чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 14 януари 2011 г.

Стоте води

( разказ без прави линии )
на едно... момиче. Но най- вече, на Остап.

Сирените. Знаеш, от онези, които те карат да направиш щателен преглед на преживяванията си в интервал от един живот, във виновно усърдие търсещ провинение. Но аз съм невинен. Не. винен. Нищо не съм сторил, нима съм сторил нещо? „Невинен“ е интересна дума. Красива, топи се в устата. О, да. Мисля, че вече е любимата ми дума. Съвършена. „Невинен“. Харесва ми - така далече е от „виновен„ . Освен може би... Но моля! Етимологически чуденки в неточния момент могат да са твърде фатални. Да се съсредоточа...

Страх. Първичен страх, не боязливост - приятната, която след преминаване на опасността те кара да протягаш носталгично ръце за още. Добрата стара боязливост, няма място тук и сега тя. Говоря за страх. Миришеш го, усещаш го, чуваш го. Боязливостта, нервността - това е само още едно протакване, страхът е болка.

Невинен съм, невинен! О... Оглеждам мястото, на което съм попаднал като уж случайно избягвам да хвърлям поглед към ръцете си. Червеното по тях е навярно изцапано, изцапаното е случайност, случайността е маловажност. Съсредоточавам се, тръскам глава, за да прогоня срама от безсмисления си софизъм. Къде се намирам? Когато се опитваш да избягаш, бягайки със своя Страх, оставяш краката ти да те водят и те винаги те отвеждат на място, където никога не си бил. Мързеливците го наричат „инстинкт за самосъхрание“, а истината е, че частите от тялото имат онази памет, която ги кара да си спомнят за места, на които никога преди това не са били. Но, на вниманието ви, само частите на тялото, не тялото в цялост. Едното представлява безценни елементи, но глупостта на онзи евентуален създател е сглобил така тези елементи, щото се е получило нещо гротескно и тромаво в беполезността си.

човек?

Машина... Щях да кажа машина. „Човек“ ? Що за абстракция, как ми хрумна само! Чакайте, господа съдебни заседатели! Аз ли изрекох тази дума? Ехо! Има ли някой тук? Оглеждам се за пореден път и чак сега осъзнавам, че съм в стая. Стая от къща - този факт някак придобива особено значение. Чия е тази къща? Моя? Ваша?

Своя.

Ха- ха, нее. Къщата, съществуваща сама по себе си и сама за себе си? Абстрактността се задълбочава, заседанието продължава! Винаги съм се чудил относно нещата. Не съм сантиментален, но съм се чудил. За предметите - за нашата необходимост от тях...

...каквато те нямат от вас...

... и за животът, който се просмуква в тях често. И за значението, което понякога им предаваме. Чакай, не казах ли току-що „вас“? Ледът се пропуква, господа съдебни заседатели. Голите стени на стаята; цялата къща вече не е къща, няма стени - боксов ринг на вашето внимание. На двата му края съм аз и аз. От едната страна, този, със сините гащета, е защитник на всичко неживо, нетленно и поради това безчувствено. От другата страна, другата част на моят Аз, поклонникът на Протагор, напълно гол- голеничък ( не, съвсем не поради поклонничеството си, как ви хрумна само!), отричащ се от самата идея за одушовеност и полза от неживото. Моето alter ego. Моето по- старо его? Най- сетне, състаряващо. И така, нека да започнем? О, но как да започнем?...

Ледът се пропуква!
...

а и не само се пропква, ами вече съвсем се пропука, носи се на малки платформи из водата, понесъл по един господин съдебен заседател, снабдил се със - няма как- собствено бюро на импровизирания сал. Около ринга всичко е притихнало. Не съм съвсем сигурен дали съществува нещо отвъд ринга.

Битката. Съсредоточи се върху битката.... за да мога и аз да го сторя...

Битката, битката, точно така... Няма нападения, няма груба сила - все пак се води само от мен, а аз никога не съм одобрявал насилието. Затова безобидната среща се превръща в нещо още по- брутално и кърваво - във война на мисли. За да проумеем неживото, трябва най- напред да проумеем живото - какво е човекът?

Страхът изчезва, вече всички кошмари се е сбъднали. Нахлува вода, изпълва ме цялата, дави ме. Човекът е река. Променя се, изглежда същият, има ли цел, достига я, разтваря се в тази цел, става едно цяло с нея и от този момент нататък е трудно да различиш човека от целта му - те са еднакви. Прочее, човекът е море. С всичките си животи в него, то е живо, макар да не Е всичките животи в себе си. Камъните, песъчинките, малките организми, всичко това определя облика на морето. Доколко скотски е да отречем целия този микросвят, за да се радвамена голото море; да възхвалим само него като живот?

О? Да, прав съм, точно това е човекът. Всичко неживо, станало мост между него и целта му, спира да бъде безчувствено и неудухотворено. То вече е част от пътя, помощник и приятел, поема енергията и вибрациите на човека и оживява. Той, от своя страна, е дотолкова сляп за този процес, че го възприема като средство, без да осъзнава в каква форма на създаване участва. Затова и не очаква благодарност - благодарността, ако не е цел, винаги е желана само от разнежените сантименталистчета. А ние ( по- право - а аз ), както вече споменах, не сме сантиментални. По тази причина човек получава ( по- право - не получава ) от Неживостта очакваното - неблагодарност.

Как смееш?!

Неблагодарност, неблагодарност именно! Творец ли е, или разрушител на сътвореното? И сътворено от кого и за какво? От природата? От Бог? И нима това творение, недокоснато ( равно на неразрушено ) от човек, би оползотворило живота си ( равно на неживота си ) по- добре, отколкото човекът би оползотворил своя чрез негова помощ? От момента на създаването си, вещта получава сила, която след настъпване на ненужността ѝ, се обръща срещу създателя.

Да! Неживото се въздига в гнева си!

А, не. Не е неживото това, което се въздига. Човекът се въздига с гузната си пред неживото съвест. Но аз - и при тези думи докосвам с нежност ринга, лягам и целувам пода - аз ще съумея да потуша тази съвест. Чрез ценене на всичко, което докосвам. И, ако и то да не е самó за себе си, нека поне бъдемо за мен.Ще го притежавам, и използвам, и употребпвам, и направя част от себе си.Ще се съюзя по византийски с него и заедно ще празнуваме победата над целта си. Целта оправдава средствата, а? Защо не, ако бъде последвана от съответните почести на тези средства. Легнал съм на ринга, не мърдам. Аз целувам земята, а всички ме мислят за нокаутиран. Но какво толкова? Подарявам ви своята победа, господа съдебни заседатели, както и вам , бюра, приютяващи братята - слуги на закона. И ако ще да изглеждам глупаво, служейки на идея, която навярно е грешна, е необходима цена, която трябва да платя, гонейки нещо по- голямо.

Излишна патетичност. Така или иначе е част от теб.

Да, но чрез осъзнаване на този факт ще съумея да го притежавам на едно пó друго ниво.

Ами хората, унищожаващи за удоволствие? Ами безидейните тиранища?

Отдръпни се от мен, сатана! Та аз не водя битка с човечеството, не се боря за по- добър свят - само със и за себе си. Разбира се, че съществуват всякакви безцелеви люде, творци сами по себе си, но безидейни такива, на които просто им се разрушава нещо красиво. Оставям ги на собствената им съвест сега, аз постигнах победа над своята ( чрез ! своята ). Лежа безжизнено и се сливам с декора. Нищо чудно и да съм се слял вече.
Сирените зеглъхват, в далечината са арестували престъпника. Някой несбиднат садист навярно. Но, аз, аз съм истински Убиец.

Ти ме уби!


О, да. Нещо, за което ще съжалявам дълго време. Невярно недостатъчно дълго. Накрая ще ми мине.

Къща. Къщата - гробище. Убий къщата! Убих къщата! Кръв бликва, след това потича, след това изригва. От стените. А и не само. Красиво изглежда, а аз се давя в красотата ѝ. Аз се давя в кръвта си.
Защитата приключи, господа съдебни заседатели!

Завеса .


И не, това тук не е Рио де Жанейро.










Няма коментари: