чик - чиpик, nom! ^^^

сряда, 1 април 2015 г.

За Една Земя (пролог)

Това е за онези, които се интересуват от писателското ми развитие -
пролог от романа ми в развитие. Пазете ме от уроки и всички права запазени.

    „Добър“ е добре. „Мил“ е чудесно. А пък „щедър“, особено ако бъде добавено към „млад“ и „красив“, светкавично предпоставя към захвърляне на настоящото четиво и залавяне с по-важни работи.
    Бедата е в отрицателните качества. Толкова нюанси, толкова бърчения на чела и съветвания със съвестта – кое е неправилно, кое е непростимо, кое е грешно и спрямо кого... – че се получава дяволско преобръщане: ние, никак и никога, не можем да си правим изводи за душата на човек, изхождайки от отрицателните му качества. Защото иначе, застрашени сме от сериозни търкания с някакви отвлеченяци, дето ще ни занимават със злощастното детство и закучените орални стадии на неприятника. О, то не си е работа... А и, така или иначе, нали, Исус ни обича всички.
    Затова пък ни е дадена сравнителната свобода да съдим душата на човек, изхождайки от най-омразните му отрицателни качества: тези, които хич и не успява да търпи у другите: дали мързела (аха! тоест: работлив!), или лицемерието (охо -- искрен и прям субект, тоест!), все ще изскочи нещо, което да заслужава сериозно етическо проучване.
    Ето, например: Принцът, който е велик, презираше непослушанието. Затова и Управниците, на които Принцът Говореше, го наказваха, непослушанието.
    Не че непослушните са лоши поданици, напротив! – често любопитни и новатори, или пък точно обратното: бездейници и безопасни... Но е толкова, толкова разяряващ, мили мои, фактът, че някой може да ти се противопостави, обаче -- не от безстрашие; не от желание за промяна, дори не и от скука и липса на по-подходяща работа, с която да се залови! – ами: просто защото са му наредили да не го прави!

    Ето, мили мои, на вас още сега ви се казва: не отгърщайте тази книга по-напред, няма надежда за човека тука!... А вие, някои от вас, например – от инат или заради обидната хрумка как може и да ви премятам, – продължавате... и отгръщате... е, стига вече!

    Не, непослушанието е страшна, страшна напаст!
    Непослушните, Говореше Принцът на Управниците, ние наказваме. Никак даже нямаме ние угризения да наказваме онези, които са наясно с последиците от непокорството си.

***
Обинтованата Земя.
    Първият Божи дар, както аз ги виждам нещата, е бил: знание. Да осъзнаваш, че си гол, е долу-горе лесно обратимо – след строг анализ на причинно-следствените връзки решаваш, че трябва да се облечеш, защото иначе ще си умреш от срам. А пък, ако се случиш пълен гьонсурат, студът измества срама: обличаш се, вече, от немай къде, понеже алтернативата е да припаткаш (тогава, значи, не от знание, ами – инстинктивно).

    А Управниците, тъй като им се струваше страхотно злодейство (сиреч, тъкмо точната мярка срещу непослушниците!), лишаваха заточениците в Обинтованата Земя (заръчания от Принца Лагер за непослушници) от знания и инстинкти. От всяка идея за причинно-следствени връзки. И, понеже това може да ви се струва доста отвлечена работа, веднага ще ви съдействам с пример. Например: пред очите на окаяниците ежечасно биваха излагани ордьоври-шедьоври от най-фините cuisines, понеже Управниците го намираха за чудесна ирония. Гладът обаче, колкото и освирепяващо-озлобяващ да беше, не водеше до идеята, че ако се нахраниш, ще го потушиш. Жаждата? – най-свежи извори с жива вода (малко терминология: живата вода, също наричана алкална вода, представлява течна симфония от здраве, изисканост и добро настроение) се разплискваха безспирно и се губеха из грозната почва в тщеславното невежество, че с нея може да се правят далеч по-приятни работи: като поизмиване оттук-оттам и наквасване на изпръхналите устни. А, на края на деня, заточениците биваха хранени и поени с ужасни маркучи и системи, полека и скъпернически, колкото да им се удължава животът и резонното наказание.
    Знойни непослушни момички припкаха тъпо и красяха Обинтованата земя с упоритото си и така непривично за пола им, но ценено от всички мълчание и -- нà, колко му е, нали, ама -- не! Никой си нямаше и представа как, къде и какво да отприщи, че да си разтовари натрупаното напрежение и да си подслади животеца.
    Само за дишането („Няма как“, бяха се съгласили Управниците), се постави много глупава и изобщо безмощна мярка: позволено беше на  затворниците да дишат, само че този им неотменим инстинкт задължително трябваше да бъде съпроводен от парещи мъки и бодежи в гърдите.
    И насред всичко това...
мънинки мръсни мрачни мравки мъченици, ... зловещо забвение, звучен задгробен зов, ... безсмислено безславни, безропотно безцелни, ... Тихи
...цареше Спокойствие.
    Защото Принцът знаеше как да се справя с непослушниците. Дори, струва ми се, непривичният му похват водеше до единствени по рода си резултати. Рано или късно, всяко съзнание, всяка изкрица трезвост и смисъл, се унасяха; във въпроси „Е, какво толкова?...“ и сънливи уверения „Още само пет минутки таковата и пак ставам смислен!“, непослушникът завършваше сам надпреварата, в която лично бе предизвикал Принца.
    Надпреварата, започваща със заръката: „Не прекъсвайте, щом Принцът говори!“, продължаваща с повелята „...или ще бъдете изправени пред най-страшните си страхове!“, поета от непослушника с вика: „Аз не се страхувам от най-страшните си страхове!“...
...и потушена, изведнъж и веднъж завинаги, в момента, в който окаяникът бъде заловен и отведен в Обинтовата Земя и --
забрави, не успява съвсем да се сети
от какво точно се страхува.

    В действителност, казваха Управниците, Обинтованата Земя беше най-кроткото място в Света на Трите Нива.
    Най-уютната сладост: Знанието, че си недосегаем за хората, от които най-много се страхуваш...

***
    Ува харесваше камъчета. Взираше се в камъчета, после хващаше камъчетата с два пръста, а накрая разтваряше малко по малко двата си пръста, за да провери дали камъчетата правят подозрително „Цоп!“ във водата, както обикновено, или този път са се сраснали с ръцете ѝ, както си му е редът.
Камъчета. Хубави. И – любопитни. Никога не можеш да си сигурен какво им се върти в главата.

    Работата се случи, когато Ува установяваше за седми път резултата от битката на любимото ѝ камъче срещу гравитацията. Гравитацията водеше с хвърлящия в екзистенциален ужас рекорд 7:0, когато работата се случи.
    В началото беше страхът. Нещо трябва здраво да е уплашило Ува, защото Ува нададе раздиращ писък, докато се спъваше. Докато падаше, Ува пищеше и, изобщо, докато не загуби съзнание, Ува упорито наказваше слуха на всички в Обинтованата Земя със звуци на над позволените от Принца децибели.
    Страхът сам по себе си е първична емоция и примитивно свойство. Сиреч: съвсем чужд за клетите приспани съзнания в Обинтованата Земя.
    И ето така, мили мои, се раждат книгите! От ненавременни решения, водещи до годни за описване недоразумения.
    Защото Управниците, ако бяха по-умни, никак нямаше да губят време, ами щяха да проучат бързо-бързо откъде е дошъл източникът на този страх-първопричина. Така щяха да си спестят много главоболия и, изобщо, да не позволят на настоящия роман да се Случи...
    Но каква вина имат Управниците за малкия си ум?! Това, което щеше да понесе Ува ей сега, бе така по-интересно от някакъв си страх, толкова по-сочно и изящно, че... Ах, та -- кой да ги вини?!

    Мумрю 1, Мумрю 2, Мумрьо, Сам и Клод харесваха разходчиците. Имаха си любима траектория, по която да се разхождат, и с голямо удоволствие си пускаха сладки премлясквания, когато осъзнаваха, че са се случили отново в компанията на пътечки и сменящи се пред очите им пейзажи.

    Мумрьо пръв видя Ува. Сладка девойка в несвяст, с преметната удобно поличка и лигичка, спусната до ухото...
    На вас, мили мои, може и да са ви нечисти умовете и веднага да сте се досетили как се реагира в такива моменти. Обаче Мумрьо, със своя съвсем приспан ум, не реагира, никак. Само – наблюдаваше абсурдните си ръце: едната, разхлабваща чевръсто панталона; другата, нагласяща момичката в по-пригодена позиция... Самонаблюдението спря, когато непокорната му глава се затресе към приятелите Мумрю 1, Мумрю 2, Сам и Клод – в знак да дойдат да видят тука каква е работата... А Ува идваше в съзнание и...

    ...и Стражите на Обинтованата Земя пристигнаха тъкмо навреме, за да станат свидетели на тази най-унизителна, срамна, престъпна сцена: сцена от една, сякаш, грамада от много скупчени камъчета, която обаче, ако се вгледаш по-добре, избистря петима накачулени, една пищяща и: най-примитивната страст

***
Бетонната Земя.
    - Принцът е велик, – заключи Председателят на Управителния съюз след дълго анализиране. – Дете, заченато в ужас и страст... Първата страст там... И всичко, разбира се, Той го има планирано...
    Главният Страж си търсеше репликите из тавана на стаята. През досегашните си пребивавания в Апартамента, той се задоволяваше единствено да поздравява с „Принцът ми говори!“, друг друго от него никога не е и искал. Сега обаче -- настояваха той да вземе позиция! И как?...
    - Трудната го иска, бебето...  – престраши се най-накрая.
    Председателят се пресегна и го зашлеви звучно. Сетне – затресе се в ярост:
    - Кое, бе?! Искала бебето?... И твоето ли такова се е разкашкало от -- да ми висиш там! Картофите не искат бебета!... Бебето искала, картофът...!
    - И, наясно сме, тя трябва да се премести, – опита се Член на Съюза да върне разговора към същината.
    - Нищо изобщо няма да се мести! – намеси се Друг Член на Съюза. – Ние ще го преместим, Месията, веднъж изкаран от онова...
    - ... за да бъде като Падналия ангел, само че наобратно, – съгласи се Председателят.
    Всички кимнаха доволно срещу тази идеална символична обвързаност.
    - Но много бързо трябва да се действа, – някой. – Впрочем, Месията никак не трябва да вижда ни Лагера, ни -- тука, а трябва веднага да бъде преведен към...
    - Превръзка на очите да му се сложи!
    - Господа, бебетата са слепи, – включи се отново и съвсем на място Главният Страж, тъкмо преди всички да се съгласят с горната хрумка.
     Докато Управниците лекуваха наренените си гордости – понеже ги бяха хванали натясно! – се решиха на минутно мълчание. А пък, през това мълчание, за да не скучаят, опитаха и да се замислят...
    - Надежда! – беше най-доброто, с което трети Член на Съюза успя да изскочи.
    - Месия! – беше най-доброто, с което четвърти Член на Съюза успя да изскочи, повтаряйки чуждите думи от по-рано.
    - Принцът е велик! – заключиха всички, преди да закрият Заседанието.

***
Обинтованата Земя.
    Ние, които сме умни, веднага можем да си направим няколко доста правдиви и скорострелни извода от последните сцени.
    Непослушната Ува, съвсем пъзла и непохватна, успя да предизвика Мумрю 1, Мумрю 2, Мумрьо, Сам и Клод в един извънредно чудат и оправдан в животинството си акт на сексуално насилие. После, сякаш това хич и не ѝ беше достатъчно, проклетията забременя...
    Изключителният феномен на дете, заченато в „ужас и страст“, в анонимност и невежество, се надминаваше по величие единствено от Принца. Принцът, който си беше а приори велик, без никакви роднински връзки и родословия, иначе логично съпътстващи скъпата му титла...
    Детето, веднъж родено, щеше да бъде изнесено от Обинтованата Земя и, без изобщо да го спират в Бетонната Земя за мърлявини като смяна на памперси и тем подобни ненужности, щеше да бъде отведено -- там, отвъд.
    Дете, заченато в анонимност и невежество – подарък на Управниците към Принца; тяхната заявка, че и за човека има надежда...
    За Ува сега се полагаха специални кралски грижи. В тази сложна ситуация бащата никак даже не можеше да бъде разпознат, затова и на петимата зверове Стражарите с голямо удоволствие изцедиха целия животец – по личното настояване на Управниците (след предварително консултиране с Принца за одобрението му). Още – защото зверовете се бяха показали крайно непослушни и, така или иначе, никой от тях не носеше Месия в себе си*.
    А, когато дните станаха броени, Управникът Председател дори пожела да се премести временно в Обинтованата Земя (след предварително уведомление към Принца, индикиращо новия адрес за кореспонденция) – за да може с очите си да стане свидетел на това най-непорочно Рождение...

***
    Ще ви спестя, мили мои, описанията на сълзливия деветмесечен екстаз; на ритуалните танци около огъня на Ува, по-приказна от всякога; на начините, по които Стражите се опитваха да научат затворниците на ръкопляскане (за да може, разбира се, всичко да е много тържествено**)...
...и преминавам директно към славния момент, в който Месията вече припкаше в утробата на онова излишното, споходен от метафизично бебешко Откровение как именно на Него ще му се налага да ги оправя всичките бъркотии по света. Ето ви:

     Ува се смееше. Не се знае... всички, там, в чудо се видяха, понеже това не спираше да се смее, сякаш страхотен кеф му доставяше да изкарва Управленските Светила от кожата им; сякаш им беше чула нелепите планове за Детето-Надежда... и пък, и да ги беше чула, сякаш можеше и да ги разбере с малкия си ум.
    Ува се смееше. Най-умелите акушери от Света на Трите Нива се въртяха около побърканата, забърсваха оттук-оттам, а често и навеждаха глави точно Ето Насам, за да проверят дали Месията не е успял вече да ги избави от мъките и сам да си е клъцнал връвта.
    - Стига се смяла, жено! – притече се на помощ шашардисаният Председател Управник с единственото, което умееше.
    Обаче Ува с малкото ум си се смееше.
    След тринадесет часа,
...около вселенската немощ на всички долу-горе трезви в Обинтованата Земя,
насред неспирните аплодисменти на затворниците при вида на акушери и Стражи, вдигащи ръце към небето в закани,
през писъка на новородения Месия шегаджия...
Ува си умря от смях.
(Няма надежда за човека тука, какво очаквахте, читатели?!)
    И с Ува притихна всичко.
    Накрая, един що-годе отговорен акушер съпроводи бебето с механични грижи, обаче демонстрирайки мълчаливо как и не му се иска съвсем. Сетне тупна убиеца на земята и се присъедини към останалите трезви.
    А трезвите се надпреварваха в коментари; разочаровани... чак-- засрамени:

    - Типично...
    - Няма да им се стори велик.  

    - Нито дори полезен...
    - Даже не и – симпатичен.
    Решиха се на пауза.
    - Гаден Месия, мръсен. Убиец Месия.
    - ...още с раждането си носи смърт...
    - Никой роден не може да дава надежда. Изроди сме си... Ах-- как няма за човека надежда!...
    - Това е ясно и то не е наша работа, – тръсна глава Председателят. – Да опитаме поне с надежда за човечеството.
    - Е, то... как?!
    Всички онези, които по принцип и през цялото време гледаха към Председателя – върховата достижима инкарнация на Принца – сега се взряха в него по чисто нов начин, искрящи... Защото Председателят знаеше Отговора:
    - Като се смеем.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*  първият исторически момент в Света на Трите Нива, в който направо да си умреш от кеф, че си жена. 

** Бебета нямаха тука и Стражите трябваше да опират до продуктите на cuisines, за да възпитават тържественост в непослушниците (чийто интелект не можеше да се сравнява с на Павлов домашните любимци, ама не е, нали, лошо и така – за всяка работа да си има публика. На едни като им харесват питомни животинки, да си го четат бихевиоризма. На други може пък дебилни човеци по да са им по вкуса – и затова, ето, има я тази книга. За един – едно, за друг – друго, не съм ли права?) Кой знае защо обаче, затворниците с особен екстаз се научиха да ръкопляскат пред вида на издигната над стражарската глава стафида... Но упражнението усложняваше ли се и Стражите доближаваха ли се до реалния бебешки размер – да го кажем, с издигане на диня, – глупендерите моментално губеха интерес.

Няма коментари: