И тъй...

Първо, за да изчерпя този въпрос, вмятам, че за мен г-ца Грета Тунберг е впечатляваща млада дама. Като опре до 16-годишни активисти, едно-единствено качество ме касае: нелицемерната им вяра в каузите, които изповядват, а Тунберг до момента не ми е дала повод да се съмнявам в нейната. Разсъжденията ми по-долу обаче не се отнасят за Грета Тунберг, а за теб.

Природозащитниците¹ открай време водят борба на два фронта: един за планетата и един срещу скептиците. Вярно, първият фронт е основният. Крайната победа ще зависи от него – от това какво сме направили, дали е било достатъчно, навременно, удачно. Но вторият фронт е отвътре... Впрочем дори не знам защо се мъча с тия метафори, като вече си го има анекдотът с българите и казана в ада – той ми върши работа. Колкото и да драпаш нагоре, не можеш да излезеш, понеже твоята едничка цел е да се спасиш, а целта на стотици други хора – да те дърпат обратно към дъното. Е, та освен да правят нужното в личен план, природозащитниците са длъжни да убедят и останалите да променят начина си на живот – иначе усилията им ще излязат безполезни.

Действията в личен план са логични и интуитивни – там всичко опира до нас и до нагласата ни. Иска се да не губим надежда, да поставим интереса на Бъдещето пред собствения си, да осъзнаем как светът зависи от нас и въобще всички сладурски приказки, които освен за истинско спасение, спомагат и за да се чувстват разни безделници важни и смислени (не искам да знам коя от двете мотивации преобладава, но и в по-долния ред на мисли няма значение). За въпросния „личен пример“ се е говорело достатъчно от хора, по-подготвени от мен, тъй че няма да се спирам. (Но пък с желаещите можем да си разменим сайтове за полезни каузи, в които участваме – всички, до които този пост стигне, предполагам ме познават лично, тъй че не се срамувайте.)

Борбата срещу скептиците е истинското предизвикателство. Там качества като човеколюбие и нравственост не помагат – те нищо чудно и да вредят; там важно е ефикасното за постигане на целта, не високоморалното. Трябва да знаеш как работят хората и да изработиш разумен подход, с който да им повлияеш, дори ако се налага да оставиш встрани справедливия си гняв за момент. Истински големите врагове като правителства и предприятия ще атакуват с хитрост и манипулация. Да се изправиш с кашкавален щит от морал не върви, ако ще се бориш срещу глобалното затопляне. Защитата на природата дава скромни резултати, защото обръща по-голямо внимание на каузата си, отколкото на целта си.

Сега да призная, че с природозащитници общувам „по работа“ само ако нямам друг избор. Храня към тях нещо, наподобяващо уважителна симпатия, но опитвам да страня от общуване с хора, ако единствената цел от това общуване е удоволствието да получа потвърждение на мненията си. Затова пък през последните две-три години прекарах немалко време сред скептиците, така че да опозная начина им на мислене и доводите им. Като изключим отричането на „глобалното затопляне“ и масовото разпространение на трите научни труда, които подкрепят тезата им (нали споменах колко е лошо да търсиш само и единствено потвърждение на мнението си?) – тези бяха очаквани, – забелязах още няколко феномена. Сред по-важните: поставянето на собствения интерес над този на природата (сякаш двете си противоречат), репликата „Ами Китай и Индия???“, ненавистта към „култа“ на природозащитните каузи и... съгласяването с природозащитните каузи. Оказва се, че в крайна сметка никой не иска океаните и въздуха да бъдат замърсявани, горите да бъдат изсичани, населението да стане десет милиарда. Нещо повече: скептиците обикновено гледат с добро око на кампаниите за борба с тези проблеми. Разликата между природозащитници и скептици, изглежда, е, че вторите: 1) не харесват термина „климатични промени“; 2) не са склонни да положат съзнателно усилие в защитата на природата. Аз вярвам, че светът ни си струва да преглътнем семантичните си различия от (1) и да започнем адекватна борба на втория фронт, за да променим (2).

Не знам дали г-ца Тунберг е „социален експеримент“ или „човешки щит на еко лобито“. Ако се окаже такъв – ще съм шокирана, без да се изненадвам. Посланието ѝ обаче е обречено, и то по най-простата причина: за голяма част от хората Грета Тунберг е неприятна. Времето ще покаже дали е подходяща за водач на първия фронт. Що се отнася до втория... отдавна е изтласкана до дъното на казана.
Впрочем затова и изобщо реших да пиша в прашасалия блог. От седмица насам интернетът е превърнал проблемите с природата във въпрос на мнение. Не знам кой има изгода от така представени неща, обаче светът не бива да се сломява от манипулации тип „Разделяй и владей“. Всички искаме, повече или по-малко, същото нещо. Да израждаме бъдещето си до „За“ и „Против“ Грета Тунберг е неморално и жестоко за момичето и, още по-лошо, неефикасно за земята.

В заключение: знаем защо хората се разделят на групи. Утвърждаване на личната и социална идентичност и чувство за принадлежност, изострено с идеята, че има враждебна група, от която „ние, добрите“ се различаваме. Знаем и защо спират да се разделят на групи: за да си помагат един на друг след мащабна трагедия. Моята група от сега нататък ще е от хора, които правят всичко по силите си, за да не се стига до сплотяваща трагедия – все пак сме най-яките и не ни трябват тъпи селяци в редиците. Кой е с нас?

1В интерес на горните разсъждения ще ми се наложи да съм сравнително либерална с тази дума. „Природозащитници“ тук наричам хора, които допринасят по положителен начин в каузи, свързани с околната среда и бъдещето на планетата – от съзнателно пестене на ресурси и рециклиране до реален активизъм.

Когато откраднеш лимон, обвини живота

За песимистите така, за оптимистите - иначе... Песимистите смятат, че животът им поднася лимони, за да направи пребиваването им на тази планета, освен още по- осезаемо временно, и още по-кисело. Оптимистите казват, че когато животът поднесе лимони, човек трябва да си направи лимонада... което само идва да покаже статуса на оптимизма им, задължителен такъв, който дори не извлича най- хубавото от моментите, а само нещо отпадъчно от вече наличното, за да залъже сетивата с мнима задоволеност.
Дали песимистът и оптимистът са герои на нашето съвремие, с които илюстрираме различията помежду си, или са просто храна за съчинителите на вицове, изчерпали се откъм сюжети за блондинки, влизащи в бара, аз не зная. Зная само, че животът, дори и по необходимост за успешността на вица персонифициран, няма да тръгне да ти носи каквото и да било. Защото... ами просто не е това начинът, по който се случват нещата,
Нека Песимистът и Оптимистът бъдат нашите герои в настоящето повествование, нека се позовем и на Късмета и Съдбата, за да бъде повествованието ни по- колоритно; а животът - то е останалото.  Страдателното причастие във всички чуждоезикови граматики ( но! не и в нашата собствена. Ние си служим с абстракции и заучаване на чуждото, а нашето си го приемаме наготово и без фалш, един вид на доверие. Изключително натурално. А животът, който ни поднася разни неща, без всъщност изобщо да ни поднася каквото и да било ( тук се надявам да ме следите внимателно, защото, ако не, сама ще изтърва нишката ), не е точно НАШ живот, а би трябвало да бъде приеман като линия на времето на световната история, в която ние се включваме някъде по средата и ни изключват пак някъде там, затова трябва да се учим на него, както се учим на неправилните глаголи във френския език. Добре де, това последното го зачерквам, нищо не изисква такова усилие, каквото ученето на неправилни глаголи във френския. Ако сравнили пуфтенето на философ, разсъждаващ върху шума на хипотетични падащи дървета, с пуфтенето на ученик, преговарящ всички форми на глагола faire, знаете какво имам предвид.). На животът всъщност се случва всичко, той понася върху себе си всички антропогенни и времеви и пространствени влияния, а не обратното.
Та, нека след това преголямо лирическо отклонение да се върнем към предисловието на повествованието ми - имаме следните герои : песимист, оптимист, съдба и късмет. Имаме и девойка в беда - животът е това, макар и в мъжки род за зла участ ( но, след като е спрегнал във всички времена глаголът faire, пуфтящият ученик би трябвало вече да знае, че животът на френски е в женски род - LA vie. Това е толкова подходящо и изобщо - такова облекчение, - че аз намирам ученикът вече напълно подготвен в чуждоезиково отношение).
Първоначално мислех да сложа на героите си Късмет и Съдба имена от американската митология, за да бъде интригата по- всеобхватна. Батман и Спайдърмен, съответно. Но, слава Богу, преимуществото на един писател е, че от началото на разказа си до достигане на основната идея на разказа го дели времето за написване на останалия пълнеж, което му позволява да промени идеята и гледната си точка, докато стигне до същината. Само писателите, които започват разказа си с основната му идея,единствено те са обречени. Впрочем, нека оставим тези писатели настрана в тяхното нещастие, те не са ми интересни, а и най- сетне те са такава рядкост, че опитът на останалите им събратя превръща писателството в една от най- конформистките и безопасни професии. И все пак, аз някак трябва да оправдая предателството на първоначалната си идея, да се извиня. Ето как: да нарека късмета и съдбата Батман и Спайдермен, то ми се струва някак несправедливо.
Батман, ако и облагодетелстван да получи всичко наготово, съвсем няма всесилната власт на късмета. Да получиш всичко наготово, това не е късмет, това е една малка брънчица от истинската същина на късмета,която песимистът ни би нарекъл робство и предпоставка към разглезване и разлагане; оптимистът ни би нарекъл основа, от която да започнеш да градиш още повече ( още повече от  в с и ч к о. Направо ме убиват тези оптимисти.); а животът, която си стои прикована като жертвена девица пред дракона на социалния опит,просто си повтаря мантрата, че това да имаш всичко означава,че друг преди теб е започнал от нищо, за да ти го осигури. Не, Късметът, който те е накарал да повярваш, че пред вратата те очаква поднос с лимони, не е Батман. То е абсолютното стечение на човешките постъпки по цялата хронологическа линия на съществуванието и спирала от  случайните подсъзнателни решения от раждането на първия човек насам. Глупави решения, повлияни по- скоро от настроението, колкото от нещо друго. Решения, като започнем от определяне на дефиницията за красота, минем през изобретяването на парите ( без да пропуснем да маркираме и отдадем дължимото на времето, когато човешките чувства са се измервали с броеве животинска кожа) и стигнем до момента, в който един еврейски принц решава, че точно определена раса със специфични носове е избрана да владее Вселената - тази и следващата. Впрочем лошото чувство за хумор на късмета ни довежда до шедьовъра на сатирата, в който всяка раса в един или друг момент на време- пространството стига до същото заключение като принца, подменяйки наименованието на „избраната“ раса и критериите за големина и форма на носа.
 Et voilá, това е то късметът! Ако Батман някога изобщо се е самоопределял като квинтесенция на късмета у един човек и види истинското определение за това що е то късмет, би изпаднал в отчаяние, би продал цялото си имущество, наред с цялата си геройска апаратура и би се заселил на случаен ничий остров, отдавайки се на усамотено съществувание. За да продължа изопачаването на Батман, показвайки колко недостоен е той да се сравнява с моя главен герой, ще измайсторя следната ситуация:
 Батман, разхождащ се по безкрайния плаж на своя нов дом, за зла съдба стига до прозрение, което надминава по жестокост всичко, случило му се до момента. Батман се сеща, че островът всъщност е негов; купил го е отдавна, а оттогава всичко се е променило - островът, не чак толкова, но той самият... Прозрението е товар, твърде тежък за плещите на Батман. Той решава да умре, умира с мисълта колко неразбираем и жесток е животът. Умира от мисълта колко кисел е бил той, този живот. 
А тя, животът, просто продължава да си стои окована, без дори да промени мантрата си. Това е типичният пример, както вече само маркирах, за една злощастна съдба.
Съдбата, в чието лице аз някак нелепо припознах Спайдърмен, не е Спайдърмен. На първо място, защото съдбата може да се разбира двояко - тук категоричността на определението ни е напуснала, навярно скърбяща зад някой ъгъл за човека- прилеп. Колкото и да ни е дадена свобода и гъвкавост в определението обаче, никакви акробатични умения не могат да помогнат на Спайдърмен да се напасне в ролята на съдбата...
Но нека направим още едно лирическо отклонение, припомняйки историята на този тъй славен герой. Първо, имаме момче - П.П., предшестващо спайдърменското в самия Спайдърмен, - неизпъкващо с нищо и може би способно да изпъкне единствено чрез скромността си, ако с нея човек можеше да изпъкне. Така, П.П. бива ухапан от паяк, което му носи суперсили. Дотук чудесно, оригиналността и последователността на американския ум винаги са ме изумявали. Въпреки суперсилите си обаче Спайдърмен ( който все още не е Спайдърмен, но нека не му го казваме, защото би изпаднал в екзистенциална главоблъсканица) отказва да помогне за залавянето на много ключов престъпник, който по-късно същия ден убива чичото на бъдещия Спайдърмен - изключително уважаван и обичан чичо. И точно тогава Спайдърмен става Спайдърмен, приемащ като свое изкупление и като свой най- неотменен дълг да помага на нуждаещите се, но, чудно защо, постоянно съжалява за решението си. Спайдърмен- логиката е следната : 
Положение 1: Току- що спасих дете от прегазване, значи трябва да започна да мисля за трагичността на това, че съществуват толкова безразсъдни шофьори.
Положение 2: Спасявам красиво момиче, което впоследствие се влюбва в мен, значи трябва да почна да мисля дали това е истинска любов, или просто краткотрайно увлечение, плод на благодарността ѝ. А за да мисля по- добре, важно е да избягвам всякаква среща с момичето.
Положение 3: Спасих града от най- жестокия злодей, който света познава, значи трябва да започна да си мисля какво нещастие е това, че злодеите съществуват и колко много ми се иска да бъда обикновен човек, за да не поемам никога повече такива отговорности и рискове.
Това е то, логиката на Спайдърмен. Тук не мога да кажа дали П.П. мисли, че единственото предназначение на суперсилите му е да направят живота му по- кисел или вярва, че може да извлече най- доброто от тях и да си направи лимонада ( в неговия случай, поне спасителен елексир ). Мога да кажа единствено, че нито едно от тези неща не може да бъде поднесено от живота, ами П.П., драги, сам си си го причинил. А съдбата може да е всичко друго, но не и подсмърчащ и лигопускащ индивид, при чийто вид живота започва да гледа на изяждането от социалния дракон като на по- добра алтернатива.
Съдбата.
Съдбата е отношението на човека към съществуванието му. Съдбата може да се приеме като личното допринасяне на някого към световния късмет. В този ред на мисли, късметът е общото ( стечението на общия поток от решения, които влияят върху един индивид), а съдбата е частното- когато решенията ти формират собствената ти участ. Дори късметът да оставя по-траен отпечатък върху линията на времето, съдбата е това, което превръща човека в индивид. 
Другата дефиниция на съдбата зависи най- вече от човешките възприемания за нея. От различните ( а често пъти и полюсовидни) идеи за това дали съдбата е известна още преди самото раждане на човека, или не. Само че този въпрос е разпространен като далеч по- тежкарско и претенциозното: „Съществува ли съдба, или не?“
Категоричният отговор на горния въпрос ( претенциозния ) поставя всичко казано до момента в едно такова задънено противоречие.  Защото съществуването на една окончателна съдба, илюстрация на цялата хронологична линия изключва съществуване на късмета. Всичко е начертано, подписано и уредено и на човек се налага само да стои и изчаква живота да се случвс около него - за което твърдение животът ( неспособна дапомръдне заради оковите си) би искала да размени няколко думи насаме любопитните.
Грешните въпроси водят не само до грешни отговори, но и до много неудобни разговори от този тип с живота. Истината за съдбата е следната - човешките съдби представляват точици, отметки по линията на времето. Отметки за нещо постигнато и преживяно. Линията на времето обаче се оказва изключително не линия, ами дърво. С безброй разклонения, всяко от което води към определен вид съдба. Своеобразни ръкави на времето, крачоли на времето и прочие места, символизиращи великата мощ на многообразието.
А това, на кой крачол ще попаднеш и длед това в кой ще се окажеш, си е чист...нали, късмет.
***
Това беше предисловието. Сега настъпва време на разказа:
Имаме, значи, оптимист и песимист, които поради изкривяване на време- пространството всъщност се оказали един и същ човек. Двама герои, които на всичкото отгоре са еднакви, това прави геройство на квадрат, което вдъхва такава смелост, че без колебание решили да се изкачат до най- мрачната кула, за да спасят живота от социалния дракон. Песимистът и оптимистът обаче знаели, че този дракон е единствено проекция на едно от техните евентуални съществувания, че вместо дракон можеше да бъде холандско лале и че дори с цялата си страховитост той не може да обхване и една малка част от всичките си възможни метаморфози.
Затова двамата ни герои решили да разпорят всички крачоли и да скъсат всички ръкави. Решили тази история да съдържа в себе си всички възможни краища. Така разпростряли живота в пространство, невъзможно за какъвто и да било змей, най- вече пък за социален. Животът била разтеглена до най- страшната си степен на обтегнатост, степента, в която всичко се случва все някъде.
Не съм чула засега да се е оплакала.

Съвестта следва човека като сянка ( Им. Кант)

( инспирирано от Фр. Ницше и от пенсионираните ми

разсъждения за бушменската кола- кола )

Помните ли древната мъдрост, че онзи, който успее да преброди пустинята, ще съумее да отиде навсякъде другаде, където пожелае? За някои важи обратното твърдение. Светът не е по вкуса на всички, а и добре, че - имайки предвид разнородните и съвсем не при всекиго добри вкусове, бих се разочаровал от избора си, ако беше другояче. На мен светът се услаждаше, топеше се в устата и всеки мой избор беше придружаван от доволно премляскване Но, уви, всяка сладострастност в миналото е съпроводена от своеобразен кариес в настоящето. И с тези настоящи кариеси аз вървя сега, през личната си пустиня, избрал изгнанието пред нечистата съвест с единствен спътник своята сянка. О, ти, вярна моя приятелко, ти си безценна в своето усърдие - понякога вървиш пред мен, показвайки ми пътя, а щом се уморя или загубя вяра в начинанието си, заставаш зад мен, тласкайки ме напред. Нека обаче се върнем на моралното чревоугодничество Откъде се прокрадна непривичният ми апетит към недостойното и гротескното? Да започнем с първата стъпка към безнравствеността, именно - с лъженето и безчестието. Хора, много по- мъдри от мен, са предположили, че всичко започва с една малка лъжа, която, чрез прибавяне на още безброй лъжи, се превръща в голяма такава. Ще си позволя да противореча на по- мъдрите от мен хора, бих ги нарекъл дори глупаци, но в последния миг бих се възпрял. Преди клеветата, бих се замислил дали подобна погрешност наистина е белег за глупост или за нещо далеч по- мистично. Сянко, но ти напираш за истината! Криволичиш пред мен и умоляваш за моето искрено мнение по въпроса що е то лъженето. Тогава нека ти разкрия, сянко, как се случват в действителност нещата - първо е гигантската лъжа, лъжище дори, витаещо над нас като някакъв спътник, респектиращо и тресящо се от смях. Гадно, противно. Позволи ми да кажа, дори лоено. Но срамежливо. А хората ядат срамежливите. Затова след време спират да обръщат внимание на злокобността му и му прегризват гърлото. Така лъжището се превръща само в лъжа, която от своя страна се смалява до по-малка лъжа, която става още по-малка, по-малка, ПО-МАЛКА!... и ето го моментът, в който лъжата се превръща в лъжичка. А ти, прелюбима сянко, знаеш какво е това- то не е опасно, дори не се яде, а с негова помощ се хранят единствено бебетата. Да, тук трябва да се съглася с теб, сянко - всичко протича аналогично при всяка зловредност. Подобно на наредена маса за скъп пир, цялата лошотия на човечеството някога е била показана наяве, почти като на изложба, пред гладния поглед на всички. И тук няма значение причината за пира - и най- възвишения повод бива заглушен от къркорещите тумбаци на огладнелите гости. Лъжището се превръщало в лъжичка - голямото мародерство се превръщало в едва забележимо дразнение, а блюдата ставали все по- малко, чиниите - все по- празни. Липсата на злост пред очите на хората ги карала да се протягат доволно след добре прикритото оригване и дори да изпитват задоволство, че са допринесли поне малко за унищожаването на тази злост. Но на това място ме изпълни едно прозрение, сянко, точно след пира, при изгрева на слънцето, когато ти започна срамежливо да растеш до мен. Прозрението гласи, че нищо никога не се губи. И, ако и лошотията вече да е неутрализирана от очите на човечеството, то тя продължава да съществува вътре в него - това е то кръговратът на лакомията. И, каквато и напаст да бъде сервирана, тя бива изяждана под криворазбрания апел за заличаване на злото. От масата се става с чувство за порочна ситост и напастта официално излиза от пределите на блюдата. А, тъй като апетитът идва с яденето, всеки залък бива дъвкан все по- стръвно гузната съвест завършва потушена с лъжи за близкото бъдеще и неглежиране тежестта на храната - припомнете си, всички диети започват от утрешния ден! Моят недъг, който толкова време поддържаше ситостта ми, е желанието да се изтъквам. Разбирането, че на мен трябва да се възхищават. Бях артист, при това съвсем не лош артист, нали, сянко? С пантомими покорявах сърцата на случайните минувачи, а заговорех ли, всички се чувстваха като седнали в кино салона, наблюдавайки изпълнение с потенциала за награда на академията. Но си казах - достатъчно! Ненужна намирам вече всяка жажда за показност, абдикирам от голямата сцена в интерес на самотата си.Колкото повече време прекарваме заедно, сянко, толкова по- уютно - самотен се чувствам. Разкъсвам сценичните си дрехи, разрошвам сценичната прическа, изтръгвам дори сценичното си сърце. О, доста мръснишки ще постъпя с някое мило дете, купило си пуканки за новия ми филм, ако във фунийката не намери нищо друго, а едно кръвясало и слузесто сърце. А сърцето се смее, смее се и подскача пред очите на пищящото хлапе. Ах, погледни, сянко- слънцето залязва! Нима не знаеш какво следва сега?! Това, разбира се, не е реторичен въпрос. А по- скоро нещо като... просто вопъл, изтръгнат от сърцето ми. От фунийката с пуканки,искам да кажа. Залезът : миг съвършен, в който всичко ще изчезне. Сърцето ми ще изчезне (отдъхни си, хлапе!) , потребността ми от сърце изобщо също ще изчезне. Ще изчезна и аз, но не съвсем, а само на ужким, ще изчезне всичко тленно от мен обаче. Ето, ето, вече изчезна почти. Вижте всички, това е живот! Само ти и аз, сянко! Не си ли съгласна, сянко? Сянко? Къде изчезна, сянко?...

Ориентир за училищно оцеляване

a.k.a Съвременните Елочки -
с любезното съдействие на господата Илф и Петров

   Шекспир, доколкото ми е известно, си е служил с 13 000 думи. Средностатистическият гимназиален ученик се оправя без проблем обаче и с едва 30. Настоящото откровение няма да е нищо друго, ами своеобразен и безкрайно полезен сборник от всички думи, междуметия и възклицания на модерния млад човек.
   Както се забелязва от пръв поглед, безценните слова не са подредени по азбучен ред, така щото да предизвикват особено затруднение у подрастващите. Не - сортирани са по честота на употребяването, хронологичността на появяването си и , най- сетне, полезността им за бъдещите поколения.
   Ще нарека героя на своя речник Йохана. ( Всеки речник има герой,  стоящ неизменно в колонката с примери, но - уви- винаги е обезличен до стерилното той/ тя/ аз. Което е крайно абстрактно. Трудно е за визуализиране. За да допринеса за по- голяма възприемчивост към своя речник, добавям и главно действащо лице в него, към което съм сигурна, че ще бъде подходено със симпатия)  На великия поет и философ Йохан Волфганг фон Гьоте, променил както измеренията на немския език, така и, вярвам, до голяма степен немската история след себе си. Славна личност, достойна да конкурира Шекспир по изтънченост на словото.
   И тъй, моят речник започва там, където денят завършва и нов ден се надига, за да посрещне младите надежди на науката със сутрешна свежест.
***
1. К'о ста'а? - многофункционален въпрос. Намира широко приложение - например като поздрав към слънцето или като пестеливо привествие към натрапващия се родител. В официална реч, например при задаването му на учител, обикновено бива проявявана щедрост, изказана наяве чрез възпитаното „К'во става.“ Полезността му се засилва от факта, че интонацията на гласа слиза рязко надолу при последната сричка. Сигурен белег, че отговор на този въпрос не е очакван и никой не ще прекъсне моментните си занимания, за да обясни какво всъщност става и къде точно. Възможни интерпретации, срещани навярно в някой речник столетник са „Добър ден.“; „Добро утро.“ и 
„Здравейте.“ Но, умолявам, освен ако не сте на извънредно преломна възраст ( и тук думата птеродактил някак се върти в главата ми без особена връзка ), не ги употребявайте пред модерния човек. Честота на употреба - средно 17 пъти на ден
Пример: Йохана влезе в стаята и каза: „К'о ста'а.“

2. наливам се - възвратен глаглол. Чувствайте се свободни да го използвате веднага след поздрава, например на закуска. Изразява положителна емоция, свързана най- често със смях, хихикане, чесане и други сигурни белези на доволство. Избягвайте думата 
„прихвам“ , за да избегнете заклеймяването си като „спряло лице“ ( вж. 4. и 8. ) или дори по- лошо. Снозхождението на модерния човек се състои в това, че модерният човек всъщност няма дума за по- лошо от „спряло лице“. За щастие. Честота на употреба - ср. 17/ д.
Пример: Йохана го видя и се наля.

3. пръскам - да не се бърка с възвратния подобен глагол, той е пръсвам се. Изключително несходен. Използвайте го най- малко след кафето си, задължително сред хора и ЗА хора. „Пръскам“ изразява неподправено уважение, което бива предизвикано от събеседника. Продължителността на р-то е правопропорционално на уважението. Смята се за егоистично да употребявате глагола в 1. л., ед. ч. ( ще рече, за самите себе си). Така че недейте. Честота на употреба - ср. 16 / д.
Пример: Йохана пръсна.

4. да спра - употрбява се и в пеизк. накл., мин. св. вр. ( но хич. и. не. ви. трябва. да. знаете. какво. е. това ) - спрял. След хвалбата към някого, неизменно идва и обида за някой друг. Обидете го чрез глагола „да спра“. Тук е извънредно престижно да използвате глагола в 1. л., ед. ч. Показва скромност. Честота на употреба - ср. 16/ д.
Пример: Йохана му каза, че е спрял.

5. мазен - прил. Използвайте в краен случай, за дебелокожи, които от дума не разбират, и като им кажат, че са спрели... пак не разбират. Накажете невежеството им. Разбира се, всичко зависи от интонацията. При определени случаи, „мазен“ може да изразява влечението на някого към нещо. Така че - ослушвайте се! Честота на употреба - ср. 15/ д.
Пример: Йохана каза, че животът ѝ е мазната простотия. ( изречение във висша степен емоционално )

6. мощен - прил. Може да се извините на някого, щом го похвалите, че е „мощен“ . Антоним на „мазен“ . Употребявайте го в негативен смисъл с подходящата интонация. Успех.Честота на употреба - ср. 14/ д.
Пример: Йохана каза, че животът ѝ е мощната простотия. ( изречение във висша степен емоционално, но с Другата интонация )

7. лек - прил. След като поставите модерния човек в рамка, обърнете се към него с необходимото обр. Употребява се най- вече от дебели прости хора. Ако не отговаряте на описанието, помогнете си с по- долните обр. Честота на употреба - ср. 8.5/ д.
Пример: Йохана му каза: внимавай, лек.

8. лице - същ. нар. име, ср. р. Показва увлечението на модерния човек към образованието в най- пълната си форма; към правото и реториката, като към второто най- вече. Когато искате да се покажете с особена словестна изтънченост, похвалете събеседника си, че е лице.Честота на употреба- ср. 8.5/ д.
Пример: Йохана го похвали, че е лице.

9. маняк - същ. нар. име, неопр. р. Да не се бърка с маниак, което е обидно и психопатско. Маняк може да бъде само извънредно съвършено лице. Употребявайте в краен случай това вървящо вече към архаичност признание. Честота на употреба - ср. 7/ д.
Пример: Йохана е маняк.

10. човек - същ. нар. име, м. р. Когато искате да сте студени към някого, например, ако му се обяснявате в любов. „Човек“ е неоспоримо алтруистично и красиво обръщение. Използвайте го.Честота на употреба: ср. 8/ д.
Пример: Йохана си мисли: какъв съм човек!

11. брат - същ. нар. име, м. р. Може и „братле“( ако сте близки ) или „бате“ ( ако се чувствате превъзхождащи го ). - Вън от всякакво сектантство, настоящото обръщение показва употребилия го като извънредно толерантен. Използвайте го, за да покажете колко сте толерантни. Не го използвайте към цигани. Честота на употреба: ср. 8/ ч.
Пример: Йохана каза: чесно, бате, лол!

12. (съм) дроб - тр. е да се каже - Представете си ситуация в нощен бар, където цял час сте се „наливали“ и сте „пръскали“ с някакви „мощни“ „лица“, „човеци“ и „манячета“. Е, след това ще сте дроб. Сиреч - много изморени. Честота на употреба - ср. през вечер.
Пример: Йохана се върна и беше дроб.

13. тъп - прил. Използвайте го, когато някой се е оказал по- „спрял“, отколкото сте очаквали. И не използвайте шегички с тъп/ остър и вдлъбнат, защото нищо чудно следващият „спрял“ да сте вие ( както виждате, не е болка за умиране, защото можехте и направо да се окажете „тъп“. ) Честота на употреба - ср. 6/ д.
Пример: Ей, Йохана, пък тоя е тъп!

14. изтръпвам - глагол. Този глагол все още лъкатуши между множество значения, та този речник ще се спре само на най- популярните между тях. Изтръпнал сте, ако - ви е срам, смешно, студено, топло, еротично, нервно, тъжно, напушено или спортно. Честота на употребата - зав. от емоционалността на натурата.
Пример: Йохана изтръпна.

15. забивам- глагол. Употребява се без пряко допълнение ( в противен случай е в значението си на „ съвкуплявам се с красив представител на (тук е важно!) противоположния ( !защото иначе вас ви забиват) пол.“ ) Този глагол все още лъкатуши между множество значения, та този речник ще се спре само на най- популярните между тях. Забил сте, ако - ви е срам, смешно, студено, топло, еротично, нервно, тъжно, напушено или спортно. Честота на употребата - зав. от емоционалността на натурата.
Пример: Йохана заби.
Изразът „Изтръпна и заби.“ добива популярност.

16. Няма проблем. - израз. Когато сте в апогея на ироничните си способности. Употребявайте го, когато има проблем.Честота на употреба - ср. 17/ ч.
Пример: Йохана няма мозък, ама и проблем няма.

   Пропускам някои други по- важни изрази ( напр. „ Ни моа.“ ; „Като цяло, почти.“ ; „Мри с мир.“), не защото не си струва да бъдат отразени някъде, а защото вярвам, че човек трябва да стигне до тях чрез емпиричния си опит, а не да ги прочете черно на бяло, което им убива романтиката.

Приятно Ви общуване,
авторката.

The world will look up and shout : SAVE US! ... and i'll whisper: NO. *2

На части, ама друг път, хах. Добре де, това се води втората и последна част, някак по мащаби несъответстваща на първата, но... какво пък, и по- големи неща сте виждали. Питайте Тома Аквински.



***
Петер рисуваше с изплезен език. В тази прегърбена, надвесена над листа фигура, пляскаща мокро по устните си, като че ли имаше повече изкуство, отколкото в произведението му. Но никога не бихме могли да разберем - едва нанесъл първите щрихи, той скочи на крака и нададе динозавърски вик. Разбира се, първо заемайки подходящата поза за това. Краткият земетръс, който гласът на Петер предизвика, беше само леко полюшване в сравнение с появяването на следващия персонаж, който пък накара мазилката около вратата да затанцува. Явно нито един от двамата не остана доволен от тази стихийна борба, защото тя прерасна и в словесна:
- Синьо!
По-скоро като лай, отколкото като нещо друго, думите на Петер изригнаха от него, следвани от извесно количество слюнка. Впрочем, като повечето големи творци, художникът държеше на лаконичността за сметка на яснотата.
- Простете, сър? - заекна другият. Той пък беше слуга. И предпочиташе яснотата пред боя. В това няма съмнение.
- Нямам синьо! - тук лаят беше трансформиран в печална молба, която пробяга из устните на нашия творец и ги накара да потреперят с безсилие. - Нямам синьо, прислужник!
В този миг Прислужник разбра какво се иска от него, дотътри се с подскоци-люлеене до бюрото и запренарежда всичко едно по едно. Докато изсипваше чемеджето за вече трети път, търсейки бленуваното синьо, студена пот изби по челото му. И тогава...
Хората, предполагам, са като химичните елементи. Възможно е да греша, но приемете предположението ми само за момент! Всички са различни; впрочем този факт е толкова широко известен, че дори лично на мен ми е леко доскучал. Това, което си струва да бъде наблюдавано, е общуването. Иначе казано, химичната реакция ( респективно - хуманистичната) между две или повече вещества ( респективно- същества). Как едно и също вещество при реакцията си с друго такова дава коренно различни, често дори полюсовидни продукти. И как дали разултатът е твърд или течен, а защо не и - газообразен,- не зависи от нищо освен от партниращия ти.
... Продуктът от настоящата реакция щеше да бъде тихото изпарение на Прислужник от къщата, но последва нещо крайно необичайно. Стихийното съревнование между двамата беше съкрушено от нова лавина, понесла в този миг третия изникнал. Не че появяването беше шумно или агресивно. Беше съвсем спокойно-невъзмутимо, но - като за начало- твърде неочаквано. На второ място стоеше самият факт, че някой при толкова напрегната ситуация ( но моля! Аз считам това за скандално дори при най- обикновени условия! ) би излязъл от гардероба на Петер, подсвирквайки си, и би продължил към вратата, подминавайки двамата нещастни търсачи на изкуство. Но може би дори това не би запратило Прислужник и Господар в онази призрачна ошашавеност, в която всъщност ги запрати - защото новопоявилият беше живеещият наблизо Артур, прочут с особеното си присъствие на най-особени места, - ако не бяха ръцете на този Артур. Ръцете му, неизменно сочещи към стъпалата и нервно чоплещи ноктите, бяха заплашително навапцани със син цвят. Трудно беше да се каже от къде боята започва и къде завършва, защото изцапано можеше да бъде забелязано навсякъде по дрехите му. В разрез с ведростта, която лъхаше от цялото тяло на Артур, докато подскоците му скъсяваха пътя до вратата, телата на Петер и Прислужник бяха сковани от ужас от вратовете надолу и следваха натрапника единствено с въртене на глава. Артур, щом стигна до бравата, я сграбчи с лапа, обърна се към неволните си зрители и след варварски вик, съпътстван с някаква дяволска гримаса, хукна да бяга.
О, да, Артур беше луд, в това нямаше съмнение. Неговата тиха лудост обаче беше безобидна и, изключвайки екстремни случаи като този, пострадали нямаше. Затова никой не обръщаше внимание на гротескната фигура, която понякога се надвесваше над тях съвсем неочаквано и изстрелваше поток от нечленоразделни звуци и нечистотии. Приемаха го като необходимо препядствие, през което трябваше да минат. От друга страна, след оттеглянето на тромавата грамада, светът се струваше по- хубав на нападнатия. И в такива моменти жителите на този град обръщаха усмивки към незнайните си богове и благодаряха, че им се е случил Артур.
Само по себе си, случилото се и сега не беше кой знае колко болезнено. Прислужник дори едва сдържаше усмивката си - за да не покаже превъзходството на лудостта над изкуството. Успя да я сдържи обаче - защото нито лудостта, нито изкуството бяха негови прояви, но едното само го радваше, а другото го хранеше. Според Петер обаче поведението на откачения Артур беше обидно и не можеше да има спор по този въпрос. Обидно и още как! 
- Дръжте крадеца!
Показалецът му се стрелна по посока вратата, още преди думите да бъдат изцяло осъзнати от мозъка. Да, определено беше постигната победа от лудостта и тази победа беше осезаема, колкото и нелепа да бе ситуацията. И щом дойде ред на победения да се защити, той често прибягва до клишета. И „Дръжте крадеца!“ беше доказателство за това.
Още преди Прислужник да се втурне навън, виковете на побъркания Артур вече раздираха стените и слуха. Явно някой го бе изпреварил и подгонил пръв, или просто това беше начин за натрапника да покаже недоволството си от многото стаи. Чу се и кучешки лай, какъвто винаги съпътвства подобни картини на хаоса. Дали принадлежание на куче или на самия Артур- това беше загадка. В известен интервал от време, докато смутителят не бе хванат, от дома на Петер Вунт можеха да се доловят единствено насилствени звуци- като дращенето с нокти по черна дъска.
...
- Какво да те правя сега, а?! - Петер.
Интересно е да се отбележи, че, докато всички бяха съсредоточили общи усилия в това да заловят виещия и скачащия и рушащия Артур, господарят се въртеше около себе си и съставяше в главата си нова композиция. Мен ако питате, още една точка в полза на лудостта.
А Артур мучеше. Гледаше с особен израз на всепоглъщаща апатия и омраза, които като че ли разделяха и самото му тяло на две части.
- Разрушител на чужда собственост! Съсипвач на идеи! Имаш ли някаква представа изобщо що е то да бъдеш творец?
А Артур хъркаше.
Трета (3) цел: Загадката се разкрива...
... или какво се крие зад звуците.
Истина е, че лудият изразяваше мнението си чрез мълчание, но пък мълчанието не изразяваше с тишина. Ние, които ще бъдем загубени и забравени, имаме нужда от словото, за да разберем фактите - които накрая ни отвеждат до разкритието, че ще бъдем загубени и забравени. Предлагам импровизиран превод в слово на звуците на Артур. Артур нямаше нужда от словото - затова и Артур ще пребъде...
1) хъркането на Артур. 
О, да. Артур знаеше какво е да бъдеш творец. Да бъдеш творец, каза им тогава Артур, това е да вземеш една от стихиите и да подчиниш с нея всички останали. Това е да изкараш на бял свят вътрешностите си, по възможност, най- малко кърваво. Освен ако - забелжка за романтици - сърцето ти не кърви алегорично. Тогава е друго. Можеш ли да покажеш на всички собствените си вътрешности с гордост? Ако можеш, накарай подчинената от теб стихия да извади втори вътрешности, чужди такива, коренно различни от твоите. Съедини ги и ги облечи в робата на скромността - а именно, изкуството. Умееш ли това? Значи си творец. Не умееш ли да си представиш тази бяла роба - нямаш място при изкуството, затова си тръгни смирено, преди да те е изгонило то. А Софи клати глава. Казва, че съм абстрактен. Казва, че да си творец означава да съумееш да направиш свой дубликат - по образ и подобие. Позволени са украси от всякакъв тип.
- Бях в разгара на извънредно геаниален проект - потокът от празни приказки не спираше. - А ти!... Ти със своето синьо! Ти и моето синьо!...
- Винаги бихме могли да го включим към творбата. - пошегува се Прислужник. Той нямаше чувство за хумор.
- Искуството ми няма да изтърпи подобна гавра. По- скоро цветовете ще се разтекат и ще избягат, отколкото да стоят в близост до него. - пошегува се и Петер. Той също нямаше чувство за хумор. Ама никак.
Артур посочи многозначително с глава към сините си ръце. Синьото си стоеше кротко и дори не обмисляше път за бягство. Не, цветовете нямаше да избягат. Цветовете обичаха Артур и дори се тълпяха на опашка пред него - интересуваха се кой ще е поредният цвят, измислен от Човека. И ликуваха, когато виждаха чисто нов свой събрат. И само те ликуваха, защото само те можеха да го видят. Единствено в октарина се отразяваха някакви краски на завист - но то беше креативна завист. Цветовете не представяваха нищо друго, освен борбата между октарина и човека.
- Заповедите ви? - Прислужник. 
След тихото наслаждение от собствената си остроумност, Прислужник се съсредоточи върху същественото - Прислужник все чакаше заповеди.
- Да му се одере кожата! Да бъде окачена на стената, за сплашване на другите смутители, дръзнали да оспорват гения! - това се носеше от всички страни.
Петер обаче реши, че това, което би прилягало най-добре на неговата личност, е да пусне смутителя на гении. Така хем би се представил като извенредно снизходителен, хем като извенредно възвишен ( Петер обичаше да е извънреден) - гениално, не?
- Да бъде пуснат - разнесе се богоподният му глас.
А Артур измърка.
Трета (3) цел: ...
2) мъркането на Артур: На вас гласовете ви все са богоподобни...
Две кофи студена вода от страна на Прислужник и прислужнички допринесоха за сравнителната чистота на побъркания. Докато се отдалечаваше безславно от къщата, придружаван от ритмично отскачащи водни капки от цялото му тяло, Артур хвърли поглед назад и се изплю звучно. Та, толкова за гениите на изкуството...
***
Артур танцуваше по паветата. Той си имаше своя крачка. Той си имаше своя крачка за всичко, но крачката му в ходенето сякаш заемаше особено място в тази негова Свойост. София блуждаеше над него и го наблюдаваше, без да взима участие в малкия му ритуал - обичаше да го изпразва откъм мисли, поне при ходенето - това беше милостта й. 
Курсът му за разходка неизменно минаваше през местното параклисче. Този път Артур не се задоволи с просто маркиране, ами го обиколи три пъти и чак тогава продължи. За момент погледът му се засече с този на свещеника от прозорчето. И двамата издържаха зрителното нападение на другия, без да се извръщат. Пръв се извърна Артур, доскуча му да бъде винаги по- силен. Артур нямаше звук за религията - едно от нещата, за които нямаше звук. Твърде натоварващо му беше да се задълбава в толкова много погрешност. Да допринесе за по- добър свят с ръмжене и хълцане там, където неправилното би се сринало с едно побутване - това го умееше. Тук обаче грешността беше една особена такава, съградена тухла по туха Надолу - нямаше какво да се събаря, защото съграждането й се състоеше изключително от копаене. А и, най- сетне, лудостта няма време за вторични божества.
Артур продължи, прекосявайки улицата. От време на време поглеждаше към хората, но отсъствието на София означаваше и остъствие на увереност, затова мълчеше. Накрая се спря по средата на улицата пред една пекарна и засъзерцава витрината. Артур винаги беше гладен, но Артур никога не ядеше. Апетитът и желанието , които гладът му доставяше, бяха далеч по- удовлетворителни от... От първата хапка, да кажем. Усещайки истинския вкус на храната, осъзнаваше, че е можел и без нея. И че преди да се озове в устата му, е била по-вкусна. След като изяде наум самун хляб ( София взе само единия краишник, не беше гладна. ), Артур се съсредоточи върху човека зад щанда. Беше дребна жена с влажни очи и почти издълбано от бръчки лице. Бръчките показват неопределена възраст, но определено - страдания. Щом погледите им се срещнаха, зяпачът се завъртя, изпъна крак, готов да си тръгне, но не помръдна от мястото си. Остана да виси на куката на колебанието. Звънчето оповести отваряне на врата и старицата, огряна от светлината на деня, закуцука към лудия. За всички в града Артур беше тромава и безидейна атракция, но дали съществува или не, не беше от значение. Но някои, някои, някои... някои не принадлежат към града, ами чисто и просто - към човечеството.
Артур усети ръката й, мека и сбръчкана като кълбо прежда, в своята. Насочи погледа си към нея и го задържа. Този път не се извърна - не заради някаква победа при игра на погледи, а просто защото очите на старицата бяха сграбчили неговите и заплашваха да ги откъснат от орибитите им. 
Майка и син се гледаха и това беше гледането, което не изискваше думи по принцип. Безмълвието отдавна казваше всичко между тях и донякъде заради това Артур се беше подвел, че безмълвието винаги казва всичко. Или пък е бил прав? Имам предвид, за безмълвието и всичко останало? Въпрос на вкус.
Та, майка и син се гледаха.
Четвърта (4) цел : или какво се крие зад мълчанието.
Но не Артуровото, а майчиното.
Все тъжни неща. Мисли за носталгия - по нейната младост и по първите стъпки на сина й и по препъването на сина й след тези първи стъпки, при което неизменно падаше в майчините прегръдки. И мисли за разочарование - какво е било и какво е. Впрочем, оставете настрана разочарованието, то беше в по- малки количества. Беше по-скоро сълза от смачкана надежда - за това, че, каквото е било, не може да бъде никога вече. Всеки присмех, който падаше върху градската атракция, беше кол в едно старческо сърце - нещо като кармата, само че наобратно, а и тази карма не поразяваше когото би трябвало. 
И понеже това са чувства, а Артур ни е свидетел ( а и пример, като се замисля ), че чувствата не съответстват на словното ни богатство, Майката каза единствено:
- Сине.
Сетне се откъсна от треперещата ръка на сина, наведе глава, за да не види никой изобилието от сменящи се гримаси след изричане на думите, и закуцука бързо навътре към заниманията си. Направи това с цялата чевръстост, на която бе способна, за да не бъде Артур първият, изтръгнал се и невъзмутимо продължил по пътя. Той често пъти при подобни срещи само се плезеше, сочеше я и изпълваше пространството с подигравателния си смях, а след това хукваше. И сбръчканата Майка оставаше пред мъничката пекарна, която като фон изглеждаше голяма и заплашително надвесена над плачещата каменна статуя.
Майка бе дала име на сина си. Кръстила го беше Артур. Но тя самата бе безименна и в миговете на грубост ставаше още по-безименна. Представляваше сбора на всички майки в мултивселената.
Артур постоя известно време в същата поза, с ръка, отхвърлена от старицата леко назад, и се замисли. Изпръхтя.
Трета (3) цел: ...
3) пръхтенето на Артур : Да, аз безспорно съм лош син. Но, Софи, винаги бих получил втори шанс, като стана и лош баща, например. 
София не разбра.
Всеки, каза Артур, ще разбере рано или късно. Но не съм роден, за да бъда нечий син. Тя е решила, че основната задача в живота й е да бъде моя майка. И понеже греши, аз я наказвам.
Някъде из противоречието на София се мярна думата „семейство“.
Семейството като висша ценност може да се издига само ако го съобразим с всеобщата вечност. Вечността е неспособно за поддържане от човечеството положение. Което обрича семейството на смърт, няма как. Не вкарвай емоциите си в нещо, което ще си принуден да напуснеш.
Артур се доближи до малката пекарна, залепи лице на стъклото и се озъби със злоба на сгърчената бабичка. Обърна се навъзмутимо и продължи в бодра крачка. Последван беше обаче от укорите на София - тя имаше прекрасен усет за принципна справедливост.
Но, Софи, нима не разбираш? Аз така не наранявам само нея... Не, не наранявам само нея, не...
Артур се усмихна маниакално. Сълзите му течаха навътре и останаха скрити за всички.
...
Разходката продължаваше навътре в града и София махаше за поздрав на всички Подминаващи, без да привлича излишно внимание. 
Артур вървеше, гледайки в земята. Представяше си перфектния завършек на деня край на брега на морето. Спохождаха го мисли как осъмва там и е споходен от мълчавили сънища. Да, поредното идилично Днес. 
От двете страни на улицата се чуваше хорското жужене, вече в съвсем напреднал стадий, което го накара демонстративно да запуши ушите си. Не че имаше нужда - София ги бе запушила за него и той дори преди този жест не чуваше приказките. Просто по такъв начин собственото мърморене отекваше по-добре в главата му.
Пръв забеляза побъркания един млад мъж, добре изглеждащ и спретнат - сякаш току- що целият изгладен с ютия. Той се сбогува с момичето, на което обясняваше нещо, тупна я по рамото за последно и с подтичване настигна Артур.
- Синковец! 'Що така си си излязъл от змийската дупка, бе? И 'що пък трябва всички да ти пием от отровицата? 
Рамото му едва докосваше рамото на лудия, но в това действие ( по-право - липса на действие ) се открояваше особена агресивност. 
Леко проклашляне.
Трета (3) цел: ...
4) прокашлянето на Артур. Малко отрова не е страшно, тъй както и малко страдание не е страшно. Така се обезвреждат по-големи количества отрова.
Артур крачеше, без да поглежда към спътника си. Младият мъж обаче се закова на едно място и го сграбчи.
- Да не си и глух, из-род? - последната дума беше произнесена точно така, на срички и през зъби.
Подобни обиди летяха непрестанно и Артур следваше препоръката им - наистина ставаше глух. Глух и изрод. Но София... е, при нея вече беше друго. Тя не можеше да се примири със силата на словото и също изсипваше цял поток от думи. Лудият дори си затананика, за да не я слуша.
Трета (3) цел: ...
5) тананикането на Артур: Софи, аз някакси бих се радвал да зная, че си научила нещо от мен.
Какафонията в главата му престана.
- Какво бе, изрод, твърде си мил и любезен, за да ми отговориш ли, изрод? 
Мъжът бе леко изостанал и поредната атака беше на по-висок глас, придружена и с подтичване. Цяла колона зяпачи следваше шествието от двама човека и половина ( кой е половинката - въпрос за размисъл. ).
- Паразит! Мекотело! Посмешище за града! - продължаваше младежът, говорейки по- скоро вече на тълпата. 
Тълпата обаче се колебаеше - тя нямаше нищо против Артур. Впрочем... нямаше ли? Вече не можеше да се сети. Беше безобиден, вярно, но от друга страна... Да, мекотело, мекотело именно! Безделник. С какво е допринесъл? - С нищо. Като се замислеше, голяма напаст беше той, този Артур!
Артур изръмжа в отговор.
Трета (3) цел: ...
6) ръмженето на Артур: Ах, колко ненавиждам аз да гледам как толкова глави кимат в унисон! Замълчи, диригенте на стадото!
И тогава се обърна. С разперени ръце, и погледна към хората. Искаше да им каже, да разберат. София възразяваше - не, те никога нямаше да разберат, те вече са разбрали нещо за себе си и това е омразното. Артур й кимна. 
Пета (5) цел: Защо Артур мълчеше:
В половинчатото знание, в него се състоеше неволята на света. В твърде много въпроси дали това или онова съществува и твърде малко възприемателна способност. Що е то възприемателна способност ли? Нещо подобно - да кажеш „С какво можем да допринесем ние за света и за себе си, ако това и онова съществуват?“ . Липсва им сигурността : всички са се съсредоточили върху някакви измислени различия и върху собствените си виждания за това как трябва да се случат нещата. Не съзираха обаче, че са прескочили едно стъпало - все едно да строиш кораби през целия си живот, а да не си виждал море. На това стъпало всичко е еднакво - там изчезват всички питанки и загадки - защото това стъпало дава отговор на тези загадки. Първото стъпало - това са универсалните отговори на въпросите, в които хората намират кървава интересност. Това беше и последното нещо, което Артур някога беше изричал - преди оконачетелния си обет за мълчание. Хората не харесаха универсалните отговори на въпросите като начално положение - защото много от тях бяха загубили целия си живот като алчни софисти, задавайки точно тези въпроси. Намираха ги за неудобни, защото бяха сложни. Затова и успяха да подведат всички, че изискват хем особени умения, хем творчество - и така отдалечиха цяло човечество от отговорите. Подобен побъркан, говорещ на всички за изначална свобода и непотребност от всички въпроси за смърт, живот и любов - защото отговорите си ги имаме отдавна - можеше да се окаже крайно опасен. Обаче освен побъркан, той се оказа и умен - и реши да не споделя малката си мъдрост с хората, които нямаха уши за нея - 
затова Артур мълчеше.
Лудият тръсна глава, отблъсна София и се вгледа в тълпата. Ръцете му продължаваха все така да сочат въздуха, а устите на младия мъж ( сега те бяха няколко, а и не непременно само върху неговото лице ) продължаваха да бълват нечистотии. Нищо никога не се променя тук, помисли си Артур. Сетне отиде и с един удар повали стадния диригент на земята. 
И побягна. 
Бягаше, макар да беше убеден, че никой не го гони, и се смееше.
Трета (3) цел: ...
7) смеха на Артур: Юмрук в носа, хиляди обиди и закани към смутителя, но нищо никога не се променя тук.
Артур не се спря, докато не чу звука от разбиващото се в скалите море. Изпълни дробовете си със солен въздух. После бавно, съвсем полека, отметна първо единия, а след това другия си крак през парапета и стъпи на пясъка. Постоя малко така, за да усети бодилчетата по ходилата си - защото Артур ходеше винаги бос - и се приближи предпазливо към водата. Брегът лъхаше на свобода, затова навярно и представляваше такъв интерес за всички природолюбители. Ново ръмжене-цъкане с език - Артур не долюбваше особено природолюбителите.
Трета (3) цел: ...
8) Замълчи, Софи! Не, не е от никаква чудатост и користни подбуди. Какво е това да обичаш природата? Та аз изобщо не разбирам тази любов. И не е ли любов това, да имаш един път - само един път. Знаеш ги, всякакви ги има - асфалтирани и каменисти и прашни и изобщо не приличащи на пътища. Имаш си го този път, значи, открадваш го за себе си, и вървиш по него, ръка за ръка с любовта си, и всъщност никъде не отиваш, защото нямаш нужда да ходиш където и да било. Това е то любовта - да сведеш нуждите си до минимум и да ги задоволяваш с храна за хамелеони. 
Изключено е да ме убедиш, че ей онзи мъж там обича природата. Разбира се, че гали тревата, тревата сега е най- приятна на допир! Ако човекът обича природата, какво прави тогава сред хората?
София се изви и подръпна кичур от сплъстената коса на Артур. 
Хората като част от природата, Артур. Хората като окончателните плевели.
София е права, реши лудият. 
И не защото са лоши. Не защото не са потенциално съвършени. Не защото няма достойни сред тях. А защото природата се свързва с натурата, а натурата се свързва с естетсвената принадлежност на всички живи организми да Бъдат. Хората са единствените същества, които правят неща, противоестетвени за тях. И просто си виреят без развръзка за сметка на останалите и против волята им.
Детски смях извади Артур от самотните му размишления. С децата беше друго : към тях Артур се отнасяше със снизхождение и дори симпатия. И гледаше да не ги назидава много - най-вече защото вярваше, че те единствени не са прекъснали връзката си със света, към който той така силно се стремеше. Нещо повече: една странна веселост нахлу в душата му и на него му се прииска да се присъедини към свежите Хора, към зрънцата, които плевелите първи атакуват. Стана и се запъти към мястото, откъдето идваше смехът.
А София клатеше глава. На няколко пъти се опита да извика на своя Артур да спре, дори успя да го задържи за миг за яката. Като че ли съвсем забравил за нея обаче, той не се обърна и продължи към целта си. 
Видя седемте момченца, образували полукръг на едно по-стръмно възвишение, хванати за ръце. Първоначално беше само страничен наблюдател и с нищо не издаваше присъствието си - донякъде защото София бе успяла да го догони и сега му рецитираше стихове, любимите му стихове, само и само за да го разсее от намерението му да се включи в играта. Дали бе наистина разум това, или интуиция, не можеше да каже. Но безпокойството вече клокочеше.
Когато кроткият танц на децата прерасна в песен, Артур не успя да скрие възторга си. С няколко подскока и размахвайки ръцете си като мелници, той стигна до групата. В която пък се възцари стържеща тишина. Тишината обаче не се нравеше на Артур и той със завъртания и ръмжене се опита да се включи във вече заглъхналото ехо. Докато обикаляше около тона, без нито веднъж да се напасне с него, Артур проследи как две от децата избягаха. Сетне се закани с юмрук към изчезналите. И също млъкна. Огледа лицата на останалите - огледа ги с очакване и през сълзи. Същите сълзи се появяват, когато нараниш някого, когото обичаш, заради удоволствието, което самоунижението ти носи след това да му искаш прошка. Сълзи на пауза преди решаващ момент. И моментът настъпи. 
- Ей, това е побърканият ни съсед! - обади се някой. За улеснение, нека го наречем Садист.
Възрастни наблизо имаше, но те не бяха и кой знае колко наблизо. Според зависи - когато искаха да разкажат история с трагичен край, някои се представяха за очевидци на разстояние няколко крачки от случилото се. Когато искаха да подчертаят невинността на децата си, напълно лишаваха събитието от присъствието си.
А Артур стоеше и чакаше с безумна усмивка на устни и с леко разтворени ръце. И досега се чудя... нима наистина е чакал прегръдка? Това доказва колко глупав могат да направят от умния човек пристрастията. Що се отнася до по-възрастните, Артур беше непреклонен, но станеше ли въпрос за децата, пристрастието му се отприщваше в тяхна полза. Чрез всеопрощаващия му нрав и невъзможността му да приеме, че онзи, на когото той е готов да прости, би го наранил умишлено. 
Някой посегна с малките си юмручета. София се отдели от своя Артур и застана с гръб. Това изглежда беше опит да остане горда - една „ нали- ти- казах- че- ще- стане- така“ гордост. А всъщност с всеки видян удар, София понасяше физическа болка в менталното си тяло.
Децата, общо взето, са най-жестоките същества на земята. Защото са най-близо до първичното състояние, към което се стреми всеки, прегърнал своята София, но в същото време са учени от други хора как да бъдат хора. Ако се върнем назад, ще открием, че някъде там някой е бил самоук. А това самоук да учи друг на нещото, до което той самият  без помощ е стигнал, ми се струва непрофесионално. Дори ако пренебрегнем това. Децата най-малко съзнават последствията от действията си, именно заради онова първо състояние, за което вече стана въпрос: една ръка ги дели от разкритието, че последствия няма. Последствията са единствено за тях самите. Хората учат други хора да бъдат хора чрез твърде много „трябва“ .
Децата удряха сгърчилото се на земята тяло, но не съм съвсем сигурна доколко му причиняваха болка. Сякаш тялото просто Беше - бръчкаво като ненужен предмет, грозно и излишно. Достатъчно неестетично, за да събуди хорската жажда за рушене. Когато малките лапички-юмручета започнаха да пулсират, ритниците влязоха в действие. Артур мълчеше и не помръдваше и безучастните свидетели на сцената по-късно щяха да шушнат помежду си, че е бил мъртъв още преди строполяването си на земята. Ха! С-трУп-оляване. Някой щеше да намери неизмерима свежест в тази дума. Повод за шеги. Но, тактичността преди всичко ( а тактичността гласи: има време за усмивки, има време и за сълзи. )! Първа, съгласно всеобщото добро възпитание, щеше да дойде скръбта за побъркания.
Нашият Садист предложи особен садизъм - тялото, спохождано само от леки конвулсии ( „Студено му е.“- предположиха децата ), да бъде търкулнато в пропастта...
...
Докато се търкаляше, Артур отвори очи, от любопитство. Какво ли го очакваше най-долу? Изглеждаше като че ли в действителност няма най-долу, че единственото нещо, по което можеш да разбереш, че си пропаднал и се носиш към смъртта си, към едно хладно дъно, е тогава, когато спреш да виждаш върха- мястото, от където си започнал да падаш. 
- Заветът ми. - каза Артур.
Някъде от върха, от който вече се открояваха само кафяво-сиви сенки, София надникна с любопитство към тази особена проява на изоставения й спътник. Понечи да се извърне и да потупа Садист по рамото, но вместо това скочи в пропастта с разперени за помощ ръце. -Остави след себе си света, града, къщата, маркирани с лека октаринова следа. 
Шеста (6) цел : що е то заветът на Артур.
След като се научиш как да мислиш рационално и последователно, трябва да се научиш и как да не го правиш. След като поставиш основите на своята значимост, трябва периодично да изграждаш и след това събаряш всичко, застояло се повече от миг, за да не замирише победата ти на гнилост. 
Заветът на Артур беше една апликация - взимаш щастието от ума си и го изкарваш на бял свят. Заплашителното приближаване на София, осезаемо за всичко живо и неживо, го накара да измъкне от Завета поредните абстрактности. Като например „вглеждането на живота от истинната вечност и осъзнаване на минималността на проблемите и емоциите в действителност“. Абсолютната теория! Повече практика и по-малко теория - това е то земният път. Нищо не се ражда, нищо не се унищожава - просто защото нищо не се създава истински. Нищото не причинява нещо, поне не и без онази божествена намеса, която аз по необходимост пренебрегвам в момента. Само че ако нищо( О! Тази дума, така звучно и безпомощно кънти в ума ми!) не съществува „само по себе си“, то тогава дали нещо ще се случи във въображението ми, или наяве - какво значение има, след като  съм отхвърлил валидността на това „наяве“? Хората, емоциите , чувствата, в качеството си на мъгла и прах, защо пък да не бъдат приети като... 
Като? 
Като! : пластелин, който да моделирам и украсявам по свое желание - според и ЗА своето щастие? Живот в един свят, който не е свят, ами плод на въображението ми; в една алтернативна реалност, случваща се само в главата ми - не е ли твърде безотговорно, асоциално и дори - нездраволновно? Надигам се плахо на подсъдимата скамейка, подпирам кокалчетата на бюрото - а как са се отнасяли към живота всички вечни артисти? Творците ( (3); 1) ). Основното свойство на реалността е да бъде само и единствено реален потисник на индивида. Чудесата не са никакви побиват- ме- тръпки- от- тези- неща феномени. Просто- при добро желание- активирани въображения и Софии. И Маргарити. И Венери и Чарлсове: въпрос на вкус - както всичко, впрочем...
Мълчанието не продължава вечно - имаме безветрие. Говорът не продължава вечно - имаме Артур. Преди миг думите му, презряното слово, се понесоха и извисиха, но не беше ли това по-скоро Артурово падение, отколкото последен зов? „Заветът ми.“ Този завет, много мигове преди това, в цялата си пълнота и многообразност, беше една от речите на стария Артур пред хората. Преди време - когато той не знаеше всичко и нямаше своя мълчалив недъг, ами се кичеше с всеобщия словесен такъв. Ако имахме същия човек пред( по- право, под) себе си - а ние го нямаме, - заветът щеше да приключи тук. После - нищо. София тъкмо щеше да го е достигнала, но колкото само да погали за последно тленната му обвивка. Измъкване изпод пръсти. Цопване и прещракване като изпукана става. Земният път, натъпкан между две песъчинки пясък в морската бездна. 
Обаче това не е същият човек. Това е Артур.
...Не грабете, лакомници! Заветът ми не е за свободно ползване! Има и едно условие - едно - единствено - да не пречим със своята измислена реалност на чуждата такава. А ако все пак се наложи да го направим? Ако все пак се наложи да пристъпим правилата на света, само и само за да не пристъпим собствените си, какво тогава? 
Тогава ще вкараме света в нашите рамки.
: край на завета на Артур :
Пръстите на София се вплетоха в тези на Артур. И, докато се обръщаше с лице към бездната, той успя да усети за миг стоманените й устни, преди да се слеят в едно. Една крачка делеше мнимия мъртвец от подчиняването на собствения му разум.
Затова той изпъна крак и я направи - Артур стъпи на Луната. 
Това ли е вечността? Ами че то било тъжно.
Ето я цялата печал, маха ми и се усмихва. Съвършеният свят е едно на ръка, ами какво тогава, когато вече си го постигнал? Освободил си се от маската си на хлебарка, разтанцувал си всичките си възможности и таланти и, с една дума, няма цел, недостигната и неупотребена. Като след ден чоплене на семки, когато насреща си имаш единствено празните люспи, на които влажнее слюнка тук-там и изпръхналите си устни. Не е чудесна предпоставка за продължаване на живота, а?
Софи? Сега накъде, Софи?
И понеже това беше онзи момент, в който всичко си е на мястото, София размърда устни. За пръв път. Първо Артур, сетне тя. Като се засмисля, единственият, непобеден от Лудия Артур, това беше Разумната Софи. Добър реванш на света. София размърда устни и каза:
-Сега ще си показваме взаимно вътрешности.
Усмивка, живот, премигване.
***
Отвъд премигването, последва едно одеяло. А одеялото беше старо и беше на дупки и изобщо беше от онзи тип одеяла, под които нищо не се случва. Едно Съзнание, приютено от костенуркоподобна форма, обаче имаше други планове за него. Съзнанието избра да изучава пръстите си под това одеало.
Артур потърка очи. Очакваше го нов ден, най-новият в живота му, а като че ли не бе помръднал от мястото си. Това е то заветът на Артур - капчица лудост с хубав аромат. Капчица или море - всеки се възползва от онова, с което разполага, и просто няма как да бъде другояче. Нощта току се взираше с интерес в дърветата отвън, но, усещайки втренчения поглед към себе си, бързаше да избяга от местопрестъплението. Ах, а на какво ли е способна тя, когато е сигурна, че никой не я гледа?
Артур се пресегна със затворени очи и взе ръката на София в своята. Така щяха да тръгнат те, накъдето Артур ги поведеше, и това щеше да бъде най-истинската любов, защото той никога нямаше да се спре.
Макар и подът в стаята да беше мокър, след като отстраниха няколко досадни водорасли от пътя си, двамата се добраха до входната врата и излязоха. Нощният въздух се врязваше в тях и те се целуваха. Бяха един в друг, за пръв път толкова осъзнато и желано - преди единият просто мислеше с помощта на другия. Сега мисъл нямаше, нямаше вече и Артур, нямаше и София, имаше една финална цялост. Цялостта след миг щеше да бъде разрушена обаче - за да им бъде и малко тъжно. След тъгата обаче щеше да последва нова цялост - ново общо щастие. Тъга, желание, страст и щастие - вериагата е далеч по-къса и проста, отколкото някои си мислят.
И така, в една нестабилна тъга, Лудост и Разум тръгнаха, хванати за ръце. Навън беше мразовита нощ и освен това слънцето блестеше.
Не бяха сигурни за посоката, но пътят им беше осветен и нямаше как да се заблудят. 

