чик - чиpик, nom! ^^^

сряда, 1 април 2015 г.

За Една Земя (пролог)

Това е за онези, които се интересуват от писателското ми развитие -
пролог от романа ми в развитие. Пазете ме от уроки и всички права запазени.


„Добър“ е добре. „Мил“ е чудесно. А пък „щедър“, особено ако се добави към „млад“ и „красив“, светкавично предпоставя към захвърляне на настоящото четиво и залавяне с по-важни работи.
Бедата е с отрицателните качества, понеже там се наблюдава чудато преобръщане. Толкова нюанси, толкова бърчения на чела и съветвания със съвестта – кое е неправилно, кое е грешно, кое е непростимо и спрямо кого? Накрая излиза, че никак не можем да си правим изводи за една личност, изхождайки от отрицателните ѝ качества. Иначе, застрашени сме от сериозни търкания с някакви отвлеченяци, дето ще ни занимават със злощастното детство и закучените орални стадии на неприятника. Затова пък откриваме утешителна свобода в това да съдим човек, изхождайки от най-омразните му отрицателни качества: онези, които хич и недолюбва у другите. И, независимо дали си имаме работа с враг на мързела (аха! работлив!), или с противник на лицемерието (охо! искрен и прям субект, тоест!), по този начин винаги успяваме да намерим нещо, заслужило сериозно етическо проучване.

Ето, например: Принцът мразеше непослушанието, понеже беше велик.
Не че непослушните са лоши поданици, напротив. Често любопитни и новатори, или пък тъкмо обратното: бездейници и безопасни. Но е толкова, толкова разяряващ, мили мои, фактът, че някой може да ти се противопостави, обаче -- не от безстрашие, не от желание за промяна, дори не от скука или липса на по-подходяща работа, с която да се залови -- ами: просто защото са му наредили да не го прави.
Не, непослушанието е страшна, страшна напаст!
Непослушните, Говореше Принцът на Управниците, ние наказваме. Ние, великите, никак даже нямаме угризения да наказваме онези, които са наясно с последиците от непокорството си.

***
Обинтованата Земя.
Всеизвестно е, че първият дар на Принца към поданиците му бил: знание.
А знанието представлява, отвъд всякаква възхвала на човешкия разум, най-проста стратегия да се реагира адекватно на заобикалящата среда. Ето: да осъзнаваш, че си гол, е долу-горе лесно обратимо – след строг анализ на причинно-следствените връзки решаваш, че трябва да се облечеш, защото иначе ще си умреш от срам. А пък, ако се случваш пълен гьонсурат, студът измества срама: обличаш се, вече от немай къде, понеже алтернативата е да се вкочаниш (тогава, значи, не от аналитично знание, ами от инстинктивно).

А Управниците лишаваха заточениците в Обинтованата Земя от знания и инстинкти. От всяка идея за причинно-следствени връзки и усещания.
Пред очите на окаяниците ежечасно биваха излагани ордьоври-шедьоври от най-фините cuisines, понеже Управниците го намираха за чудесна ирония. Гладът обаче, колкото и омаломощаващ да беше, не водеше до знанието, че ако се нахраниш, ще го заситиш. Жаждата? Най-свежи извори с жива вода се разплискваха безспирно и се губеха из грозната почва в тщеславното невежество, че с тях могат да се правят далеч по-приятни работи: като поизмиване оттук-оттам и наквасване на изпръхналите устни. А, накрая на деня, затворниците биваха хранени и поени със специални маркучни системи, полека-скъпернически, колкото да им се удължава животът и резонното наказание.
Знойни непослушни момички припкаха тъпо и красяха Обинтованата Земя с упоритото си и така непривично за пола им, ала ценено от всички мълчание – нà, колко му е да-- Но не! Никой нямаше представа как, къде и какво да отприщи, че да си разтовари натрупаното напрежение и да си подслади животеца.
Само за дишането („Няма как“, бяха се съгласили Управниците), се постави много глупава и изобщо безмощна мярка: позволено беше на обречените да дишат, само че този им неотменим инстинкт задължително се съпровождаше от парещи мъки и бодежи в гърдите.

И насред всичко това...
мънинки мръсни мрачни мравки мъченици, ... зловещо забвение, звучен задгробен зов, ...
безсмислено безславни, безропотно безцелни, ... Тихи
...цареше Спокойствие.
Защото Той знаеше как да се справя с непослушниците. Рано или късно, всяко съзнание, всяка искрица трезвост и смисъл се унасяха... Във въпроси „Е, какво толкова?“ и сънливи уверения „Още само пет минутки...“, непослушникът завършваше сам надпреварата, в която бе предизвикал Принца.
В действителност, казваха Управниците, Обинтованата Земя беше най-кроткото място в Света на Трите Нива.
Най-уютната сладост: знанието, че си недосегаем за хората, от които най-много се страхуваш...

***
Ува харесваше камъчета. Взираше се в камъчета, после обгръщаше по няколко с длан, а накрая разтваряше малко по малко дланта, за да провери дали камъчетата правят подозрително „Цоп!“ във водата, както обикновено, или този път са се сраснали с ръцете ѝ, както според нея си му беше редът.
Камъчета. Хубави. И – любопитни. Никога не можеш да си сигурен какво им се върти в главата.

Работата се случи, когато Ува установяваше за седми път резултата от битката на любимото ѝ камъче срещу гравитацията. Гравитацията водеше с хвърлящ в екзистенциален ужас рекорд 7:0, когато работата се случи.
В началото беше страхът. Нещо трябва здравата да е уплашило Ува, защото Ува нададе раздиращ писък, докато се спъваше. Докато падаше, Ува пищеше и, изобщо, докато не загуби съзнание, Ува упорито наказваше слуха на всички в Обинтованата Земя със звуци надминаващи позволените от Принца децибели.
Страхът, то се знае, сам по себе си е първична реакция и инстинктивно свойство. Сиреч: съвсем чужд за клетите приспани съзнания в Обинтованата Земя...
И ето така, мили мои, се раждат книгите! От ненавременни решения, водещи до годни за описване недоразумения.
Защото Управниците, ако бяха по-умни, никак нямаше да губят време, ами щяха скорострелно да проучат откъде се е взел източникът на този страх-първопричина. Така щяха да си спестят доста главоболия и, впрочем, да не позволят на настоящия роман да се Случи...
Но каква вина имат Управниците за малкия си ум? Това, което щеше да понесе Ува ей сега, бе така по-интересно от някакъв страх, толкова по-любопитно, че... Ах, та-- кой да ги вини?

Мумрьо 1, Мумрьо 2, Мумрю, Сам и Клод харесваха разходчиците. Имаха си любима траектория, по която да се разхождат, и с голямо удоволствие си пускаха сладки примлясквания, когато осъзнаваха, че са се случили отново в компанията на пътечки и сменящи се пред очите им пейзажи.

Мумрю пръв видя Ува. Сладка девойка тъкмо идваща в съзнание, с преметната удобно поличка и лигичка, спусната до ухото...
На вас, мили мои, може и да са ви нечисти умовете и веднага да сте се досетили как не бива да се реагира в подобни моменти. Ала Мумрю, със своя съвсем приспан ум, не реагира, никак. Само наблюдаваше абсурдните ръце на Ува: едната, разхлабваща чевръсто панталона му, другата нагласяща го в по-пригодена позиция... Тогава непокорната глава на клетника се затресе към приятелите Мумрьо 1, Мумрьо 2, Сам и Клод – в знак да дойдат да видят тука каква е работата... А очите на Ува засветиха с нещо ново и...

***
Бетонната Земя.
- Принцът е велик – заключи Председателят на Управителния Съюз след дълго анализиране. – Дете, заченато в ужас и страст. Първата страст там. И всичко, разбира се, Той го има планирано...
Главният Страж на Обинтованата Земя си търсеше репликите из тавана на стаята. През досегашните си пребивавания в Заседателната Зала, той се задоволяваше единствено да поздравява с „Принцът ми Говори!“, друг друго от него никога не е искал. Сега обаче настояваха той да вземе позиция.
- Трудната го иска, бебето – престраши се накрая.
Председателят се пресегна и го зашлеви звучно. Сетне – затресе се в ярост:
- Кое, бе? Искала бебето? Картофите не искат бебета.
- И, наясно сме, тя трябва да се премести – опита Член на Съюза да върне разговора към същината.
- Нищо изобщо няма да се мести – намеси се Друг Член на Съюза. – Ние ще го преместим, Месията, веднъж изкаран от онова...
- За да бъде като Падналият ангел, само че наобратно – съгласи се Председателят.
Всички кимнаха доволно срещу тази идеална символична обвързаност.
- Но много бързо трябва да се действа – някой си Член. – Впрочем, Месията никак не бива да вижда ни Лагера, ни-- тука, а веднага да се преведе към...
- Превръзка на очите да му се сложи!
- Господа, бебетата са слепи – включи се отново Главният Страж, тъкмо преди всички да се съгласят с горната хрумка.
Хванати натясно, Управниците залекуваха наранената си гордост с минутно мълчание. През това време, за да не скучаят, опитаха и да се замислят...
- Месия – беше най-доброто, с което трети Член успя да изскочи.
- Надежда – беше най-доброто, с което четвърти Член на Съюза успя да изскочи.
- Принцът е велик! – заключиха всички, преди да закрият Заседанието.

***
Обинтованата Земя.
Ние, които сме умни, веднага можем да си направим няколко правдиви извода от последните сцени.
Непослушната Ува, съвсем пъзла и непохватна, успя да въвлече Мумрьо 1, Мумрьо 2, Мумрю, Сам и Клод в извънредно чудат и невиждан по Обинтованата Земя акт на физическа страст. После, сякаш това хич не ѝ беше достатъчно, проклетията забременя...
Изключителният феномен на дете, заченато в ужас и страст, в анонимност и невежество, се надминаваше по величие единствено от Принца; от величайшия аристократ, който впрочем си беше поначало велик, без каквито и да е роднински връзки или родословия, иначе логично съпътстващи скъпата му титла...
Детето, веднъж родено, щеше да бъде изнесено от Обинтованата Земя и, без изобщо да го спират в Бетонната Земя за мърлявини като смяна на памперси и тем подобни, щеше да бъде отведено -- там, отвъд.
Дете, заченато в анонимност и невежество – то можеше да бъде интерпретирано само по един начин: подарък на Принца към поданиците му; доказателство, че и за човеците има надежда...

За Ува сега се полагаха специални кралски грижи. В тази сложна ситуация бащата никак даже не можеше да бъде разпознат, пък тъй като и петимата кандидати се бяха показали крайно непослушни, Стражите бяха задължени да им изцедят целия животец, по личното настояване на Принца.
А когато дните станаха броени, Председателят дори пожела да се премести временно в Обинтованата Земя – за да може с очите си да стане свидетел на това най-непорочно рождение.

О, деветмесечен екстаз! Ритуални песнопения , пищни забавления, звучни суетения, страшни неволи на Стражите, опитващи се да научат затворниците на ръкопляскане за благочестивия повод1...
...така навлезе Обинтованата Земя в славния момент, в който Месията вече припкаше по утробата на плашливата си майка, споходен от метафизично бебешко Откровение как именно на Него ще му се налага да оправя всичките бъркотии по света... Вижте:

Ува се смееше.
Всички в чудо се видяха, понеже това не спираше да се смее, сякаш страхотен кеф му доставяше да изкарва Управленските Светила от кожата им; сякаш им беше чуло нелепите планове за Детето Надежда... или пък, и да ги беше чуло, сякаш можеше да ги разбере с приспания си ум.
Ува се смееше. Най-умелите акушери от Света на Трите Нива се въртяха около побърканата, забърсваха оттук-оттам, а понякога навеждаха глави и точно Ето Насам, за да проверят дали Месията не е успял да ги избави вече от мъките и сам да си клъцне връвта.
- Стига се смя, жено! – притече се на помощ шашардисаният Председател с единственото, което умееше.
Обаче Ува с приспания ум си се смееше.

След тринадесет часа,
...около вселенската немощ на всички що-годе трезви в Обинтованата Земя,
насред неспирните аплодисменти на затворниците
при вида на акушери и Стражи, вдигащи ръце към небето в закани,
през писъка на новородения Месия шегаджия...
Ува си умря от смях.
И с Ува притихна всичко.

- Типично.
- Няма да им се стори велик.
- Нито дори полезен.
- Даже не и – симпатичен.
Решиха се на пауза.
- Гаден Месия, мръсен. Убиец Месия.
- Още с раждането си носи смърт...
- Никой роден не може да дава надежда. Изроди сме си... Ах-- как няма за човека надежда!
- То това е ясно и не е наша работа – тръсна глава Председателят. – Да опитаме поне с надежда за човечеството.
- Да, но как? Как?...
Всички онези, които по принцип и през цялото време гледаха към Председателя – върховата достижима инкарнация на Принца – сега се взряха в него по чисто нов начин, искрящи... Защото Председателят знаеше Отговора:
- Като му се смеем.

1Бебета нямаха тука и Стражите трябваше да опират до продуктите на cuisine, за да възпитават тържественост в непослушниците. Кой знае защо обаче, затворниците с особено удоволствие се научиха да ръкопляскат пред вида на издигната над стражарската глава стафида... Но упражнението усложняваше ли се и Стражите доближаваха ли се до реалния бебешки размер – да кажем, с издигане на диня – глупендерите моментално губеха интерес.


Няма коментари: