чик - чиpик, nom! ^^^

неделя, 11 януари 2015 г.

Ne suivons pas Charlie!



Вижте...
дори аз самата не зная в каква посока ще ми се случи мисловният поток за момента, та не мога да гарантирам отсъствие на цинизъм в настоящия пост... Но пък от известно време сте ми станали толкова симпатични с приказките си за свобода на словото, та, вярвам, цинизмът ми няма да ви е проблем.

Но пък вие знаете ли кой е Дюдоне/ Дийодоне?
(Dieudonné; и не, не футболистът. Специално се поинтересувах дали и как българската медия е отразила събитията преди година около него. Оказва се – никак. Та, ако желаете по-изчерпателна информация за свободословната му дейност, търсете в чуждестранни сайтове)
И, ако да, честно слово, радвам се за вас! Изскочете в такъв случай с отговор по следния въпрос:
Възпрепятстване свободата на словото от страна на Република Франция не е ли малко по-голяма свинщина от символичния жест на някакви си там петима побъркани (символичен и жест, защото за хора, които вярват, че смъртта не съществува, умирането е просто шегичка)? Колко държави скочиха срещу онази Франция, която миналата година не разреши на гореспоменатия гаден чичка да говори лошо против евреите?
А, впрочем, аз страхотно харесвам евреите... Но не е в това въпросът.

Времето е гадно, датата е седми януари две и петнадесета, мястото е Париж, а събитието е – най-интересното престъпление, на което (не) сме ставали свидетели. В други случаи е имало самоубийствени атентати, което е психарско, и смърт на невинни, което си е трагично, но почти винаги всичко си е било така ясно, категорично, черно-бяло и лесно осъдително, че никой не е намирал повод или пък предизвикателство да говори за него. Сега обаче работата е по-пипкава. Сега Искат да се Изкажат, защото проблемът обхваща толкова различни прослойки, идеологии и характери, че  повечето са готови да убеждават онези, които искат да ги слушат, как Всички са лично засегнати.

Е, Тук и аз ще се изкажа. Честно казано, досега не съм имала проблеми със свободата на словото – никой не ме е спирал да казвам, каквото искам да кажа, така че идеята за този вид свобода ми идва абстрактна и не съм особено компетентна. Не съм и религиозна, така че и този показател отпада. Не съм и сантиментална, така че смъртта на дузина души, които не познавам, ми е далечна. Не съм французойка... Обаче, виждате ли, съм парижанка – по душа и по адресна регистрация (да де, по-скоро съм от Славейков и на второ място hébégrée в Клиши, но да оставя само „по душа“ е твърде патетично) и не ми се умира все още, благодаря.

Ще ми се да започна с Тълпата Французи. За да може да я отхвърля, набързо и категорично, и да продължа с по-важното. Alors,
броят на насъбрали се хора на едно място винаги е действал обратнопропорционално върху принципната симпатичност, която въпросните хора ми носят, и правопропорционално на съмнението ми в каузата, която твърдят, че защитават.
Знаете ли, че
броят на хората в кафенетата по Репюблик на седми първи беше по-голям от броят на хората по площада (или поне, заклевам се, щеше да бъде по-голям, стига построението да беше пространствено възможно)?
„Ме са ва па, туа! Остана ми още една свещичка да запаля, ама първо ще отида до Макдо да си взема Бигъ Магъ и тогава, пус-туа!“ – произволна интерпретация на държанието на много от присъстващите по площада.
„Ъ-ъ-ъ, вижте, не сме невъзпитани, нооо --- сме французи иии -- трябва да вечеряме! До-виж-да-не!“ – цитат от филм.

Знаете ли колко
лесно и бързо сломимо качество е смелостта? -- Е, дотолкова, доколкото накрая се окаже изключително не качество, ами епидемия, предаваща се по въздуха на анонимните герои на сбирщината, която говори за неща, от които не разбира; също и – нахалното невежество да вярваш как на теб точно точно това няма да ти се случи.
   Хубаво е площадчето, нали? Видяхте ли как е пълно с хора? Медиите го показват, нали, видяхте ли го, а, хубаво ли го огледахте?
Показа ли ви някой обаче
празните улици навсякъде другаде в Париж? He, Tам не можеш да чуеш хората как пеят. Показаха ли ви точно онези французи, с които Аз говорех, които ги е страх да излязат от къщите си? Тълпата не ходи и не чука по врати, за да ти вдъхва смелост, твърде заета е да вдига лозунги по площади.
Деня на атентата съвпадна със началото на soldes – долу-горе Коледата на порасналите във Франция, тоест: огромни разпродажби, случващи се два пъти в годината и траещи по един месец. В магазина, в който работя, продажбите ни са със 70% (словом – седемдесет процента) по-малко от миналата година (а, и, не че се хваля, ама по-голямата част ги реализирам аз. Малко кофти добавка на фона на нещото, за което се оптвам да се изкажа, ама какво да се правя като толкова ме бива?!) Навярно (ок, последен опит да разведря атмосферата, обещавам) единствените истински спокойни, които не се свиват през деня и не чакат до вечерта, за да си излеят смелостта и свободолюбието на Репюблик, са хората от департамент 93 Сен-Сан-Дьони, следящи своеобразно шокирани новините с възклицания тип: „А-а-а, тоя път не сме ние, quoi!“

Като за край, искам само да уточня, че по-горе визирах единствено преобладаващата безмозъчна маса, неизменно следваща такива събития. Искрено се възхищавам на хора, които действително вярват и са намерили повод да защитават абстрактни идеи като „свобода“, „смелост“, „равенство“, ако щете пък и „слово“.

Желая и да изкажа подкрепата си и към всички мюсюлмани, цветнокожи и прочие анатемосани невинни, върху които занапред ще се трупат негативите на човешката простотия.
И започвам със сериозните работи:

1. Ислямът е.
Няколко ситуации:
- Потенциален шизофреник отключва болестта си и избива семейството си. „Луд“, „побъркан“ и „ненормален“, предполагам, ще са често употребявани етикети при обсъждане на ситуацията, но те са просто съкращения; думите „шизофреник“, „шизофрения“ ще преобладават, щом се прибегне към обяснение на случилото се.
- Филмът „Класът“, помните ли? Двама младежи са константно тормозени от съучениците си и прочие. В последните някъде пет минути младежите влизат с оръжия и правят на сол училището. През останалия повече от час филм се предават тормозът, срамът и унижението – своеобразни обяснения за случилото се.
- Самоубийство на напълно случайно (кълна се!) избран индивид. „Леле, брато, колко тряа да си зле, за да...“ и „Т‘ва е най-тъпото нещо, дето можеш да направиш.“, а дори и донякъде остроумното „Самоубийството е перманентно решение на временен проблем.“ са коментарчета, които държим за себе си, или за приятелския си кръг, или под пръстите си, когато решим да се правим на видели и патили из форумите. На останалите места ще се засягат въпроси за ранимата личност на индивида, нещата, пред които е минал, и болката, която е била твърде силна – така ще се илюстрира и обясни, по допустим за социума начин, деянието (ха!... де--- нали.)
Бихевиоризмът, предавам със свои думи, се интересува от връзката между стимули (подтикване, минали преживявания и досегашен опит) и отговори (начинът, по който ти ще се отнесеш към дадено дразнение). Тоест: задължително е да има логично обяснение, коренящо се в миналите ти преживявания, което да те кара да се държиш именно по Този начин.
Защо ви занимавам с тези неща?
Първо, защото това си е моят блог и, честно казано, мога да си правя каквото си искам.
Второ, защото аз досега нито веднъж не съм видяла подобно обяснение и търсене на мотиви за терористичните актове... Шепа малоумници с промити мозъци? ...
Тези.Хора.Нямат.Избор. Някой друг отдавна е направил избора за тях и, общо взето, това, което най-много ме вбесява в случая, е, че упорствате да сте малоумни и не се опитвате да вникнете в умовете на тези.хора.
Погрешно е да се съди за техния религиозен фанатизъм от гледната „ами-то-аз-съм-християнин-и-има-гаври-и-с-християни-ама-не-съм-тръгнал-да-стрелям-по-разни“ точка. Тяхната вяра не е вашата вяра. Тяхната вяра е нещо, в което те,... е -- Вярват. Вярата им се доближава до, ако щете, Знанието. Те не вярват в това-и-това; те знаят, че това-и-това е Така.Чувствителни, раними, нарочно подбирани емоционални и с големи количества физическа енергия – за да могат да се по(д)ведат в „правилната“ посока чувствата им най-огнено. Потенциалът им се насочва към онова, което някой преди тях е нарекъл любов към Мухамед, а „любов към Мухамед“ е работа, с която не можете да се спогодите и да проумеете съвсем, признайте си...
Ами -- нещо, за което Ви е грижа?...
Ами, вие как бихте реагирали, ако
някой изтипоса на корица баща ви и/или майка ви, в най-унизителната поза, за която успеете да се сетите, и придружи от серия подигравки остроумието си?
Защо някой от Шарли Ебдо,
до крак фашота и расисти, след като толкова много вярват как ислямът промива мозъците на младите хора,
не се е сетил, с целия си творчески заряд, да сложи на корица карикатура на собственото си дете, изнасилвано сексуално от засукан арабин?... Просто идея, която пасва на кредото им, така или иначе.
Знаете ли...
дано ви е трепнало. Идиотско е да се мисли, че оправдавам ИДИЛ (idylle?! ), обаче там и да го говорим, нищо няма да променим. Исках просто да настроя долу-горе ума ви на честотата, на която работят тези на много мюсюлмани, били те фанатици или просто вярващи.
Още един метод за вмъкване под кожата им –
помислете си за чиновническата мърша, която ви трови нервите при всяко ходене по деветте кръга на институциите; за Онези Политици; за свинете, които измъчват животни от скука и предозиране; за съседа, който бие жена си и ви прави косвен съучастник, понеже стените на панелките не са точно с дебелина като на златен трезор... Резюме – за всички онези хора, които бихте убили, ако знаехте, че ще се измъкнете безнаказано и ако не ви беше вкоренен моралът, че смъртта Не Е Правилна. Сменете наклонението, махнете отрицанията и вместо „ако“ използвайте „понеже“.  Готово.