The world will look up and shout : SAVE US! ... and i'll whisper: NO.

Бях в някаква невръстна възраст, когато реших, че ще ставам детска писателка и че ще си нарека първата книга „Пълнолунието на мъртвеца“. Сега: желанията ми клонят повече към разплакване на дечица. Както и да е. На въпроса: ще участвам в конкурс за публикуване на дебютна книга и мисля да си пусна нещото, с което ще се явя, тук. ( В крайна сметка, защо не?) Поствам на части: от една страна, защото не съм го дописала; от друга, защото... абе, мани! Няма друга страна, чудя се просто как да си напълня блога. Ха.

Безмълвието се носи от вятъра. А и, защо не, е родено със самия вятър. Безветрието е отегчителен покой, еквивалент на някакво не-движение. Безветрието ще сломи търсещия... 
***
Ако някой непознат по силата на определени метафизични закони се бе озовал в тази стая, най-вероятно би се завъртял, би потърсил ключа за осветлението, но, при разкриване, че такъв няма, просто би изучил с ръка очертанията на етажерката в мрака, преди възмутен да напусне празното помещение. И щеше да сгреши. Защото помещението не беше празно. Там, в леглото, под старото одеяло, се намираше същество с особено съзнание. Човек, като за начало. И, ако и костенуркоподобната поза, която бе заело в момента, да не издаваше такива признаци, при запознаване по- отблизо с онова Съзнание, вече не можеше и да има съмнение. 
Първа (1) цел: запознаване с Артур. 
Артур пуфтеше, но толкова тихо, щото евентуалният влязъл по метафизически с взлом не би могъл да долови и звук от дъха му, и изучаваше пръстите на краката си. Това бяха негови обичайни занимания, когато не наблюдаваше хората. А в случаите, когато наблюденията не изискваха особена съсредоточеност, Артур успяваше да съчетава всичко изкусно и майсторски. Артур имаше проблеми с общуването си с хората: Артур не говореше. Това беше първият, най-големият проблем. Но Артур умееше да мисли и имаше много за казване. Една особена Многост, многопластова и много опасна в същото време, която можеше да се сравни единствено с, навярно, пълната гама от цветове. Артур разбираше всичко - имам предвид, наистина всичко- и ако не бе избрал мълчанието за свой основен недъг, разбиранията му определено щяха да бъдат заклеймени като такъв от останалите. Тези останали - това звучи някак резервно и на пръв поглед второкачествено, не? - те бяха толкова грешни, сиви и непоследователни, че една дума от тяхна страна бе достатъчна да възбуди поток от мисли от негова. Представете си песен. Макар и нотите да не са безброй, от допира на музиканта с тях зависи дали няма да се получи нещо, сходно с хаотичното и произволно бумтене. И, точно обратното, музикантът би могъл да улучи при играта си с нотите неща, чиято мелодия е първоначално по поетически призната, но почти веднага след това напълно отречена, напъхана в лаборатория с етикетче върху си. Обезличена до стерилност. Чували сте за това - за ритъм на сърцето. На водата. На стъпките и на ресането на коса. На глътките и на кашлицата... Такъв беше и потокът от мисли на Артур, обаче се състоеше от думи като „знание“, „основа“, „сигурност“, „важност“. До- ре- ми- фа. Но тези думи не са ноти, а Артур не е музикант. Думите не носят слава, а... Ами, различни неща . На някои може и да носят славна смърт, например, което иде да покаже, че войниците, известни още като наемни убийци на държавата, стоят най- близо до музикантите и до хората на изкуството изобщо. Защото всеки войник знае значението на думата „важност“ - ако не вярвате на мен, питайте него. 
На други думите носят безславна смърт, но, с ваше позволение, нека не се спирам точно на тези примери. На Артур донесоха само право на избор - и той избра мълчанието. Понеже не искам да се връщам на онова за безславната смърт, няма да описвам пред какво избра мълчанието той. 
Артур отметна одеялото от себе си, за да проследи несъществуващия влязъл с взлом метафизик, дори за момент се зачуди дали да не тръгне след него. Сетне сбърчи нос, отхвърляйки идеята си, зави се отново презглава и продължи заниманието си. Мислене - пуфтене - изучаване на пръсти. Тези неща май са свързани, мен ако питате. И... знаете ли? Той като че ли започна да си мисли за нещо хубаво, защото устните му проиграха в двата края, пуфтенето прерасна в смях и в щастливо барабанене по палеца. 
При изгрева на слънцето заспа с усмивка. Имаше неспокоен сън обаче: София не му позволяваше да се унесе много дълбоко, тя настояваше всяко нещо винаги да бъде държано под контрол - а това осигурява в най-честия случай пълно удовлетворение и взимане на възможно най- много от живота. 
Втора (2) цел: среща със София. 
Няма такова нещо. Никога никъде. Представете си следното - невежеството на някой чужд човек - слабо ви интересува, създава леки вибрации на раздразнение- презрение, но дотолкова слаби, че ги отхвърляте почти незабавно. Раздразнението и презрението обаче са мисли, мислите пораждат чувства, чувствата се трансформират в енергия, енегрията не се губи където и да било. При никакви обстоятелства. Тя се утаява на едно вътрешно ниво, образувайки в главата ви някаква мътилка - нещо като съревнование между цигарен дим и щипка умора. Всички отхвърлени мисли се вплитат една в друга, образувайки въже достатъчно дълго, за да бъде обесен човек на него. Към него обаче, като прощални кокичета, са забучени тук-таме и желаните мисли - гордостта всяко съзнание. Получения ешафод наричаме разум. Разума си Артур нарече София. И макар рядко да го възприемаше именно като свой разум ( най-често мислеше за София като за свое alter ego ), грешката в названието не омаловажаваше откритието му. Нещо повече, това откритие беше неговата победа. Една от победите, имам предвид. Но те не бяха много. Малко, но достатъчно. 
Артур спеше с усмивка. Дори леките пощипвания, боцкания и хапения от страна на София не можаха да му попречат да сънува този път. А сънят беше хубав, нямаше спор в това -имаше коне и върби и основният преобладаващ свят беше синьото. 

Spiritual.Healing

На Пламен Добрев
Малък предислов : първоначалната ми идея за тази история включваше зелени поля, птички и много, ама много фойерверки. Нали знаете, за да е “арт”. Този вариант обаче изглежда доста по- изчистен и завършен. И, за да сме наясно: не му го посвещавам, защото е сладко. Не защото устите на учениците, всички кимащи единодушно “колко пич беше тоя” ще формират едно голямо учудено- удовлетворено О с претенции да погълне озоновата дупка и да спаси света. Посвещавам му го, защото денят ми беше тъп. И защото намерих в него единствено вдъхновение. А нали знаете приказката ми за алтернативата? Май не, ама не е като да изгарям от желание да ви я разкажа сега, така че да се насочим към същината:

Имало едно време...


И ето, че отворих очи. Отворих очи, а това беше най- трудната част. Нали се сещате за старото клише, че навикът е втора природа? Да, обаче след като изпълних най- трудното, след като се противопоставих на навика, отваряйки очи, познайте какво виждам? Около мен няма Никаква природа. Ни едно стръкче тревица дори. Е, значи, дотук с клишетата. Усмихвам се вътрешно( ето го неудобството да си Ти – невъзможността да видиш собствената си усмивка. Но мисленото усмихване е нещо, с което винаги съм можел да се сработя.) на категоричността си. Усмихвам се и на упорството на отречената вече природа – понеже тръгнах срещу нея, но не как да е, а враждебно, тя поставя предизвикателство над бунтовните ми очи. Именно? – Мрак. Мракът- смутител, добре ли ви звучи? На мен ми звучи приемливо. Обаче знаете ли какво осъзнах току- що? Сетивата пречат. И са непълни – точно непълни! Зрението. С негова помощ получаваме информация за небето и за морето и за полето и... така нататък. Някой от седящите на първите чинове – безапелационните зубрачи- би вдигнал ръка и би попитал: “А нима това не е достатъчно?” Вътрешната ми усмивка сама по себе си няма да е убедителна, не и този път; не и пред тази марионетка в ръцете на... е – образованието. Само нея имам обаче. Но тя изразява всичко, което бих му отговорил : зрителният ни орган е разположен ИЗВЪН нас – и това е най- голямата му загуба. Защото как иначе ще съумеем да зърнем това ВЪТРЕ в нас – така по- интересно и достойно за гледане. Понеже, освен боец, аз съм и всеопрощаващ, ще направя компромис и ще приема, че – ако и да нямаме вътрешно зрение – сме надарени с вътрешен слух, който ни помага да общуваме със себе си. Да чувам мислите си, да чуя сърцето си, да чуя вътрешната си усмивка ( така безкористно помагаща ми в трудни моменти ) – до тук добре. Границите на зрението са надхвърлени от границите на слуха. О, тържествуване ли усещам при вас, емпирици? Някакво празно малко щастие, че навярно представата ви за света не е напълно погрешна? Щастието ви малко ме касае – можем да разискваме вечните истини цяла вечност, но единствената истина за мен, която е поне малко важна в момента, е, че съм неспособен да се помръдна, не зная къде се намирам и около мен е пълен мрак. Но знаете ли какво, емпирици? Може пък и да сте ми от полза. Казвате, знание черпим от само сетивата си? Пълна глупост, разбира се. Слава на Онзи там горе ( ах, но защо ли имам смразяващото кръвта чувство, че спрямо мен за всекиго може да се твърди, че е “там, горе”? Но замълчи, сърце! Нека помисля... ), който и да е, че сте имали благоразумието да не уточните КАКВО знание от КОЕ сетиво имаме възможност да почерпим. Сякаш с това сте ми оставили известна свобода, която да оползотворя, както намеря за най- добре.И аз – човекът, който никога не гласува, не поддържа никоя политическа партия и въпреки всичко е изряден данъкоплатец- решавам: нека слухът ми вижда! Навън. Да победи природния мрак.Природа? –Ама че нелепост! Имаше дребнавото желание да ме порази, ала с моето зрение си отиде и нейното преимущество. Но беше хитра: ослепи ме тъкмо навреме, за да не я видя, коленичила пред мен. И така, нека слухът ми бъде моите очи, нека ме води през тунела на Нищото, изпълвайки го с най- първия акорд – онзи на светлината и схрусвайки всеки плъх, имащ неблагоразумието да се спотайва на пътя ми. Да се спотайва, някой или нещо? На моя път? Аз считам това за крайно непристойно.
Светлината се трансформира в звук, отначало притъпен от несигурността ми, след това чист и ясен. Звукът отеква в мен, в онази съвършена и лична Мойост, където пък от своя страна той отново се проявява като светлина, но не първичната, природна светлина – забелязали ли сте как безцеремонно пипа нещата тази безлична светлина с лапата си? Нищо чудно, че въпросните неща стоят на едно място в призрачна ошашавеност, щом бъдат докоснати от нея; не смеят да помръднат. Моята светлина обаче, това е цветът на музиката. Въртележка от всички цветове, които човек е в състояние да различи, докосва всичко около ми и го кара да танцува.Тази светлина, която всъщност е отвъд всяка светлина, излиза от мен и осветява мястото, на което съм попаднал, с маршируваща крачка. Малко по малко осъзнавам къде се намирам. Осъзнавам и че какъвто и танц да танцува нещото,в което съм, той съвсем не е в ритъм със сърцето ми. Защото такъв няма.
Ковчег.
Вътрешна усмивка, този път обаче някак печална. Странно, но защо и победителите, и победените, завършваме еднакво? Защото всички сме победени. Това, значи, е маниерът на игра на природата. Не с фанфари, не с тържествуващи гримаси да показва надмощието си, а да го замаскира като привидна загуба и да се наслаждава на големеенето пред собствената ти тлен. Най- болезнено се падало от високо. Природата знае това. Нещо повече – разчита на това. В болезнената загуба тя открива кървава сочност.
Досега никога не съм се самосъжалявал. Не съм имал и повод. Сега имам идеалния повод обаче – болката. Болка срещу щастие: притъпявай всяка болка, увеличавай всяко щастие – нали в това се състои животът? “Да, животът.” – казва частицата от мен, вече превключила на автопилота самосъжаление – единствения автопилот. Сега от мен се изисква да положа мислено двуеточие и да започна със същинското самосъжаление, нали? Годините помагат, микроорганизмите помагат, пръстта помага – но нищо не е в състояние да разложи собствената ти плът по- добре от теб самия. Е, ето как, значи: ...
...
Стоп! Не това е начинът, по който ще си отида. Цветовете около мен рисуват по вечния ми затвор, правят го дори приятен за гледане. Кой ли е бил първият цвят на света? Сигурно червеният - след тази мисъл червеното почуква на ковчега, с което докарва пръстта горе до нервно сухо подскачане. Нова усмивка : над мен- пръст, под мен - пръст, около ми - пръст, но в мен - трескаво разботещ ум. Който ми показва пътя нагоре. Победа на природата? Единствената ѝ победа може да се изрази в това да ни накара да вярваме, че изобщо се води битка. А дори тогава това не е нейна победа, просто наша загуба. Аз и природата сме едно, нещо повече : аз съм природата. После - нищо. Сетната усмивка. Протягам ръка - тази гореща, вряща от живот ръка - и осветявам с нея ковчега - аз съм и червеният цвят. Едно леко докосване стига и затворът ми бива съкрушен, разцепен на две половини - аз съм също и тези две половини. Но понеже съм всичко, няма дълго време да стоя разполовен - много скоро половините отново ще се слеят в цялост. Пръстта - нима дори има смисъл да споменавам, че съм и пръст? Вие всички знаете това - още преди да разберете що е пръст. Пръстта, що е пръстта? - Пръстта е почва. Почва, от която почва всичко. Аз съм всичко, аз съм дори теб. Аз съм розата на ковчега ти. Аз се извисявам и пораствам.
Дотук с емпиризма! Като се замисля, емпирик може би не съм.


... Имало едно време, едно дърво. Това било едно по- инакво дърво на живота. То започнало с волята - всичко започва с волята на един човек да не бъде вече човек; може да кажем и че всичко там завършва. И какво дърво било то само! Нека ви го опиша - поетите навярно ще ви кажат, че всеки го виждал толкова високо, колкото високи били мечтите му. Но те грешат - дървото било високо, колкото бил висок човекът. Червената му кора сигурно е единственото, което кара обикновените минувачи все още да го забелязват - защото иначе не биха го видели. На това му се казва червено! Но, най- сетне, особеното на това дърво били плодовете му. И на това място всеки разказвач на мое място би се спрял. Защото разказвачите са хора на здравия разум, а на такива не подобава да говорят небивалици. Затова многозначно биха посъветвали слушателите си да отидат и да видят за себе си тези плодове - и по всяка вероятност заключението им, че всеки трябва сам да опита плода на дървото, за да разбере какво всъщност представлява то, ще бъде придружено с вдигнат към небето показалец. Така правят разказвачите. За мен зравият разум никога не е бил желан спътник, но, от друга страна, това се компенсира от крайната ми мистериозност. Затова и ще ви дам същия разказвачески съвет като този на моите събратя- ветерани.
Но освен това ще ви подскажа. За да загъделичкам любопитството ви - такава разказвачка съм аз! --

- дървото е една усмивка.