The world will look up and shout : SAVE US! ... and i'll whisper: NO.

Бях в някаква невръстна възраст, когато реших, че ще ставам детска писателка и че ще си нарека първата книга „Пълнолунието на мъртвеца“. Сега: желанията ми клонят повече към разплакване на дечица. Както и да е. На въпроса: ще участвам в конкурс за публикуване на дебютна книга и мисля да си пусна нещото, с което ще се явя, тук. ( В крайна сметка, защо не?) Поствам на части: от една страна, защото не съм го дописала; от друга, защото... абе, мани! Няма друга страна, чудя се просто как да си напълня блога. Ха.

Безмълвието се носи от вятъра. А и, защо не, е родено със самия вятър. Безветрието е отегчителен покой, еквивалент на някакво не-движение. Безветрието ще сломи търсещия... 
***
Ако някой непознат по силата на определени метафизични закони се бе озовал в тази стая, най-вероятно би се завъртял, би потърсил ключа за осветлението, но, при разкриване, че такъв няма, просто би изучил с ръка очертанията на етажерката в мрака, преди възмутен да напусне празното помещение. И щеше да сгреши. Защото помещението не беше празно. Там, в леглото, под старото одеяло, се намираше същество с особено съзнание. Човек, като за начало. И, ако и костенуркоподобната поза, която бе заело в момента, да не издаваше такива признаци, при запознаване по- отблизо с онова Съзнание, вече не можеше и да има съмнение. 
Първа (1) цел: запознаване с Артур. 
Артур пуфтеше, но толкова тихо, щото евентуалният влязъл по метафизически с взлом не би могъл да долови и звук от дъха му, и изучаваше пръстите на краката си. Това бяха негови обичайни занимания, когато не наблюдаваше хората. А в случаите, когато наблюденията не изискваха особена съсредоточеност, Артур успяваше да съчетава всичко изкусно и майсторски. Артур имаше проблеми с общуването си с хората: Артур не говореше. Това беше първият, най-големият проблем. Но Артур умееше да мисли и имаше много за казване. Една особена Многост, многопластова и много опасна в същото време, която можеше да се сравни единствено с, навярно, пълната гама от цветове. Артур разбираше всичко - имам предвид, наистина всичко- и ако не бе избрал мълчанието за свой основен недъг, разбиранията му определено щяха да бъдат заклеймени като такъв от останалите. Тези останали - това звучи някак резервно и на пръв поглед второкачествено, не? - те бяха толкова грешни, сиви и непоследователни, че една дума от тяхна страна бе достатъчна да възбуди поток от мисли от негова. Представете си песен. Макар и нотите да не са безброй, от допира на музиканта с тях зависи дали няма да се получи нещо, сходно с хаотичното и произволно бумтене. И, точно обратното, музикантът би могъл да улучи при играта си с нотите неща, чиято мелодия е първоначално по поетически призната, но почти веднага след това напълно отречена, напъхана в лаборатория с етикетче върху си. Обезличена до стерилност. Чували сте за това - за ритъм на сърцето. На водата. На стъпките и на ресането на коса. На глътките и на кашлицата... Такъв беше и потокът от мисли на Артур, обаче се състоеше от думи като „знание“, „основа“, „сигурност“, „важност“. До- ре- ми- фа. Но тези думи не са ноти, а Артур не е музикант. Думите не носят слава, а... Ами, различни неща . На някои може и да носят славна смърт, например, което иде да покаже, че войниците, известни още като наемни убийци на държавата, стоят най- близо до музикантите и до хората на изкуството изобщо. Защото всеки войник знае значението на думата „важност“ - ако не вярвате на мен, питайте него. 
На други думите носят безславна смърт, но, с ваше позволение, нека не се спирам точно на тези примери. На Артур донесоха само право на избор - и той избра мълчанието. Понеже не искам да се връщам на онова за безславната смърт, няма да описвам пред какво избра мълчанието той. 
Артур отметна одеялото от себе си, за да проследи несъществуващия влязъл с взлом метафизик, дори за момент се зачуди дали да не тръгне след него. Сетне сбърчи нос, отхвърляйки идеята си, зави се отново презглава и продължи заниманието си. Мислене - пуфтене - изучаване на пръсти. Тези неща май са свързани, мен ако питате. И... знаете ли? Той като че ли започна да си мисли за нещо хубаво, защото устните му проиграха в двата края, пуфтенето прерасна в смях и в щастливо барабанене по палеца. 
При изгрева на слънцето заспа с усмивка. Имаше неспокоен сън обаче: София не му позволяваше да се унесе много дълбоко, тя настояваше всяко нещо винаги да бъде държано под контрол - а това осигурява в най-честия случай пълно удовлетворение и взимане на възможно най- много от живота. 
Втора (2) цел: среща със София. 
Няма такова нещо. Никога никъде. Представете си следното - невежеството на някой чужд човек - слабо ви интересува, създава леки вибрации на раздразнение- презрение, но дотолкова слаби, че ги отхвърляте почти незабавно. Раздразнението и презрението обаче са мисли, мислите пораждат чувства, чувствата се трансформират в енергия, енегрията не се губи където и да било. При никакви обстоятелства. Тя се утаява на едно вътрешно ниво, образувайки в главата ви някаква мътилка - нещо като съревнование между цигарен дим и щипка умора. Всички отхвърлени мисли се вплитат една в друга, образувайки въже достатъчно дълго, за да бъде обесен човек на него. Към него обаче, като прощални кокичета, са забучени тук-таме и желаните мисли - гордостта всяко съзнание. Получения ешафод наричаме разум. Разума си Артур нарече София. И макар рядко да го възприемаше именно като свой разум ( най-често мислеше за София като за свое alter ego ), грешката в названието не омаловажаваше откритието му. Нещо повече, това откритие беше неговата победа. Една от победите, имам предвид. Но те не бяха много. Малко, но достатъчно. 
Артур спеше с усмивка. Дори леките пощипвания, боцкания и хапения от страна на София не можаха да му попречат да сънува този път. А сънят беше хубав, нямаше спор в това -имаше коне и върби и основният преобладаващ свят беше синьото.