чик - чиpик, nom! ^^^

неделя, 22 юни 2014 г.

Походът, първа част

сюрреалистична философска драма в пет действия                              

действащи лица:
Джейсън Бонд - глух
Диогениус - ням
Ийгълай - слепец
Хермес - сакат
генерал Казановски - безчувствен
Касандра - безпаметна ( да се разбира като - без всякаква представа за причинно-следствени връзки )


I. Д Е Й С Т В И Е

I. С Ц Е Н А

Домът на Хермес. Хермес, в инвалиден стол, до него седи Ийгълай. И двамата са умислени.


Хермес, удря по хълбока си : Празни работи!

Ийгълай, изваден от транса, обръща се към него: Моля?... Прощавай?

Хермес: Празни работи, от мен да знаеш!...

Ийгълай: А, то ли... Да, да... И ти си прав, да!... Така си е...

Хермес: Нищо друго не е пълно. Накъдето погледнеш и – все празно, празно... Кухо!

Ийгълай: Нищо, нищо... Кухо! Че и на кухо бие...

Хермес, почуква по стола си, който издава кух звук : Нищо, нищо... Само – тя! Днес я чувствах – тя вървеше по стълбите... И тя, и тя го казваше това: нищо, нищо!...

Ийгълай: ...обаче нейното нищо е наше нещо.

Хермес, замислен: А тя? Тя дали е нещо?... Ти как мислиш, нея дали я има?

Ийгълай: Че как така няма да я има?! Къде ще е, ако я няма?!

Хермес: А... а... да, и ти си прав! Но все пак... аз се съмнявам. Ами ако сме случайно мастило? Знаеш, всякакви фантазни аномалии има!... Само нея не я знам – има ли я...

Ийгълай: Приятелю, ние се въртим в кръг!

Хермес: Абе какъв кръг, ако нея я няма!... (замълчава за кратко, а после се надига от изконното прозрение) Знаеш ли... знаеш ли какво трябва да се направи?!... Хайде да я повикаме!

Ийгълай, въодушевен: Хайде! Да я повикаме, хайде!

Двамата, викат: Киара! Киара!

Озъртат се за кратко, после изглежда остават доволни от резултата, защото се развеселяват.

Хермес, радостен: Ето! Виж!... Виж как я има!

Ийгълай, също радостен: Има я, има!... Сама се повика, вярно, но нея си я има!
глас зад завесата: Вие пък какви мухи гоните?

Хермес: Викаме Киара! Никакви мухи, ами Киара викаме!...
гласът зад завесата: Смешни сте, смешни! Киара не съществува! Смешни! Не се хабете, смешници такива!

Двамата се умислят.

Ийгълай: Киара да я няма ли?! Ами, ако Киара я няма...

Хермес: Абе, бръмбари! Ако Киара я няма, и нас ни няма. А ние я повикахме, значи, нас ни има! И все пак... Чувствам го... ние трябва да я потърсим! Още сега, да я подирим! Още сега, ставай! Ставай, бе, че и заради мен стани!

Ийгълай, разколебан: Ами, и да я има, за какво ни е?... Защо ще я търсим? Ние си я знаем – има я – и толкоз!... Да си я има!

Хермес, раздразнен: Абе, ставай като казвам!... Ставай, че да станем! Нея я има , защото я повикахме... Но кой я знае? Може пък сама да се е повикала. Тия драскачи са големи самотници. Може ей така – да ѝ е било самотно и да се е повикала сама. Трябва да станем и да я потърсим – да ѝ измолим и нас да ни има така, както нея я има.

Ийгълай: Но... ама това – то е трудно... В смисъл на -- да ѝ изврънкаме съществуването си ли?!

Хермес: Така, така...

Ийгълай: Не ни виждам, никак даже не ни виждам! Тя ще е една такава безочлива и ще откаже да ни промени...

Хермес: Ако тя наистина ни пише, ще ни промени! Само лошият пистел си остава героите непроменени – така ще ѝ кажем... Ще ѝ го кажем, пък, ако пак не иска да ни промени – един шут!... Ставай, че да стана, орльо; ставай, като ти казвам!

Ийгълай става и забутва количката на Хермес. Излизат.


II. С Ц Е Н А

На улицата. Ийгълай, Хермес. Срещат Диогениус. До Диогениус – бъчва, в ръката му – фенер.
Диогениус вдига табела, на нея пише „Хайрете!“ (
гръцки за „Здравейте!“ )


Хермес: Хайре, братко... Ей, орльо, този е Диогениус! Достоен мъж и златотърсач!

Диогениус подава ръка на Ийгълай, който я хваща насляпо. След това Ийгълай се поколебава и се накланя , шепнещ, така че само Хермес да го чуе.

Ийгълай: Онзи, прочутият Диогениус? Онзи Диогениус с фенера, дето е ням?

Хермес, безразличен : Вярно, мълчаливец си пада...

Мълчание.

Ийгълай, към Диогениус, с респект : Да си виждал Киара? Не наскоро, ами да си я виждал, по принцип?

Диогениус вдига нова табела: „Търся Човека!“

Хермес: И той я дири! Така, така!...

Ийгълай, оживява се : Ами, да я подирим заедно! Чувал съм, Диогениус, братко, че имаш фенер, с който осветяваш и на слепците пътя!... Да я подирим! Аз ще диря, ти ще ми светиш.

Диогениус не взима думите му на сериозно, започва да го сочи и прави подигравателни гримаси. Смее се без звук, така че Ийгълай не разбира. Хермес се намесва и избутва количката си между тях.

Хермес: Диогениус, приятелю! Ние търсим Киара. Тя ще ни пощади – така го решихме! – понеже тя ни измисля – нали така? – и после: ще живеем наистина... Ще съществуваме отвъд мастилото! Ще крачим по реалността! Ела, братко, да крачим заедно, Киара е заслужила твоите табели!

Диогениус е неспокоен, крачи в размисъл. Накрая, хвърля фенера в екзалтация и взима бъчвата на гърба си. Прави им знак, тоест : да вървим! Да вървим заедно! Другите са радостни заради новия си спътник.


Тръгват и излизат.


III. С Ц Е Н А

Диогениус, Ийгълай, Хермес. Генерал Казановски и Джейсън Бонд. Генералът се опитва да обясни нещо на глухия Джейсън Бонд и е видимо ядосан.Нарича го с обидни епитети – „глуха тикво“, и „безполезен глухар“, и т.н...  После вижда Ийгълай, който насляпо бута количката на Хермес, и Диогениус, с бъчвата на гръб.

Казановски, сочи ги, развеселен: Я! Я!... Дружинка и половина! Цялата менажерия направо да бяхте изпопренесли на улицата! Ха-ха-ха-ха! Имаме си костенурчо, имаме си орел и... (надвесва се над Хермес)... та що си ти, саката твар?

Хермес, замечтано : Птица! Каквато птица си харесате, нея ще бъда!... От най-крилатите!

Казановски, разсмива се: Ха-ха! Крилатите, викаш, ха-ха-ха! ( става сериозен ) И на къде така, циркче?

Ийгълай: Да се срещнем с Киара!

Диогениус вдига табелата си „Търся Човека!“ Джейсън Бонд гледа първо него, после табелата, накрая другите двама, и се разсмива, също.

Джейсън Бонд , говори неуверено, всичките му реплики се колебаят в различни тоналности, някои казва високо, други почти шепне, произнася ги с неправилна интонация : Връщай си се, стадо, в зоопарка! Киара не съществува... Аз съм ти свидетел!

Ийгълай: Тя не само, че съществува, ами само тя съществува! Отиваме да я търсим, за да прогледнем отвъд нейните думи... Да си измислим свои!

Джейсън Бонд , взира се в друга посока, изобщо не е разбрал, че Ийгълай говори на него : Голямо безкиарено море!... Там плуваме ние!

Казановски, объркан: Че Киара кой е, звероукротителят ви ли?

Диогениус пляска с ръце в съгласие. Кима.

Хермес: Киара ни създаде. Тя ни пише и – ние сме само творения на нейния словесен талант!

Диогениус се изплюва.

Ийгълай, изведнъж става мрачен : Спри да я обичаш, саката птицо! Киара е мръсница, словесният ѝ талант е деформация!.. Ей и толкова не ми е за словестния ѝ талант, дето не дава на героите си да се видят сами!... Киара ни пише, обаче ние сега отиваме, за да ѝ опишем с няколко плесници лицето! Мръсна дяволица!

Хермес, разярен: Ако не беше Киара, нямаше и ти да бъдеш, ей!...

Ийгълай, също разярен: И – да! Да! Предпочитам аз да не Бъда, отколкото Киара да Е! Мразя я, тая!... Тая или оная -- мразя я, толкоз!

Хермес, от ярост дори се понадига малко от стола: Нещастни-ик! Нещастник, хванете го!... Киара просто се мрази чрез тебе, нещастник, недей си придавай важност!

Казановски, опитва се да въдвори ред : Мъже, мъже!... Ама, моля ви се!...

Хермес и Ийгълай продължават още известно време да се „гледат“ ядосано, после израженията им поомекват.

Хермес, полууспокоен, обръща се към Казановски: Ей, генерале, пердаши по думите с нас, току-виж си ни от полза!

Казановски, не е убеден: Пише ни? Това е, което казваш: пишела ни... Нещо, тоест, като шпионаж?

Ийгълай, насмешливо : Много ти се иска да е нещо като шпионаж! Всъщност е нещо като... фантазия. Ние с вас не сме нищо повече от герои в пиесата на Киара Ентелехия!

Хермес: Това, което казваме, е предварително измислено от нея. Ако стоиш на кръстопът, например, и се чудиш по кой път да тръгнеш, пак мислиш чрез нея. Да речем, решаваш: десният път, така и така, е правилният ми път, той ми е съдбата, той ми е предначертан... Затова, значи, ще тръгна по левия път – за да я измамя, природата! И тръгваш по левия път и всъщност нищо не мамиш, а само себе си мамиш, защото отдавна си написан – как ще тръгнеш по левия и как ще се изгубиш и как ще се мислиш за победител... Така и ние вече отдавна сме решени в пиесата на Киара, че пиесата отдолу дори е и подписана от нея!

За миг Казановски не знае как да реагира. Оглежда всеки един от мисионерите. След това започва да се смее неистово.

Казановски, през смях: Абе -- вие! Вие... ха-ха-ха! Глупости на търкалета! Вие и вашите метафизики!... Аз съм си свободен и, за вас не знам, ама ако реша, мога да си се разкрача, и да вървя и по двата пътя едновременно... И – толкоз! Ха-ха-ха!

Ийгълай: За тази цел, струва ми се, Киара не ти е дала достатъчно дълги крайници. Затова ще го въртиш, ще го сучеш, пък Киара после пак ще те изработи както само тя си знае.

Казановски: Марионетки с марионетките, и накрая какво ви остава?!... Тръгне ли човек с тея безотговорните разсъждения, индивидуалността му си отива по дяволите... И гръм да ме удари, ако си я дам някога на някой' проклетата индивидуалност!

Ийгълай, насмешливо: Брей, добра сделка... сделка, та дрънка! Да разбереш, че не можеш да си опазиш кожата, никога и никъде, и изведнъж да се запритесняваш за индивидуалността си!

Казановски, замълчава в кратък размисъл, после : ‘Бе, след всяка ваша дума ви взимам мярката колко ненаред сте!... Като онази вашата ни пише, кой я бие през ръцете да ни измисля толкова реални и да ни обърква, а? Нека ни измисли нелогични, че да ви хвана вяра! Да ми измагьоса ей тука сега едно бесило и седем шпаги, обесени на него, че що пък да не?!... И – да ни омагьоса и нас: да я гледаме тази екзекуция с тъпи усмивки и да не се решаваме на нищо, а? Че какво ни остава, ако се окажем само брънки на нечия болна тиква, като са ми взели свободата, пък сега и за иддивидуалността ми се пресягат, а?! Какво да ни остава, ако не можем да вземем едно лично решение, а?

Хермес, в гласа му има някаква тържественост : Остава ни... остава ни мощта на литературата! Киара може и да ни пише, но ни пише обективно. Тя само ни е създала. По-нататък, дали ще гледаме шпагите с тъпи усмивки, или пък ще ги свалим от ешафода и ще се задуелираме с тях – това зависи от логиката на историята. Нищо, създадено от екзистенциалното съзнание, не може да бъде безсмислено. То е смислено и то е натурално. Ние следваме реалистичната си индивидуалност, с която Киара ни е дарила. Затова и сега отиваме при Киара – за да ѝ измолим пълноправното си съществуване. Защото ние не само не сме по-лоши от реалните хора – ние сме идентични с тях. Отговаряме на същите природни закони – заради доброто име на логиката.

Казановски, раздразнен: Дървени мъдреци и побъркани спиритуалисти!... Ей това сте вие! Ако не ви беше магическия бълвоч, до края на живота си нямаше и да чуя за тая Киара!... Никаква да ми я няма!

Хермес, посочва го, изведнъж му е хрумнало нещо: Знаете ли каква хубава мисъл прочетох завчера?! Че хората имат в себе си идеята за създателя си и това е най-голямото доказателство за съществуването му!... Един вид, чувстваме твореца си.

Казановски: Е, това го обяснява всичкото! Аз нищо не чувствам, птичке, моето осезание кучетата го ръфат... Аз съм абсолютно безчувствен към всякакви болки, нужди и допири.

Ийгълай, изненадан: Тоест, мазохист ли си?

Казановски, иронично развеселен: ‘Бе гледай го ти орльото, хе-хе... научил една дума и вече : да я пъхаме навсякъде!.. Xe-хе! Никакъв мазохист не съм ти!... Мазохистът чувства и му харесва. А аз – не чувствам нищо. Даже не мога да усетя дали това ми харесва, или не...

Хермес, умислено : Е, аз за пó различно... Аз за пó друго чувство говорех! Да знаеш за Киара, то е да я чувстваш с разума си.

Казановски: Сенсуална създателка философка?! Нищо чудно, че светът не прокопсва!

Хермес, нахвърля се ядосан: Не така за Киара! Не разрешавам така да говориш за Киара, псе неблагодарно!

Ийгълай го възпира, изумен е.

Ийгълай, умислен: Братко... ти да не би... да имаш чувства към нея? Към Киара?

Хермес, отчаян : Гнусни малоумници! Дето нищо не разбират!... Аз нямам чувства , защото мен никакъв ме няма! Тя... аз мисля... тя се обича чрез мен. И – толкоз! Имбецили с имбецилите!...

Казановски, умиротворяващ: Стига джафкахте!... Хайде стига! Ето, аз го намирам решението: аз ще тръгна да диря тази Киара с вас, ако тя ми даде знак. Ей тука, още сега!... (поглежда към небесата и се провиква тържествено) Философке! Чакам знак и -- знак чакам!

Хермес, Ийгълай и Диогениус се поколебават, споглеждат се. После първите двама завикват също, а Диогениус вдига табелата „Търся Човека!“.

Хермес и Ийгълай: Знак! Знак! Знак ни дай! Знак чакаме!

Другите викат, Диогениус размятква табелата. Сред тази какафония, Джейсън Бонд пристъпва неуверено напред. Оглежда се.

Джейсън Бонд, несигурно: Циркче!... Ей, циркче, слушай, циркче! Киара... Киара ни пее.

Всички се умълчават. Светлините изгасват, петимата излизат.


Наративно.

Влиза Касандра, сама. Носи репликите си в ръка.

Касандра, чете: Петима деформирани тръгнаха да търсят пътя на съвършенството. Петима деформирани, придържащи се един за друг, тръгнаха по пътя на съвършенството.
Те бяха недъгави по природа – за тях уродливото не беше зла участ, а натурално състояние. Бяха го пригодили към естествения ход на живота си.
Единствената аномалия за тях – сега тръгнали, крачещи, дирещи, придържащи се – беше  съзнанието им за една по-висша същност. От нормалните те се отличаваха само с разбирането за собствената си тленност.
А тази висша същност: тя не беше оправдание за недъга им,
не беше окова за несвободата им,
не беше мечта за извисяване...
Тази висша същност беше сърдитата надежда за равенство и побратимяване.
(с патос, вдига ръка и скандира):
Liberté, égalité, fraternité!

Излиза. Завеса.


КРАЙ НА ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ.