обаче. В действителност съм станал, станал и... летя. 
        Тя оправя косата си и следи вкочененото ми тяло през огледалото. Аз я ненавиждам и си пожелавам никога да не съм я познавал.
        Летенето. Летенето никога не е забавно, ако не си вървял преди това, ако не е твоя алтернатива, а единствена възможност. А аз летя, летя осъзнато, мога да ходя, но съм забравил да го правя, летя - и ви виждам всички, нищожни. Вятърът да брули страните ти, да ги чувстваш изпръхнали и всяка перушинка и всеки пласт въздух да те нараняват, това са плюсовете от летенето. Минусите... е, те са повече. Те са житейските истини и неизбежните прозрения, които получаваш. А навярно говоря всичко не както трябва? Може би наобратно? Навремето аз убих в един параграф своя въжеиграч и той ме прокле и... може би за човек, притежаващ знание, аз съм твърде зъл.
         Тя доближава хладна кърпа до трескавото ми чело и отдавна се е отказала да ми говори успокоително. Сигурно вече не се чуди дали мога да я чуя, затова. Сигурно вече знае, че я чувам, и точно затова не ми говори. Гледа ме презрително като един неизбежен вредител, като част от нейния дневен ред, при това като първата част от нейния дневен ред - тя е от хората, които правят най- неприятното да изглежда най- наложително; тя свършва най- неприятното първо, за да го задраска от списъка си „неща за правене“ .
         Знанието. Кои са съставните части на моето знание? И какво могат те да бъдат, освен болка и неразбиране? И още - трезвомислие. Безапелационна трезвост и трезвост на всяка цена - от там започва всичко. Наблюдаване на живота като зрител и поради това - разговаряне с живота като равен. Всички негови съставни части - всички хора и всички мравки... дори тя, така презирана от мен, всички те са просто част от механизма, те не са личности, а зъбци на часовник. Другото е отвъд, другото е скрито, защото на зъбците им е вяло известен часовникарят-майстор , донякъде и евентуално - часовникарят- работник, който би се занимавал с тях в случай на повреда, но никак и никога - притежателя на часовника. Впрочем, в този момент се сещам за друга доста умела заигравка с езика, представяща Бог като часовнкикар. Тази заигравка на времето ми харесваше - да, харесваше ми доста... Но: трезвомислието. Най- сетне, от мен би излязъл доста лош зъбец, затова явно съм наказан да бъда много повече притежател на часовника, отколкото част от него. И ги виждам - виждам и нея, макар и гледка твърде омразна -забързани и вкопчени. Вкопчени в забързаността и забързани да се вкопчват. 
          Възвишените зъбци ( тези, които приемат за явна по- голямата си дължина. Но те са в грешка. По- голяма дължина на някой от зъбците би довела до повреда в машината - нещо немислимо за часовникаря- професионалист.) не са нищо повече от носталгични късчета метал, зовящи майстора си. Но, тъй като изразяват носталгията си чрез хленч, единственото, което правят, е да продължават въртенето със скърцане. Ако само някой, който и да е, от тези зъбци, приеме за себе си съдбата да се прекърши, да бъде сломен и премазан от другите зъбци, това би довело до... ако не друго, то поне до по-различен ход на часовника. Но прекършване би означавало намаляне на дължината ( или, ако на възвишените е по- угодно - на височината ), а тези зъбци имат проблем както с желанието си да бъдат по- дълги, така и с нежеланието си да бъдат по- къси от останалите ( или може би си мислят, в апогея на своята заблуда, че ако позволят да бъдат прекършени, те биха приели дължина, равна на тази на останалите зъбци? И в това се състои цялото им бездействие? Въпрос за философи.).
         Меките зъбци. И тук меки идва от - мекотели. Те не само харесват своето предназначение, но и виждат в своя дан към чуждия часовник едно най- велико предопределение - те изпитват удоволствие от местоположението си - сред останалите меки зъбци. И за да изпитват  още по- голямо  удовоствие, се натискат с желание в отсрещните мекотели - за да са по- близо до меки зъбци и да са все сред меки зъбци. Тяхното впиване един в друг е тихо, безшумно и порочно-услаждащо се. Майстор-часовникарят може да е горд със себе си, когато създаде часовник с колкото е възможно повече меки и колкото е възможно по- малко възвишени зъбци.
         Така човекът с часовника остава най- доволен от притежанието си.
         Глас зад кадър я повиква, тя захвърля кърпата настрана, взима ръкописа от скрина до мен и го хвърля в огъня. После - взима нов куп листи, празни и бездумни и - 
се изхрачва грозно върху тях.
         Това я прави доволна, мръсна и фалшива, взима произведението на бездарността си и излиза.
          Тя е един агресивен зъбец. Това е най- грозният и ръждясал тип зъбци, с него се забавя часовника и не само. С него времето започва да върви по- бързо, което прави часовника двойно неверен. Зъбците, недоволни от сегашния ход на времето и от симфонията на възвишените и меките зъбци. Те ако бяха единствено ръждясали, щяха да са и безопасни. Обаче са и магнитни. Те привличат към себе си - я някой от възвишените, я някой от мекотелите. Накрая се оказваме с много агресивни зъбци и със съвсем малко часовникарско разнообразие - 


имаме едно времево претопяване на зъбчестите класове. 


         Агресивните зъбци решават да променят хода на часовника - не им е по вкуса - и за тази цел им трябват поддръжници - равни на тях и назъбени като тях. Но промени ли се хода на часовника,


забави ли се и времето забърза ли се, 


оказваме се в нов часовник,


непредвиден и неспасяем от майстор- часовникаря,


трябва ни нова класификация на зъбците.
    
         И хем е  нова, хем всичко си става както преди. Защото твърде много възвишени и меки са ръждясали, а когато една идея има твърде много последователи, тя става лоша и скрибуцаща. 
          Човекът с часовника почуква по циферблата му, обвинява го за пропуснатите възможности. 
           Аз и животът наблюдаваме - винаги е интересно да наблюдаваш как човек си избира нов часовник.
           В стаята влиза някой, аз съм парализиран и не помръдвам - кой е, не зная. Решавам - пак онази.
          Само очите ми се въртят лудо в орбитите си и обхващам малко- малко от стаята . 
          Поглеждам за часа - часовникът на стената обаче е спрял. 
          Влезлият се приближава, така чувам, и маха покривалото от безкрилото ми тяло. 
          Това е друг, тази е друга.
           - Зара! - въодушевлението стопля крайниците ми. 
           Зара! Зара!
           Скачам на крака и я прегръщам - всеки ден я обичах и зовях.
           Аз целувам ръката ѝ, тя целува врата ми; целувам нозете ѝ, целува челото ми, целувам крилата ѝ, целува сърцето ми. 
          - Аз се отвратих да ти говоря насън.
          И аз, Зара, и аз се отварих, от всичко се отвратих, не ми говори насън повече никога, Зара, слушай ме вместо това и вместо всичко друго наяве. 
          Но преди това и , 


да, именно,


и преди всичко друго - 


едно последно изпитание. 


         Да убивам въжеиграчите си на лист хартия имам право единствено ако аз самият съм пó въжеиграч от тях.
        Въжето е опнато - началото му са крилата на Зара. Край аз не виждам, въжеиграчът е лош въжеиграч, ако знае края на предопределението си. 
       Качвам се и завъжеигравам.
       Но поспри, лудост!
       Зара, аз без теб се страхувам ! Хвани ме, Зара, хвани ме за ръка и - нека двамата - как ще ме слушаш наяве, ако съм далеч? 
       Зара хваща ръката ми. Завъжеиграваме. Една стъпка, две стъпки, тик- так, скрибуц и меко падане, ръжда и новост. 
      Потна трескава кърпа, един зъбат народ от мравки, една сестра, омразна, една империя и една стрелка и над всичко това - 


            една...

четвъртък, 17 май 2012 г.

Любовта персонализира всичко, което обича...

не можеш да обичаш една идея, без да я персонализираш


( реверанс към мис Ентелехия )



- За вас не знам - започна Сериозният, - но аз тоя Париж не мога да го почувствам. Виж, с Китай, там беше друга работа, в Китай има респект.

- Абе върви по дяволите с твоя респект! - наежи се Безличният, ей така, изведнъж. Останалите от групата впиха в него невярващите си очи - рядко се случваше Безличният да каже нещо и никога - да вземе отношение. Безличният се стресна от тази новопопулярност и наведе глава смутен. Сетне изхриптя оправдателно: - Аз... доста ми харесва Париж на мен.

Останалите от групата запуфтяха. Те и не бяха очаквали на Безличния, който беше така мълчалив, така с всичко съгласен и така от всичко впечатлителен, да не му хареса Париж. Но те бяха пътували и знаеха - те знаеха и им беше ясна истината.

- Град на разврата! 

- Помпозна цвъчка!

- Черга за туристически обективи!

Безличният ги изгледа. Искаше да го изкрещи и да изригне. Вместо това склони още повече глава. А тази глава трескаво повтаряше: „Нощ! Нощ! Да дойде нощта по- скоро.“

Безличният обичаше Париж и това беше неговата тайна. Но всъщност нещата бяха малко пó инакви - в действителност Париж обичаше Безличния. Винаги и всякога, града обича жителите си. А който те обича с такава гигантска и историческа любов, няма начин да не разтопи каменното ти сърце до споделеност. И тук никакъв мистицизъм не вкарвам, дали градът е жив или не, е без значение- той те обича чрез нещата, които правиш за него. Булевардът е човешки, кулата е човешка ( на вашето внимание! Тя дори носи името на човек!), църквите са човешки. Само пръстта е градска, но тя е дотолкова незначителна за цялостния облик на града, че излиза, че самият облик на града всъщност е човешки. Излиза, че човек обича себе си, задето е съградил своя град ( кой град? - въпрос за любознателните). И това е най- егоистичната и смехотворна любов, но и най- истинската, защото човек сам твори обекта на любовта си и избира в какво да се влюби. 

Безличният обичаше Париж. Всяка вечер той се измъкваше от хотела, шмугваше се през рецепцията и забаламосваше охраната. Охранителят впрочем не го знаеше като Безличния - наричаше го Откачения. Което, при по- парижка интерпретация на нещата, е точно противоположното на безличност. 

Измъкваше се и - вървеше. С Париж под ръка. Да ви описвам маршрута им отказвам. Ще ми трябва твърде голяма карта с много отметки по нея. Картата на съзвездието Париж/

Но да ви разкрия една тайна няма как да се сдържа - Безличният се разхождаше с Париж под ръка по небето на Париж.

Нощта дойде, последната нощ на групата в Града. 

Безличният се промъкна и измъкна. На охраната каза само: 

- Небето е безкрайно и еднакво. Но небето на Париж ние го правим пó инакво.

Охраната го пусна - какво да го прави? - и се подсмихна състрадателно подир Откачения. 

 – Виж! Виж! - говореше Безличният на Париж. - От тук се вижда кулата! На Ефел кулата, най- долу, там! Виждаш ли я? Как красиво отразява усмивката ти тази кула!

А Париж мълчеше. Безличният се засмя на мълчанието и погали любимия подканващо.

- Знаеш ли, да мълчиш... то е по- мъдро, отколкото да говориш, в нашата любов. Поне не си фалшив и не ме мамиш. Ако разтълкувам мълчанието ти погрешно, аз ще съм погрешният, не ти. 

И Париж продължаваше да мълчи. 

- Моята мечта знаеш ли каква е? - очите на Безличния се напълниха със сълзи. - Да сме винаги заедно. Е, пък... куца мечта, аз това си го знам... защото всичко все някога омръзва, нали знаеш... Но по- добре да си доскучеем и омръзнем взаимно, отколкото да не сме се насладили един на друг изцяло, как го мислиш?

А Париж продължаваше да мълчи. На Безличния му се стори - укорително.

- Без нападки, ти пък!... То е в човешката природа, да му омръзва и да омръзва. Ако ми беше във властта, това едно нещо бих премахнал. Да ми беше във властта и да го премахнех, дефиницията за общото ни щастие щеше да бъде по- друга.

Париж мълчеше. Безличният изведнъж се ядоса:

- Абе погледни се само, чувай се!... Чуй ме - как ти говоря - с нежност. Ти си ми твърде труден. Понякога... понякога дори си мисля - ти ме мразиш.

Това беше стар трик на влюбените, разбира се. Просто проверка.

А Париж мълчеше, но сега - реши Безличният - нежно. И му стана приветливо- развълнувано. 
А когато на Безличния му стане приветливо- развълнувано, той решава да показва радостта си чрез садистична грубост:

- Е - слънцето и - толкоз! Последното слънце, което изгрява до нас. Знаеш ли, и слънцето дори е различно, когато изгрява от теб. Ах, аз го мразя, това слънце, ревнувам те от него! Но да не те обичах толкова много, теб... Но толкоз! Стига! Край! Сбогом и лека нощ, любими, аз те напускам завинаги!

Безличният се пързулна в жесток инат по небето и не погледна вече назад. 

И тогава - Париж разпери с разкаяние ръце, прихвана Безличния и го понесе по сутрешното си небе. 

- Остани! Остани!

Безличният трепна трогнат, но продължи да се съпротивлява в ръцете на любимия. 

- Ние ще бъдем едно! Който е едно, той не омръзва! Ние не ще си омръзнем!

Безличният беше доверчив, Безличният започна да вярва в думите на Париж. Безличният отвори ръце за прегръдка.

Тогава Париж го пусна. Големата любов изисква ( както и големите идеи) мъничко коварство от страната на влюбения - тя се стреми да направи от чувствата вечност, ако и не винаги това да означава всеобща веселост.

Страшно е да падаш от небето на Париж. Няколко любопитковци сочеха Безличния.

Сена се разтвори за сетна прегръдка и погълна влюбения - вече не Безличния, не и Откачения. Само - Безименния. Който избира саможертвата в името на любовта... по- право - в името на идеята за любов, рискува да остане безименен, рискува да стане част от цялото. Но булевардът е човешки и сградите са човешки и всичко в обичащия град е съградено от пожертвали се хора в името на идея.

Идеята - способността на един град да  обича.

А Безименният беше Сена.

събота, 10 март 2012 г.

Важно е безродието тук, най- вече...

Flvctvat nec mergitvr. ( Люлее се, но не потъва. )
Девизът на Париж



Сега се сетих! Отивам да прескоча оградата! Трябва да прескоча оградата...
   И така. До нея съм, тази нищо неподозираща и мръсна ограда ( кой ли пък я е измърсил чак толкова?) и започвам да я оглеждам. Да е висока, не е висока, направо си е една ниска безопасна ограда, създадена за прескачане, нахлуване, възсядане и въобще - престъпни и натрапчиви мисли. Просто чакам подходящия момент, в който действията ми - да прескоча оградата и след това да се върна в сегашната си позиция- няма да са странни. Кога? Когато. Не трябва да има хора. Да няма преценяващи зяпачи. От онези, които ще те гледат, ще те гледат, после отсъждат - от позицията си на странични наблюдатели- този и този са откачени, например, и така те осъждат. Ако никой не ме види и никой не ме прецени, аз не съществувам. Мисъл злокобна без съмнение, но веднага превръща престъплението ми в нищожно. Няма ли свидетели- няма престъпление.
   Моментът, в който действията ми няма да са странни, е моментът, в който няма да има човек, който да приеме действията ми за странни. Моментът настъпва.
   Прехвърлям първо раницата си, захапвам тънката книжка, която държа, за да са ръцете ми свободни, и с две ловки движения прескачам оградата. Оглеждам се, пускам си една победоносна усмивка (но всъщност няма кой да ме види, че се усмихвам, затова вероятно и не се усмихвам) и прескачам отново. 
   Вече, на безопасната,  в ъ н ш н а т а   страна на оградата, долавям слаб шум от стъпки. Стъпващият, така пресмятам, явно е все още далеч, затова имам време да подготвя алибито си. Сядам на разпръснатите листа на земята - моят спасителен килим- и отварям книгата на произволна страница. Чета:
„... От всичко написано, най- много обичам написаното с кръв. Пиши с...“
   - Яаа, какво четеш?
   Вдигам глава с вида на човек, изпаднал в своеобразен литературен транс; хипнотизиран от думи, които са се редили пред очите му от, да кажем, вече часове. Стъпващият съдник -натрапник - някакъв дрипльо с колело на гръб- стои пред мен и се усмихва беззъбо. За момент обмислям идеята да му видя мъжеца през зеещата паст. Шантава мисъл. Вместо това затварям книгата, първо отбелязвайки си на коя страница съм, и му показвам заглавието.
   -Ницше малко. - отвръщам и изчерпвам темата. Гордостта ми е победила, мисля си, беззъбото невежество.
   Усмивката обаче се уголемява толкова, че разкрива няколко оцелели от кариесния геноцид зъба.
   - Ооо, философия!
   Усмихвам се стеснително-любезно. Навлек с навлека му.
   - Ти падаш ли си по тези неща, по тезии... - млъква за кратко. А аз щедро прибавям към усмивката си и въпросителен поглед. Изобщо, днес не ми е ден. - ...по тези - философии?
   Философии. Смешно ми става, ама не съм, да кажете, някоя гад. Изпълвам се със съчувствие към самотния нещастник. Какво да ги правя такива?
   - Ами предполагам - свивам рамене в отговор.- Когато имам изгода.
   Сега вече Зъбатко се разсмива. ( „Зъбатко“ впрочем не е грубо, особено за човек без зъби. „Зъбатко“ ми харесва. „Зъбатко“ е нежно. „Зъбатко“ изкривява действителността и образува няколко нетленни зъба на мястото на зиналата паст) Малко да се наведа напред... още малко... О, да! Успях! Видях му мъжеца! Поредната изпълнена мисия! Усмихвам се- пак победоносно, но свивам устни в същия миг - защо да споделям победата си с чужденци? 
   Зъбатко казва:
   - Има една такава книга. „Златният храм“. Прочети я да видиш каква философия има там.    Гадна. Гадна философия.
   Кимам му.
  - Дообре, - казвам.
   Зъбатко е доволен, решава, че си е свършил работата, и се отдалечава с колелото на гръб.       Продължава обаче да си мърмори под носа, нашият човек: „ Гадна философия; гадна, та гадна...“ Проследявам го с крайчеца на окото си, без да го поглеждам. 
   „Откаченяк!“ - мисля си, донякъде с порочна нежност. 
   Чета:
„... с кръв, и ще проумееш, че кръвта е дух.“
***
   Сега е точният момент да ви споделя - аз имам една малко нещо болест. Току ми хрумва някоя хрумка и не ме оставя на мира, докато не я осъществя. Някой път дори я забравям, но тя не се забравя сама - остава да тлее, боцка до момента, в който не се сетя за нея и не я изпълня. Изпълня, защото това е моя мисия. Изпълня ли си мисията, един товар се разтоварва от плещите ми. Облекчение, с което нищо не се подобрява, просто намалявам вътрешното си потене, но не го спирам съвсем, защото в мен има толкова заглождени мисии, че надхвърлят числото безброй. Ето например, онази ограда, тя не беше нищо повече от една неосъществена мечта на миналото, едно разочарование от детските ми години. Хората се завързват сами с грозните си ламтежи, мен ме завързват тези ми случайни хрумвания. Не казвам, че ми харесва. Не казвам и че не ми харесва. Просто го правя, защото избор няма. Алтернативата е да се замоизям отвътре, ама това не е избор, а антиизбор. Никой не би избрал подобно нещо, което изключва опцията да е сред а, бе, це-тата на един екзистенциален тест. 
   А хрумките - те са досадни, повечето. Но пък - колоритни. Криволичат между стъпване по средата на уличните плочки, минават през булеварда на взирането в телевизионния екран, докато някой не изрече предварително набила се в главата ми дума, спускат се по склона на отчаяното, печално-снобарско самонараняване ( да си гледаш ръцете, докато най-накрая намериш смелост да боднеш до кръв палеца си с карфица, то не е осъзнато смело самонараняване. То е нещо смешно пилешко.)... И така, докато не спра пред вратата на безкрайните думи, които винаги проверявам в речника при колебание.
   Това странстване по картата на дребните ми приумици е донякъде тъжно, защото нямам крайна цел, дестинация. Който няма цел, той е тъжен. Или не - заблуден. Изгубил е пътя и затова няма дестинация. Моят път е изгубен и аз не зная къде трябва да съм, затова се шляя навсякъде - за всеки случай. Ей, богу, няма ли да стигна с това шляене до някое място поне малко полезно?
***
   След като се връщам да докосна един стълб и се преструвам, че търся нещо изпуснато - защото някакви случайни зяпачи са вдигнали въпросително не само пренеподдържаните си вежди, но и съдийските си чукчета,- се прибирам вкъщи, качвайки се през стъпало. 


   Имам чудесна колекция от растения у дома си! През вечерите, когато се строполявам на пода от изтощително мисионерско танцуване или от хрумнали ми лицеви опори ( които на всичкото отгоре не правя като хората), се взирам в някое от растенията и ги галя. За целта винаги избирам такива с големи листа - те са най- прекрасни за галене! Тези цветя, те са толкова нежни и тъжни, че постоянно мълчат. Понякога имам чувството, че говорят, обаче изведнъж се сепвам и осъзнавам, че всъщност аз си говоря. Малко нещо си забравям гласа, от време на време. 
   Стоя си значи и си галя растенията, милвам ги. Обичам ги, толкова много. Те са най- непредизвикателните същества на този свят - те не искат да ме изтощят до смърт с безсмислени мисии, както си се изтощавам аз и както - обобщено- всички останали ме изтощават. Като ги милвам, аз се отдалечавам от собственото си съзнание. Странно е някак, то се възбужда и ме подканва към действие при всички възможни да изсмуче жизнените ми сокове случаи, но пред спокойната гордост на едно растение, то капитулира. Сякаш животът на един цвят,в който съществуването ( безстрастно и безразлично към всичко ) само по себе си е най- висша ценност, е една страховита критика на моето мисионерско безсмислие.
   Но не е ли критика то и към целия свят?
   Впрочем, тези неща си ги мисля по- късно, докато съм в компанията на растенията, всичко е само бездумна емоция. 
   Сега съм самата нежност. 
   Обичам цветята.
   Трансът е разрушен от мисълта как ми е омръзнало щастието. Целувам мълчаливия си приятел за сбогом и се изправям. Бум, тряс и хоп! Шкафът пред мен замоли за пренареждане.
   - Добре бе, нещастник, с такава подредба ще те подредя, че сам няма да се познаеш след това.
***
   -Гледай! Там бе, тъпак, на три часа! Виж я тая как ходи и чете! Машина, човече, картечница!
   - Абе, умник, това е момче.
  - 'Ми как така момче с пола бе, шушумиго?
   - Ами брадата му, бе?!...
   Да слушам присъди, чета и вървя едновременно е някак лоша идея. Това беше една от онези враждебни хрумки, тях ги мразя най- много! Падам и коляното ми засмъдява. Притискам пръст към чорапогащника и опитвам вкуса му - няма кръв, само кал като че ли. Как само ме подредиха тези присъди! Момиче ли съм, момче ли съм - този въпрос беше новото обвинение, но - при липса на адвокат- защитник ( впрочем, той при мен липсва винаги) не може да има каквото и да било пледиране и следователно никакво единодушно решение в полза на което и да е от двете. Затова въпросът ще остане неразгадан. И аз не мога да го разгадая - та нима аз го зная това - момиче ли съм, момче ли съм, щом другите не могат да го разберат? Не.
   Постоявам малко на земята, докато болката поотмине, но тя никога не отминава толкова бързо, затова се изтупвам, изправям се и продължавам по пътя си, този път без закачливи намигания към Наполеон.
***
   Отивам на среща с приятел. Да бъдеш мисионер, но да си поддържаш и приятелствата, това е разумно и симпатично.
   - Олеле, кой те е подредил така? - това е приятелят.
   -Ммм? - това съм аз.
   - Чакай, чакай... кърпичка нямаш ли? Или дай, със салфетката. Я ѝ плювни малко, да.
   - Какво, бе?
   - Засъхнало нещо имаш по цялата уста, стой мирно! Майчице, ама то е кръв! Да не те е бил някой, сериозно?
   Извръщам се и облизвам устни. Да му се обяснявам сега - няма да му се обяснявам. Пък и като че ли е нещо, което се разбира лесно.
   - Карай, бе, карай. Нищо ми няма. - Лъжа. - Прехапано е сигурно. - Достатъчна истина. - И как си ти иначе?
   - Пита ме това вече. Но - добре съм аз... Всъщност... имам малко проблеми вкъщи, всъщност...
   - Аа. Хубаво, хубаво. - стоя си и се чудя колко ли продължават по принцип срещите с приятели. - Абе, знаеш ли я оная история за пилето, дето влязах във фонтана?
   - Спрях да ги броя колко пъти съм я чувал вече. Дето гларусите не били защитен вид и никой друг не искал да му помогне. Да бе, да. Доста тъпа постъпка като цяло... Ъм... Я кажи, а около теб нещо ново напоследък,  и н т е р е с н о ?  -обичам как езикът има свойството да реже - реже въздуха, реже мълчанието, реже чувствата. Хич не обичам обаче да ме реже мен.
   - Абе не, нищо особено... Хм. А как си ти иначе?
***
   Въртя се със затворени очи, докато земята не ме повали върху си. Падам, лошо ми е, сега земята се върти около ми. Хващам се безпомощно за една саксия, докато пластовете на пода се разместват пред очите ми. Чудя се дали в момента наистина ми се вие свят или за пръв път виждам нещата ясно и земята по принцип се мята като неопитомен жребец пред нас, но ние сме се научили твърде добре да я яздим. Просто сега отдалечаването ми от действителността е до такава степен престъпно, че не си спомням и как да яздя.
   Подът спира да бушува, морето от килими и легла се успокоява и светът не ми се вие вече.
   - Закуска! - оповестявам тържествено и поливам цветята си, всяко едно с различно движение; и дърпам щорите, за да влезе слънцето в стаята. После им попявам малко и това е всичко. Яхвам Земята отново.
***
   Чета си. Нелоши книги, сами по себе си, но твърде неискрени, веднъж щом надникнеш в душата на авторите им. Впрочем, аз гледам да не им надниквам никъде на авторите, не искам да им се меся, още повече, че те малко обичат да се ровиш в главите им, гадно им е, че някой наистина може да ги разбере що за птици са. Аз, понеже не желая на никого да му е гадно, гледам да не обръщам внимание на смисъла от прочетеното. А и книгите са една от онези мисии, времевите - в които изпълнението на една хрумка се ограничава от определен интервал от време. Тези хрумки са ми най- нелюбими - защото минават твърде бързо и след това ми е мъчно, че са си заминали, изпълнени.
   И така - местя поглед по редовете, бързо нижа думите една след друга, без да ме интересуват особено изреченията. Така си отмъщавам на глупавите мисии. Защото думите, които играят пред очите ми, те са еднакви. Мярвам някъде „учуден“, след две страници и три числа ( защото ограждам и номерата на страниците) виждам „огледало“. После - „докосване“, „любов“, „чаша“. Думи активни, често срещани. Но...
   Имах една хрумка, да извадя от две произволни книги всички думи в тях. И представете си изненадата ми - и в двете книги думите бяха едни и същи! В едната обаче беше употребена думата „шум“, която отсъстваше от втората. Във втората пък имаше „клоун“ - за разнообразие. И все пак колко различни бяха тези книги и колко мъчно беше да се сравняват те по умност! Да разбера как нещо може да бъде толкова еднакво и толкова нееднакно едновременно, е нещо, което ми е непосилно. Съзнанието ми никога не би ми заповядало да изпълня мисия от този род.
   Стигам до последното изречение - „Всичко беше наред.“ и затварям книгата. Време е да отида до библиотеката, хрумва ми.
***
   Лавиците са напълнени от книги и блестящи от чистота. Прахът и изобщо мръсотията са най- големите врагове на една библиотека - едно на ръка заради педантичността на библиотекарите ( че кой не би се превърнал в проклет педант, ако му се налагаше да стои затворен сред чужди еднакви думи по цял ден?), прахта показва незаинтересованост, застоялост на една книга и оттам - непопулярност на самата библиотека.
   Отивам до „Б“ на рафта с руска литература и взимам напосоки една книга. Чета ѝ отпред - Луи Арагон. И ме досмешава, на библиотекарите главно. Чисти лавици, мръсни ръце е тяхната работа. 
   Горните рафтове - тях никой не ги гледа, само те гледат всички от високо, високомерно някак.  На най- горния от най-горните рафтове: виждам една книга. Тя е някаква пó инаква, усещам го. Тя не гледа от високо,защото е с грозна и безлична корица. Ослепяла е от безцветност. Чета: Мишима - „Златният храм“.
........
   Шантава работа, ама я нося сега под мишница и вървя на пръсти по улицата. С тази ще е различно, мисля си, на тази ще ѝ извлека целия смисъл, ще я изоблича цялата, ще я изглозгам... Това дори не е хрумка, а обещание.
   Препъвам се и падам. Мисля си: пак не успях да оседлая Земята като хората, но за своя изненада виждам, че и хората не са я оседлали този път - повечето лежат в нелепи пози, други се превиват и крият главите си с ръце. Не е от шпорите, Земята просто е подивяла, галопира свободно, мисля си.
   - Идва краят! - крещи един умел ездач, който е успял да запази равновесие и бяга, олюлявайки се и размятквайки ръце.  
   Него пръв го погълна Земята.
    Ужасът се отприщва и после... се заприщва отново. Земните пластове се връщат на същото място, след като Земята се е заситила от това самоинициативно жертвоприношение, и с едно последно оригване всичко си става пак нормално. Само че е тихо, много тихо, сякаш всички се боят с проронването и на една дума да не се начене нова лавина от стихии. Глупави хора.
   А това беше земетресение, не картина от апокалипсиса. Затова животът отново е възседнат и подкаран, само няколко смачкани човечета остават на мястото си, готови да говорят живописно и цветущо за току- що случилото им се на всеки, който иска да ги слуша. 
   Аз се упътвам към вкъщи: за да чета. По пътя пред очите ми се откриват още по- призрачни картини - докато ние бяхме попаднали явно на пони, хората две пресечки по-нагоре бяха атакувани от мустанг. Аз изобщо се намирам на непознато място - всичко е тихо и само тъпо протегнатите ръце на плачещите хора към най- различни празнини подсказваше, че там някога е имало сгради, хора или сгради и хора. Цялата земя е напукана и някога сигурно би ми напомнила на суха пръст, сега обаче ми прилича повече на бездната на моя Зъбатко. Какво ли прави той сега, мисля си. Ако е имал късмет, пак си мисля, глътнала го е Земята.
   Стигам до дома си. Краката ми ме завежат сами до него (в противен случай, ако разчитах на разума и очите си да ме отведат до мястото, където живея, навярно щях да  подмина и изобщо нямаше да го позная - това Нищо,в което се беше превърнал!). Просто много тухли, наредени насред други тухли, и един огромен сърдито стиснат земен процеп под тухлите, сякаш земята отказва да поеме поредната си порция и е готова да се муси до отмъщение на всички игрички от типа на „Лети самолетче...“ . 
   Оглеждам се за някое оцеляло цвете, за да може да ми стане поне малко тъжно. Да видя листо, безвъзвратно заклещено под тежестта на срутила се стена, както след земетресения човешките крайници стърчат неестествено изпод тежестите. Подобно нещо за мен ще бъде облекчение, ще почувствам, че имам способността изпитвам адекватно емоционално моментите. Но не виждам нищо печално, нито едно листенце, нито една саксийка дори, няма нищо печално в няколко срутени сгради и няколко гладни планети. Това, кой знае защо, ме натъжава. 
   След малко се сепвам и, противно на всичко, става ми весело. Цветята ги няма, мисля си, защото вече са се пренесли. Цветята ми са в рая, така си мисля. Хубаво ми е, щастие и бодежи на въодушевление се боричкат в мен. Мисля си със злорадство: „Интересно какви ли са присъдите на съдиите сега, а? Как ли оценяват пораженията си, а? Дали пък няма да вземат да накажат земята, да я екзекутират законно?“ Отговор, макар и не на въпросите, които си задавам ( то не е необходимо винаги...) последва:
   - Пак ще има, казват. Всеки момент, нови земетресения. Ама ги давали по- леки...
   Някакви си говорят. Обръщам се към тях:
   - Каквото е било, пак ще бъде. Каквото не е било, и то ще бъде...
   Гледат ме със съжаление, защото не разбират какво им казвам. Чудна работа. Хем не разбират, хем мен ме съжаляват.
***
   И без това не ми остава друго. Покатервам се на купчината тухли ( струва ми се за момент, че виждам някакво листенце, но отвръщам глава мигновено - това безспорно е натрапник, моите цветя са вече в рая, да... ), харесвам си мястото, възможно най- удобното. Отварям „Златният храм“ и я почвам- да я разнищвам и изстисквам. Моля ти се, казвам на книгата, поне недей да бъдеш поредната безсмислица...
   Чета и новите трусове почват. Чета и Земята се люлее. Тъй като седя, чувствам сякаш наистина опитомявам кобила. Чета и Земята се превива. Усмихвам се. Много добре, мила, давай, можеш и по- силно, давай, мила, ти или аз, мила, ти или аз.
***
   Останалите новобездомници се качват при мен. Спокойствието ми ги е вдъхновило, но съм на мнението , че истински вдъхновяващите неща вдъхновяват хората да правят единствено глупости. Както Джон Ленън, когото го гръмнаха. Спокойствието ми, победоносният ми танц с земята, примесен с четене на книга, преливаща от самоомраза, върху останките от някогашния ми дом ( ама моля ви се от сърце, представете си го само това!...) вдъхнови хората не за друго, ами за това да се качат горе при мен и да се хванат за ръце, пеейки си някакви песни, дето всички ги знаеха, та да могат всеки да се почувства част от цялото. Домът ми може и да не съществува вече, но това не променя факта, че в него се натрапват неканени гости. Странна работа. 
   След като ми хрумва да изпея няколко песни с тях и се нареждам сред любимците на тълпата, навярно защото пея доста вярно, се отмествам най- вдясно. За да може хем да съм част от веселбата и да държа една ръка, хем да прелиствам „Златния храм“ с другата. Останали са ми само още няколко странички.

   Чета, пея, държа една трепереща ръка и боря Земята. Мисля си - ако ги прочета сега, тея четиридесетина страници, наведнъж, без да се разсейвам и без да се губя къде съм сред редовете (и преди да умра, имам предвид), аз ще победя. Ще я победя, Земята. 
   Съсредоточавам се в страниците. Мисията си я бива.
   Чувам някъде в далечината:
   - Ако я изпия тая бутилка наведнъж, ще оцелея!
   В друга далечина:
   - Ако оцелея, ще церпя всичките тука едно ирландско!
   Сега обаче това са думи, които се редят около слуха ми, без да правят връзка, както по- рано думите в книгите не правеха. Само им се усмихвам на тези откъслечни звукове и ми е жал за хората. Представям си, без да откъсвам поглед от книгата, Камю и Бейкън в ада. Те ни наблюдават, редуват се на една бутилка като нас и се споглеждат. После поклащат глава и отсъждат: „Това е АБСУРДНО!“
   Ако оцелея само аз, ще живея или няма да живея, след като няма да има кой да го отсъди?
   Земята се разтваря. Някои губят равновесие и падат с писъци в бездната от пръст и кал. Нямам време да се чудя от каква смърт умират, смъртите им ми са скучни. Аз се държа за книгата като за юздечка и лъкатушя из думите. С крайчеца на окото си виждам две гигантски дупки в земята, малко по- различни от всичко досега.В тях познавам очите на Зъбатко. ..
   Ей сега ще умрем всички, мисля си. 
   Стигам до последното изречение от „Златния храм“: „Ще живея, помислих си.“

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Когато откраднеш лимон, обвини живота

За песимистите така, за оптимистите - иначе... Песимистите смятат, че животът им поднася лимони, за да направи пребиваването им на тази планета, освен още по- осезаемо временно, и още по-кисело. Оптимистите казват, че когато животът поднесе лимони, човек трябва да си направи лимонада... което само идва да покаже статуса на оптимизма им, задължителен такъв, който дори не извлича най- хубавото от моментите, а само нещо отпадъчно от вече наличното, за да залъже сетивата с мнима задоволеност.
Дали песимистът и оптимистът са герои на нашето съвремие, с които илюстрираме различията помежду си, или са просто храна за съчинителите на вицове, изчерпали се откъм сюжети за блондинки, влизащи в бара, аз не зная. Зная само, че животът, дори и по необходимост за успешността на вица персонифициран, няма да тръгне да ти носи каквото и да било. Защото... ами просто не е това начинът, по който се случват нещата,
Нека Песимистът и Оптимистът бъдат нашите герои в настоящето повествование, нека се позовем и на Късмета и Съдбата, за да бъде повествованието ни по- колоритно; а животът - то е останалото.  Страдателното причастие във всички чуждоезикови граматики ( но! не и в нашата собствена. Ние си служим с абстракции и заучаване на чуждото, а нашето си го приемаме наготово и без фалш, един вид на доверие. Изключително натурално. А животът, който ни поднася разни неща, без всъщност изобщо да ни поднася каквото и да било ( тук се надявам да ме следите внимателно, защото, ако не, сама ще изтърва нишката ), не е точно НАШ живот, а би трябвало да бъде приеман като линия на времето на световната история, в която ние се включваме някъде по средата и ни изключват пак някъде там, затова трябва да се учим на него, както се учим на неправилните глаголи във френския език. Добре де, това последното го зачерквам, нищо не изисква такова усилие, каквото ученето на неправилни глаголи във френския. Ако сравнили пуфтенето на философ, разсъждаващ върху шума на хипотетични падащи дървета, с пуфтенето на ученик, преговарящ всички форми на глагола faire, знаете какво имам предвид.). На животът всъщност се случва всичко, той понася върху себе си всички антропогенни и времеви и пространствени влияния, а не обратното.
Та, нека след това преголямо лирическо отклонение да се върнем към предисловието на повествованието ми - имаме следните герои : песимист, оптимист, съдба и късмет. Имаме и девойка в беда - животът е това, макар и в мъжки род за зла участ ( но, след като е спрегнал във всички времена глаголът faire, пуфтящият ученик би трябвало вече да знае, че животът на френски е в женски род - LA vie. Това е толкова подходящо и изобщо - такова облекчение, - че аз намирам ученикът вече напълно подготвен в чуждоезиково отношение).
Първоначално мислех да сложа на героите си Късмет и Съдба имена от американската митология, за да бъде интригата по- всеобхватна. Батман и Спайдърмен, съответно. Но, слава Богу, преимуществото на един писател е, че от началото на разказа си до достигане на основната идея на разказа го дели времето за написване на останалия пълнеж, което му позволява да промени идеята и гледната си точка, докато стигне до същината. Само писателите, които започват разказа си с основната му идея,единствено те са обречени. Впрочем, нека оставим тези писатели настрана в тяхното нещастие, те не са ми интересни, а и най- сетне те са такава рядкост, че опитът на останалите им събратя превръща писателството в една от най- конформистките и безопасни професии. И все пак, аз някак трябва да оправдая предателството на първоначалната си идея, да се извиня. Ето как: да нарека късмета и съдбата Батман и Спайдермен, то ми се струва някак несправедливо.
Батман, ако и облагодетелстван да получи всичко наготово, съвсем няма всесилната власт на късмета. Да получиш всичко наготово, това не е късмет, това е една малка брънчица от истинската същина на късмета,която песимистът ни би нарекъл робство и предпоставка към разглезване и разлагане; оптимистът ни би нарекъл основа, от която да започнеш да градиш още повече ( още повече от  в с и ч к о. Направо ме убиват тези оптимисти.); а животът, която си стои прикована като жертвена девица пред дракона на социалния опит,просто си повтаря мантрата, че това да имаш всичко означава,че друг преди теб е започнал от нищо, за да ти го осигури. Не, Късметът, който те е накарал да повярваш, че пред вратата те очаква поднос с лимони, не е Батман. То е абсолютното стечение на човешките постъпки по цялата хронологическа линия на съществуванието и спирала от  случайните подсъзнателни решения от раждането на първия човек насам. Глупави решения, повлияни по- скоро от настроението, колкото от нещо друго. Решения, като започнем от определяне на дефиницията за красота, минем през изобретяването на парите ( без да пропуснем да маркираме и отдадем дължимото на времето, когато човешките чувства са се измервали с броеве животинска кожа) и стигнем до момента, в който един еврейски принц решава, че точно определена раса със специфични носове е избрана да владее Вселената - тази и следващата. Впрочем лошото чувство за хумор на късмета ни довежда до шедьовъра на сатирата, в който всяка раса в един или друг момент на време- пространството стига до същото заключение като принца, подменяйки наименованието на „избраната“ раса и критериите за големина и форма на носа.
 Et voilá, това е то късметът! Ако Батман някога изобщо се е самоопределял като квинтесенция на късмета у един човек и види истинското определение за това що е то късмет, би изпаднал в отчаяние, би продал цялото си имущество, наред с цялата си геройска апаратура и би се заселил на случаен ничий остров, отдавайки се на усамотено съществувание. За да продължа изопачаването на Батман, показвайки колко недостоен е той да се сравнява с моя главен герой, ще измайсторя следната ситуация:
 Батман, разхождащ се по безкрайния плаж на своя нов дом, за зла съдба стига до прозрение, което надминава по жестокост всичко, случило му се до момента. Батман се сеща, че островът всъщност е негов; купил го е отдавна, а оттогава всичко се е променило - островът, не чак толкова, но той самият... Прозрението е товар, твърде тежък за плещите на Батман. Той решава да умре, умира с мисълта колко неразбираем и жесток е животът. Умира от мисълта колко кисел е бил той, този живот. 
А тя, животът, просто продължава да си стои окована, без дори да промени мантрата си. Това е типичният пример, както вече само маркирах, за една злощастна съдба.
Съдбата, в чието лице аз някак нелепо припознах Спайдърмен, не е Спайдърмен. На първо място, защото съдбата може да се разбира двояко - тук категоричността на определението ни е напуснала, навярно скърбяща зад някой ъгъл за човека- прилеп. Колкото и да ни е дадена свобода и гъвкавост в определението обаче, никакви акробатични умения не могат да помогнат на Спайдърмен да се напасне в ролята на съдбата...
Но нека направим още едно лирическо отклонение, припомняйки историята на този тъй славен герой. Първо, имаме момче - П.П., предшестващо спайдърменското в самия Спайдърмен, - неизпъкващо с нищо и може би способно да изпъкне единствено чрез скромността си, ако с нея човек можеше да изпъкне. Така, П.П. бива ухапан от паяк, което му носи суперсили. Дотук чудесно, оригиналността и последователността на американския ум винаги са ме изумявали. Въпреки суперсилите си обаче Спайдърмен ( който все още не е Спайдърмен, но нека не му го казваме, защото би изпаднал в екзистенциална главоблъсканица) отказва да помогне за залавянето на много ключов престъпник, който по-късно същия ден убива чичото на бъдещия Спайдърмен - изключително уважаван и обичан чичо. И точно тогава Спайдърмен става Спайдърмен, приемащ като свое изкупление и като свой най- неотменен дълг да помага на нуждаещите се, но, чудно защо, постоянно съжалява за решението си. Спайдърмен- логиката е следната : 
Положение 1: Току- що спасих дете от прегазване, значи трябва да започна да мисля за трагичността на това, че съществуват толкова безразсъдни шофьори.
Положение 2: Спасявам красиво момиче, което впоследствие се влюбва в мен, значи трябва да почна да мисля дали това е истинска любов, или просто краткотрайно увлечение, плод на благодарността ѝ. А за да мисля по- добре, важно е да избягвам всякаква среща с момичето.
Положение 3: Спасих града от най- жестокия злодей, който света познава, значи трябва да започна да си мисля какво нещастие е това, че злодеите съществуват и колко много ми се иска да бъда обикновен човек, за да не поемам никога повече такива отговорности и рискове.
Това е то, логиката на Спайдърмен. Тук не мога да кажа дали П.П. мисли, че единственото предназначение на суперсилите му е да направят живота му по- кисел или вярва, че може да извлече най- доброто от тях и да си направи лимонада ( в неговия случай, поне спасителен елексир ). Мога да кажа единствено, че нито едно от тези неща не може да бъде поднесено от живота, ами П.П., драги, сам си си го причинил. А съдбата може да е всичко друго, но не и подсмърчащ и лигопускащ индивид, при чийто вид живота започва да гледа на изяждането от социалния дракон като на по- добра алтернатива.
Съдбата.
Съдбата е отношението на човека към съществуванието му. Съдбата може да се приеме като личното допринасяне на някого към световния късмет. В този ред на мисли, късметът е общото ( стечението на общия поток от решения, които влияят върху един индивид), а съдбата е частното- когато решенията ти формират собствената ти участ. Дори късметът да оставя по-траен отпечатък върху линията на времето, съдбата е това, което превръща човека в индивид. 
Другата дефиниция на съдбата зависи най- вече от човешките възприемания за нея. От различните ( а често пъти и полюсовидни) идеи за това дали съдбата е известна още преди самото раждане на човека, или не. Само че този въпрос е разпространен като далеч по- тежкарско и претенциозното: „Съществува ли съдба, или не?“
Категоричният отговор на горния въпрос ( претенциозния ) поставя всичко казано до момента в едно такова задънено противоречие.  Защото съществуването на една окончателна съдба, илюстрация на цялата хронологична линия изключва съществуване на късмета. Всичко е начертано, подписано и уредено и на човек се налага само да стои и изчаква живота да се случвс около него - за което твърдение животът ( неспособна дапомръдне заради оковите си) би искала да размени няколко думи насаме любопитните.
Грешните въпроси водят не само до грешни отговори, но и до много неудобни разговори от този тип с живота. Истината за съдбата е следната - човешките съдби представляват точици, отметки по линията на времето. Отметки за нещо постигнато и преживяно. Линията на времето обаче се оказва изключително не линия, ами дърво. С безброй разклонения, всяко от което води към определен вид съдба. Своеобразни ръкави на времето, крачоли на времето и прочие места, символизиращи великата мощ на многообразието.
А това, на кой крачол ще попаднеш и длед това в кой ще се окажеш, си е чист...нали, късмет.
***
Това беше предисловието. Сега настъпва време на разказа:
Имаме, значи, оптимист и песимист, които поради изкривяване на време- пространството всъщност се оказали един и същ човек. Двама герои, които на всичкото отгоре са еднакви, това прави геройство на квадрат, което вдъхва такава смелост, че без колебание решили да се изкачат до най- мрачната кула, за да спасят живота от социалния дракон. Песимистът и оптимистът обаче знаели, че този дракон е единствено проекция на едно от техните евентуални съществувания, че вместо дракон можеше да бъде холандско лале и че дори с цялата си страховитост той не може да обхване и една малка част от всичките си възможни метаморфози.
Затова двамата ни герои решили да разпорят всички крачоли и да скъсат всички ръкави. Решили тази история да съдържа в себе си всички възможни краища. Така разпростряли живота в пространство, невъзможно за какъвто и да било змей, най- вече пък за социален. Животът била разтеглена до най- страшната си степен на обтегнатост, степента, в която всичко се случва все някъде.
Не съм чула засега да се е оплакала.