О, и чували ли сте химна на Велика Франция? (не дали сте ме слушали как го пея, това е нахално да го питам. А – заслушвали/интересували ли сте се от текста?)

Впрочем, нова тема, ето какво ми излезе от търсенето в гугъл <Did Muhammad kill anyone?> - http://wikiislam.net/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BA_%D1%81_%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0,_%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D1%8F%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%B8%D0%BB%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B8_%D0%BE%D1%82_%D0%9C%D1%83%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%BC%D0%B0%D0%B4 Дано го намерите интересно и обогатяващо общата ви култура.

2. Свободата на словото:
-- дотолкова, че да не нараниш никого.
Другото, което ме ядосва (ама много!) покрай темата е престъпната избирателност, щом опре до ценности.
  Шарли Ебдо & Co. се позовават на даденото им от Републиката право за свобода на словото. Но, виждате ли, избират да пренебрегнат най-прости морални и човешки ценности.

Някои хора са ви казали как в Ш.Е. се осмива и осъжда единствено религиозния фундаментализъм. Тези хора ви лъжат.

Първият ми досег с тяхно списание беше преди около месец – минавайки покрай една вестникарска будка, видях карикатура на монахиня с разкрачени крака и бебе,което по особено динамичен начин си проправяше път през тях... Представихте си го. Вън от всякаква религиозност, подминах шокирана и само се чудех: „Кому е нужно това?“ Какво се постига с подобен тип провокация?
Аз правя някакви опити да пиша и съм сравнително чувствителна, щом се засегне темата за полза от изкуството. Изкуството, което забавлява; изкуството, което поучава; изкуството, което се бунтува... Списанието Шарли Ебдо не е, каквото и да ви разправят, представител на изкуството, което използва присмеха като оръжие и щит срещу мръсотиите и неправдите. И това е много лесно за доказване, стига да се опитате да се опрете на историята. Колко музикални групи, колко писатели и колко режисьори в СССР са нанасяли унищожителна критика към целия комунистически строй чрез творбите си, без някой да може да ги обвини в каквото и да е (впрочем, не са чак толкова много, но затова пък онези, които наистина са успявали, са едни от най-добрите руски творци)? Не са изпитвали нужда да се борят срещу цензурата; присмивали са ѝ се чрез леки закачки, сарказъм и интелектуална хитрост. Прякото осмиване на нещо, особено когато е под формата на карикатура (в карикатурата не можеш да приложиш бележка под линия, за да се извиниш и да оправдаеш действията си), е животинска немощ и абдикация от истинската цел на изкуството.
Да изобразиш Светата Троица в хомо шведска тройка, да твърдиш „Негрите са идиоти.“ и да пишеш по кориците си „Куранът е лайно.“ сериозно ме навежда на мисли как човек трябва да мине през доста тестове, преди да е свободен да се ползва със свободата на словото.
Франция е (била) велика страна. Но все повече творци лежат на старите лаври и очакват мозъчните им цапаници, извадени върху листа, да се приемат а приори за изкуство.


3. Случайни разсъждения
А, и е безмозъчно да се твърди, че Франция е заслужавала посегателство от този вид. Франция на тези хора им е дала материални и морални възможности, без които сигурно нямаше да могат да си позволят и килимчето, върху което се молят по пет пъти на ден; дала им е -- технологиите, които обръщат срещу нея, и самочувствието, че имат право да са такива, каквито искат. Дори най-некъдърният журналист не би могъл да нарича „заслуга“ едно престъпление, основаващо се на неблагодарност.

В настоящия пост страня умишлено от предъвканите мотиви, по които всички сме съгласни – че е грешно да се убива; че две неправди не правят една правда; че атентатът в този случай предизвика точно обратния ефект и прочие.



Знаете ли кое
ме изпълва с надежда обаче? -- Една работа, която произхожда от тълпата и която поражда в мен чувство, противоположно на това, което сбирщината оставя.
Хората се съюзяват, ако и да не проумяват съвсем безумно силния символен заряд на обединението си. Хората показват и
доказват,
че имат нужда да са единни и да вярват в нещо, да Подкрепят и да имат Причина да Бъдат.
Това е прекрасно и това дава надеждата.

Е, сега остава да накараме тези хора да си насочат вярата и мечтите за единство в някоя кауза, която все пак си струва, но нека не се пресилваме на този етап,

Има Време.


Няма коментари: