чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 20 юни 2014 г.

Походът, трета част

III. Д Е Й С Т В И Е

I. С Ц Е Н А

Касандра влиза преди всички.

Касандра, чете тържествено: Втори ден на съвършенство!

Излиза.

Влизат Йигълай, Диогениус, Джейсън Бонд, Казановски и Хермес.

Хермес, лазещ, прокарва длани през земята. Разучава я и я целува. Накрая изглежда намира онова, което търси; изважда скрита бутилка отнякъде, сочи я и прави знак на другите да се приближат.

Хермес, провиква се : Хай-хо, варда!

Ийгълай: Намерил е нещо!... Нещо има там – скрито съкровище, предвиждам го!

Казановски изпуфтява.

Казановски: Съкровище за женчовци! Буре с вода ни е намерил негодникът и -- нищо повече!

Джейсън Бонд, екзалтиран : Вода! Вода!... На водопой, мъже!

Всички, освен Казановски, се събират около бутилката.

Хермес: Киара ни е оставила малка скъпоценност! Подарък, за да не отмалеем съвсем по пътя.

Отпива и подава на другите.

Ийгълай, целува бутилката и отпива : Благословена да си, създателко, задето си ни дарила с жажда, че да усетим сладостта от глътките!

Подава я на Джейсън Бонд. Джейсън Бонд я оглежда, отпива, след това долепя ухо до бутилката.

Джейсън Бонд, все така с ухо на бутилката : Мила!... Мила и -- засищаща!

Диогениус взима бутилката и ляга на земята, прегърнал я.
Всички се радват и пият от водата, само Казановски е останал встрани. Джейсън Бонд си тананика, другите танцуват около бутилката.

Хермес, към Казановски : Пийни си и ти.

Казановски, сумти : Женчовци!... Не ви ща от амброзията! Аз не чувствам жажда. Не чувствам нищо, помниш ли? Нито жажда, нито – нищо!

Хермес взима бутилката и се придвижва до Казановски .

Хермес: Пийни си; пий като аз казвам!

Казановски си мърмори, недоволства („Ей, голямо шефче стана!...“). Но отпива. Отлепя шишето веднага от устните си, след това отново отпива; пие и пие. И – изпива цялото шише. Показва им го: празно. Диогениус става намусен, взима празното шише, прегръща го сърдито и пак ляга на земята с него.

Хермес, все едно не е забелязал нищо, провиква се: Ей, дружина!... Смрачава се, хайде всички в черупките!

Всички се подготвят за сън, Диогениус обяснява с мимики на Джейсън Бонд, че ще спрат за почивка, единствено Ийгълай крачи неспокойно.

Ийгълай: Тъкмо сега трябва да потегляме! Водата ни съживи, ободри ни... сега тъкмо трябва!

Хермес: Орльо, ако Киара искаше да вървим в мрака, би ни направила всички такива, че да виждаме в тъмното!

Ийгълай: Куц извод.

Хермес: Куц, некуц – щом аз казвам, лягаш!

Ийгълай, противи се: Киара и крила не ни е дала!... Затова сме ние: за да си ги измислим! И – сме измечтали летателните машини, не сме ли? Киара и хриле не ни е дала, затова сме... ( замисля се ) Впрочем, не е важно! Важното е да не гледаме на Киара като на оправдание, а като на даденост. Ние вървим към нея, не е ли вярно? На мен ми се вижда логично значи да вървим срещу нея.

Хермес, с досада: Ще ми тръгнеш ти, ще ми тръгнеш срещу шамарите!... (повелително) Лягай!

Ийгълай се подчинява.
Умълчават се, по всичко личи, че са заспали. Казановски обаче става, оглежда се в тъмнината и отива до Хермес.

Казановски, гласът му е по-нежен от друг път : И защо го направи това, а, птичке?

Хермес: Оня сляп петел!... Щеше да падне в първата пропаст! Не ни трябват мъртви слепци, трябват ни трезви мисионери... Е, реалността ни, вярно, е такава, че трябва да се задоволяваме с живи и нетрезви отрепки... Но, какво пък, и по-зле можеше да бъде!

Казановски: Да върви по дяволите безочливият пуяк! Аз за себе си говорех ... Защо ми даде да пия? Аз съвсем нямах нуждата... Аз съм... аз бях... (страстно)... жаден съм още! Пак съм жаден!

Хермес, спокойно: Защото...! Защото ти си най-чудатият експеримент на Киара. Като не мога да те накарам да почувстваш, това и Киара не го може – заради логиката на сюжета! – мога да те накарам поне да желаеш.

Казановски, вълнува се, но говори тихо, за да не събуди останалите : Но аз съм жаден!... Жаден съм! Прежаднял! Аз чувствам: аз желая, значи, че чувствам! ... Ах, приятелю, ти никакъв сакат не си, ти си... ти си цял Киара!

Хермес, наставнически-усмирително : Желанието не е чувство, жребче необуздано! Желанието е инат!... Не е чувство още... Но пък, сам го каза: желание жажда. Жаждата за промяна... Аз ти дадох да пиеш, дадох ти... да пие-ш... (замисля се) ... на теб, дето никога не беше и отпивал, не заради братския принцип. А – за да ти се събуди желанието за промяна!

Казановски, не му обръща внимание, не го чува дори сякаш : Аз съм жаден... жаден съм, прежаднял! Прежаднял съм! Вода ми дайте, вода искам! (развълнувано) И вирове, и океани, и морета – и тях ще ги изпия! И нищо, нищо, че не са чувства!... И чувства да не са, и инат да е, пак е красиво, щом не съществувам!... Така или иначе, и като...

Хермес му зашлевява плесница. Казановски се усмирява.

Казановски, засрамено : Прощавай, братко!... Прощавай и благодаря! Прощавай и лека нощ, водачо! Утре пак трябва да водиш и благодаря ти, че си ни водачът! Води ни!... Води ни и пак ни води след това! Ах, как искам да ни водиш!... Желая!... (ляга, повтаря сънено) Желая го...

Хермес, развеселен: Ех, тоя и чувство за мяра няма!... Киара, любима, ние създадохме едно чудовище!

Заспива.
Джейсън Бонд се понадига, оглежда се, уверява се, че всички спят, и става.
Започва да пее и танцува. Танцува, вече в транс, и пада назад. Но Диогениус го хваща, преди да се удари в земята, и му се покланя.

Джейсън Бонд, леко смутен : Ах, музиката ме удари право в краката!... Прощавай, ако съм те събудил, Диогениус, братко...

Диогениус поклаща отрицателно глава. Започва игра на жестикулации и пантомими. Сочат към земята, смеят се на заспалите, подскачат и се гонят, танцуват в еднакъв ритъм. Взимат табелата „Търся човека!“ и започват да „търсят“, усмихнати. Накрая се строполяват на земята и се прегръщат приятелски. Сочат звездите и правят гримаси за някои тях. Накрая галят земята и я целуват.

Джейсън Бонд, говори за пръв път уверено, някак доволно: Киара е велика, защото направи пантомимата ни смислена и вечна!

Диогениус се съгласява. Двамата се отпускат удовлетворено и потъват в съня си.


Влиза Касандра и застава пред публиката.

Касандра, чете : Когато измислени герои спят, трябва да се отнасяме към това с особено внимание. Много автори изразяват мечтите и тайните светове на героите си, пращайки им сънища. И, както им ги пращат, така им ги и крадат после – за да ги изложат на показ пред зрителите... Тук ние имаме работа с пó друг тип измислени персонажи обаче – те съзнаваха несъществуването си, което ги правеше и дръзки... Смели, безстрашни... всичко от този род! Те не сънуваха, защото всичките си мечтания изразяваха гласно. Те бяха отговорни за всичко, което мислеха и изричаха. Само над едно нещо нямаха власт обаче – над гримасите си... Гледайте! Вгледайте се в тях, докато спят, техните сънени усмивки показват повече от всички съновници от този и от онзи свят! Вгледайте се и разберете: тези изкривени нещастници намираха най-голямото си единение с Киара в моментите, в които тя нямаше власт над главите им.

Излиза.


II. С Ц Е Н А

Ийгълай, сам. Другите – в далечината. Ийгълай е весел, замечтан. Пише с трескав вид.

Ийгълай, чете написаното : Срещнах те един ден... хм-м... ( дописва ново изречение ) денят бе от слънце озарен... (с напрегнато изражение, не усеща как Хермес се доближава ) Щастлива гледаше ти към мен... щастлива... гледаше ... ти към... мен...

Хермес, с присмех : Братко!.. Можеш да се похвалиш с поетическия талант на трикрак стол.

Ийгълай, не му обръща внимание, отнесено : Абе, върви по дяволите! ... Щастлива... гледаше... към ме-ен...

Казановски, приближава се , подскачайки весело.

Казановски: И аз от тебе бях пленен! (смее се)

Ийгълай, доволен : Ай, браво! Точно!... И аз от тебе бях пленен!

Хермес: Но – и от мъка покосен!

Казановски, хваща Хермес за ръце и го повлича със стола в танц : А за болката ми ти имаше мехлем! (прави подчертано перверзен жест)

Хермес: Обаче ти слоница бе и се намерих под хобота ти повален!

Хермес и Казановски се смеят неистово, Ийгълай тръгва към тях, ръкомахайки, все едно гони досадна муха.

Ийгълай: Нещастници! Твари безидейни, да ви няма тука!

Казановски, престорено печално : ... ех, да не беше геният ми на поет потушен!...

Хермес: ... щях да подхвана чисто нов рефрен!... Ах!

Хермес посочва безмълвно нещо на Казановски, поставено на пода точно до Ийгълай. Казановски се промъква и го взима. Показва го на Хермес и двамата правят знак към ръцете на Ийгълай – овапцани целите в различни цветове.

Хермес: Братко! Ти това... нима ти си го рисувал?! Съвсем сам?!

Ийгълай попипва земята до себе си, където дотогава е била рисунката, надава варварски рев и се втурва, воден от смеха на Казановски. Казановски се отмества и Ийгълай пада на земята.

Ийгълай, през сълзи : Обаче, моля ви се!... Оставете ми я, моля ви се!

Хермес, с възхищение : Но... обаче,орльо... та тя е неземна направо!

Казановски, върти картината и я оглежда от всички страни : Вярно си е, не е за изхвърляне...

Ийгълай, протяга насляпо ръка : Дайте я тука, давай!

Хермес, все така възхитен, разглежда рисунката : Какъв размах, какви цветове, какви форми!...

Казановски: Ама и момичката, дето си я нарисувал, си я бива, де!

Хермес грабва рисунката от Казановски, оглежда я мълчаливо и я връща обратно на Ийгълай. Ийгълай прокарва пръсти през нея, уверява се, че е тя, и я прегръща.
Хермес е умислен.

Хермес: Аз съм виждал това лице някъде...

Ийгълай, треперещ : Недей!... Недей!

Хермес: Ама -- това е Киара! Нарисувал си ни Киара!... Но как?!... Аз не... И -- откъде?! – Киара!

Ийгълай: Как така как?! Че тя ни е създала всичките... всичките, нахакан образе, не само теб! И аз имам правото да я обичам! Да я обикна....

Хермес е поразен, Казановски се развеселява още повече.

Казановски: Любовен триъгълник на вашето внимание!

Другите двама се пресягат да го ударят, но Ийгълай не улучва, а Хермес се възпира.

Хермес: Не... не, тук трябва да се подходи разумно!

Ийгълай: Свръхчовечета, нещо бездумни ли ви оставих? Аз сега се уча да я обичам, то си е в реда на нещата... И ти – обичай си я също, обичай си я всякак, деца ѝ народи, ако ти харесва! Но аз, докато опитвах водата от вчера, осъзнах нещо – мен ме има, за да бъда изкуство! И аз, понеже съм нещо повече от творение, тъй като нося в себе си знанието за незначителността си, ще стана и -- творец! Аз съм творение на Киара!... Но ще стана и творец на Киара, като ѝ посвещавам всичките си творби на тоя свят... (с патос) Киара чрез мен ще има всяко едно изкуство, което пожелае!

Ийгълай, заел тържествена поза. Хермес и Казановски гледат в противоположни посоки, невъзмутимо безчувствени пред монолога му.

Казановски: Това ли беше?

Хермес: Ами че -- добре!

Отново стават весели и продължават стиха си.

Казановски: Творец, от мрака неопетнен!

Хермес: Но и – умствено необременен!

Хермес излиза, със смях. Ийгълай, също, излиза – в отчаяние.

Казановски, разглежда рисунката : Бунтът на Луцифер, а?... Ама че си е хубава драсканицата – хубава си е!

Излиза.


III. С Ц Е Н А

Петимата седят на земята с умислени изражения.

Казановски, към Ийгълай : Я кажи сега, артисте, какво най-много ти се иска от живота в този момент?

Ийгълай, механично, без никакво колебание: Световен мир.

Диогениус се разсмива, след това и Джейсън Бонд.

Джейсън Бонд: Другари, знаете ли... седя си аз сега и се чудя какво най-много ми се иска... не по принцип, ами за в момента... То е: да поканим нашия шести спътник да седне с нас. Не друго, уродливостта си да поканим!

Ийгълай бута Диогениус и му прави знак – Джейсън Бонд е побъркан, тоест. Диогениус само се засмива без звук, отново.

Хермес: Другите все още твърде малко те познават, генерале. И това, да съм честен, сега не е в твоя полза.

Замълчава.

Казановски: Е, какво, какво, изплюй го, де!

Хермес: Ами... ами! Генерал Казановски да тръгне ей тъй да подпитва на кого какво му се иска... То няма да е за друго, ами за да можеш ти именно да си кажеш какво най-силно желаеш... О, ти и преди можеше! Ей така, изведнъж – да го изтипосаш!... Но сега е друга работа... Сега е с различно, сега е – с покана!

Казановски, през смях : Братко! Ако на нас двамата ни е съдено да излезем от тази пиеса, ще подпалим света!... Бива, бива... Ха-ха-ха!... Е: какво , та какво!... На мен ми се иска да пия! Жаден съм!...

Хермес се придвижва до нещо покрито.

Хермес: Братко, ние с тебе не само ще подпалим света! Ние ще го горим и давим всеки ден!

И – откркива цяла маса, отрупана с храна.

Хермес, господстващо-триумфално : Малък подарък от Киара за неверниците!

Отива до Ийгълай и му подава чаша в ръката.

Хермес: Наздраве, поете! Твоето творческо вдъхновение срещу моя пир. Ние е нужно да имаш орлово око, за да прозреш кого Киара обича повече.

Ийгълай, злобно, на себе си : Говори си, уроде!... Киара не би обикнала такива самонадеяни псета като теб!

Хермес, чул го е, вдига апатично рамене, но и той – на себе си : Киара ми сложи тези думи в устата. Аз съм точно толкова самонадеян, колкото трябва да бъда, защото не разполагам със себе си. (провиква се към всички) Напред към храната, дружина!

Всички се втурват към отрупаната маса, започват да ядат.

Джейсън Бонд, към Казановски: Братко, вземи си това хлебче! Чуй го как хрупка в устата!

Казановски, със снизходителен тон : Благодаря ти, лудост!... Аз обаче, аз съм пияч. Харесал съм си един порок и ще се отдам на него. Да се разсейвам с други ми изглежда несериозно.

Ийгълай: Е-е!... Една хапка не вреди...

Хермес, поучително : Без една може, само с една – не!

С Казановски си смигат.

Хермес: Диогениус, приятелю, много се умълча! Как ти се харесва моето чудо?

Диогениус пише нова табела.Показва им я – на табелата пише: „Храна за душата!“
Другите се засмиват.

Казановски, сочи Диогениус : Ей тоя казва най-умните неща!

Ийгълай: Тоест, ги изказва.

Хермес: Тоест, нетоест – пак хипотетика!

Ийгълай се обръща към него със злобна гримаса. Хермес не го забелязва, усамотява се с Диогениус и Джейсън Бонд, тримата в далечината изглежда да разискват нещо важно, много разпалено. Сочат към трапезата. Ийгълай се доближава до Казановски.

Казановски: Тоест и накратко – наздраве!

Ийгълай, надига чашата, но е умислен: Другарю... аз имам едно питане, дето искам да те питам...

Казановски изсумтява в разрешение.

Ийгълай: Ами... такова е, че... аз – как изглеждам?

Казановски се разсмива. После оглежда събеседника си от глава до пети, преценяващо.

Казановски: Абе... не зле, не зле... Да ти кажа, направо си красавец! Фигурката... осанчицата... всичко е на шест, няма грешка тука или там!... (изведнъж се наежва) Ама какво ме питаш мен, като че ли разбирам от мъже!

Ийгълай, успокоително : Е, нищо де, нищо!... Аз пак – хипотетиката... А я кажи... примерно... сравнено с Хермес, например, кой е пó хубавец – аз ли съм, или Хермес?

Казановски се накланя от смях така, че почти пада на земята.

Казановски: Ще рече – въпреки краката му?

Ийгълай: Дали да или не въпреки... ще рече – като цяло! Разбираш ли ме? --- Ако ме разбираш...

Казановски: Ами, все едни сте ми!... Но – нека си ти пó хубавецът: от суетност...

Ийгълай, подскача : Каква... -- суетност?!

Казановски: Всякаква: твоя, моя... не и негова! Ти си този, който държи да изглежда добре. Тъй че, Луциферът ми е свидетел, най-добре ти да изглеждаш по-добре! Тъй както ги виждам аз нещата, струва си да се каже, че притежаваш едно качество, само ако те е грижа, ама наистина грижа, дали го притежаваш, или не. А теб те е грижа, а него не го е грижа и ето това е – суета!

Ийгълай отваря уста да противоречи, но Хермес се придвижва към тях.

Хермес: Братя! Да знаете какъв интересен спор спорехме!... Много екзистенциален и всичко.. и всичко останало!

Казановски: Е, дай пък да чуем!

Хермес: Ами, ето сега... Ние сме измислени герои, нали така? (Казановски тук изсумтява – знак, че му е писнало всичко да започва и да завършва с този извод) Та, чудехме се, за какво ни е храната на нас? Защо Киара е решила да ни засити, чисто литературно? И после стана – не само литературно, размътихме го малко-малко... Защо ядем, но наистина? Да... да и да – сладко е , докато говориш за Киара, да си похрупваш, това-онова... но, чудя се, мляскането не ни ли заглушава говоренето? Спорът значи беше за това – защо е този пир, тук и сега?

Казановски: Щом са сложили в нас чувство за глад и за жажда, хипотетична ми е мисълта, ако ме разбирате, значи трябва да ядем и да пием, философски дървета!... Наздраве!

Хермес: И ние с това започнахме! Но пък, спор няма, в теб има най-малко чувство за жажда, а пък си най-жаден от всички. (поглежда неуверено към Диогениус, който кима, вдъхвайки му сила да продължи) Пък и, ако да правим това, което ни се прави, е правилно, само защото имаме желание за него, много тирани могат без проблем да се оправдаят. Прави ми се и – толкоз!... С ножа през гърлото!

Ийгълай, с досада : Значи, можем да правим това, което ни се прави, стига да не нараняваме никого с действията си. (и – отхапва голям къс месо)

Хермес: И това го пробвахме! Но то е условност, а условността е вратичка в правилото. А врагът реши ли да си отвори вратичката, превръща я в портал. А решението си – в дървен кон... И пак сме наникъде, дружина, с тая горяща Троя зад гърба си!

Казановски: Значи... значи, тоест, ето какво: правим, каквото ни се прави, само ако то помага за оцеляването ни. Нараняване, ненараняване – ами че пък да си оцеляват наранените, както те си знаят!

Хермес: Но не е ли, приятели, най-пошлото сред пошлите неща да правим само това, дето ни помага да оцелеем? Малко храна, и малко въздух, и малко удоволствие – колкото да сме сити и живи и чувстващи?!... Подобен аскетизъм е по-злобарски и от утилитаризма!

Казановски, с досада : Е, умнико, чакаме да те чуем какво си измислил, значи, ти по този въпрос. Защо живеем и как да живеем най-смислено? -- Нали такива въпроси най те привличат?!...

Ийгълай, престорено нравоучителен : Само че ние не живеем, ами...

Хермес, прекъсва го, не му обръща внимание : Ние живеем... -- наопаки! Как? – Не като не пречим на останалите! И колко? – Не колкото да не умрем! Живеем с гигантски шепи и грабим -- обаче само от онова, което НЯМА да ни запази живи и съществуващи. От онова, което ни доближава до неживота и вечността. Ние живеем на ръба и махаме с ръка надолу, към пропастта; към Киара, която е в небесата!... Ние се храним и изливаме страстта си, не за да удължим съществуването си, а за да осъзнаем, че съществуването ни няма начало и край и няма удължаване... Ние сега сме едни плюскащи свине, защото Киара иска да усетим вкуса ѝ!

Хермес се задъхва. Диогениус вдига табелата си „Храна за душата“. Пирът потъмнява и Касандра влиза за кратко и изръкоплясква.Касандра излиза, около пира отново просветва.

Ийгълай: Нещо... (озърта се) нищо ли не чухте вие?

Хермес: Киара ни прави номера, не се коркай!

Ийгълай вдига рамене примиренчески. Всички ядат мълчаливо.
Изведнъж Диогениус пада на земята безчувствен. Другите се скупчват около него, всички без Джейсън Бонд и – Ийгълай, който закъснява с реакцията си, но, чул шумотевицата, се завтича натам.

Хермес: Диогениус!.. Диогениус, приятелю, кажи нещо! (побутва го) Да-дай ми знак... вдигни табела... нещо! Нещичко!... Нещичко!

Умълчават се. Скланят глава невиждащи към земята. Изведнъж Диогениус се изправя. Започва да пее неистово, нечленоразделно. Джейсън Бонд заплясква с ръце.

Джейсън Бонд: Оле!

Диогениус пее, Джейсън Бонд танцува. Другите се озъртат, невярващи. После – и те стават и също затанцуват.

Диогениус , нечленоразделните звуци на когото постепенно се сливат в отчетлив говор, пее, но без обособен ритъм и без рима :

Свят!... Приказката и светът!
 И приказката за света!
 Разказваме и роним песъчинки.
А песъчинките са от они зид,
 дето ни дели от Другото! --
-- От несвета!
 А песъчинките се събират в часовника,
 и, когато зидът става време,
 Жетварят идва за жътвата...
 И ние сме несветът!

Джейсън Бонд, танцува : Оле! Оле ! Ние сме житото! Ние сме житото!

Другите пляскат в такт с музиката. После заглъхват и двамата сядат по местата си.

Казановски, поглежда към небето и се усмихва съучастнически: Хитруша!

Казановски и Ийгълай също сядат по местата си, остава само Хермес, най-отпред, на доскорошния дансинг.

Хермес: Аз! Аз съм на ред!

Ийгълай, подигравателно : Е, нека пък ти да си на ход, скокльо!

Хермес: Ей!... Еха-а! И – чудесна идея ми даде!

Става от стола си и се изправя плавно. След няколко подскока се приземява леко, покланяйки се.

Хермес, изправя се отново, жестикулира и говори едновременно : Прозорчето към светлината се отвори... Аз, братя, вече го казах – аз съм сакат и сакат. Аз нямам корелативна изменчивост. И навярно... И – май, че нямам.... но – летя! (размахва ръце, все едно са крила)... Киара впрочем, знаете ли, презира творбите, в които се злоупотребява с недъзи. Един е куц – в количка е, значи: и значи цялата творба трябва да се занимава с количката му!... Празни работи! Недъгът, драги, е навик. Свикнеш ли с него, не си недъгъв, ами – пригоден. Само околните любопитнѝ те оглеждат – оттук-оттам те оглеждат, ама и те след време свикват – да виждат недъгави свикват!... Следователно, Киара презира писане за хора без емпиричен опит, дето не са виждали недъгави!

Казановски, към Ийгълай : Не му ли мразиш монолозите на тоя?

Ийгълай: Нашият диалог е монолог на Киара. Неговият монолог е монолог на Киара. Все едно ми е... Не ми е все едно само, че аз нямам монолози като неговите.

Казановски вдига рамене в примирение.

Хермес: Сега ще ви разкажа една фантазия: каква щеше да бъде моята история, ако не бях сакат. И -- ето, ето:
 - Аз се родих в онзи ден, от вълните на морето. Прелетях през всичките хорски емоции и животи, които впрочем не са безкрайни – скокове от любов през омраза; от смъртта на скъпите ни през затрудняващите несполуки и изкачването в йерархията на злато и мизерия... Но да – тези преживявания са съвсем банални и долу-горе във всеки живот срещащи се, така че моето питане е: кое е, дявол да го вземе, това, дето прави животът интересен? Твоят, например, да е по-интересен от моя? Може би редът, в който баналностите се случват?... И – се случват, баналностите, и други случки се случват ... а аз няма да ги приказвам... ами само – ще ги подкачам и прескачам!... (с пантомими показва раждането, лазенето, ходенето, подскача и накрая отново завършва на земята, коленичил)... Пък накрая: най-баналното! (ляга на земята с кръстосани на гърдите ръце)

Казановски се изправя и вдига Хермес, който отново не може да ходи, и го придружава до масата.

Казановски: Благодарим ти, майсторе, задето ни скапа настроението!

Хермес: А, това нищо-работа не беше, просто илюстрирах с няколко движения човешкия път! От-до. Сфинксът с онези му загадки за живот и смърт е далеч по-скапващ от мен!

Ийгълай, на себе си : Цветен и шарен! Сега пък говори за сфинксове... Да беше си избол и очите!... Или поне – отрязал езика! Мръсник, мръсник и – самовлюбен!

Хермес, чул го е : Ами Киара явно се е сетила за сфинкса, както си ни е писала, та е решила да ми го пъхне в репликите.

Ийгълай: Абе как все на теб ти ги пъхат интересните реплики...?

Казановски застава между тях усмиряващо, докато другите двама не се отпускат по местата си.
Сетне генералът излиза най-отпред: ред е на неговия номер.

Казановски, замисля се за кратко, после: Всеки си тръгна срещу природата, пък аз така не го умея!... Трябва да имаш чувство за корист, за да си тръгнеш срещу природата, така го мисля аз! Е, знаете си какво не ми е наред на мен, затова... затова ще ви разкажа приказката за уравнението на водата. Ето: във всеки човек, пак говори биологът, има осемдесет процента вода, значи, и...

Хермес: Ами! Повече са!

Казановски: Абе, аз на тебе спъвах ли ти подскоците?! Осемдесет са, щом така казвам! И, значи, аз обичам вода!... Е... е, май и не я обичам, защото съм направен да не чувствам, ама принципно да го кажем, че: имам желание за вода. ( Диогениус се разсмива, отново без звук. ) Трай! (Диогениус млъква иронично ) Значи, братя, аз обичам осемдесет процента от всички вас. И въпросът... Въпросът е тук в уравнението: осемдесет по-малко от двадесет. Защото аз, братя, честно казано, повечето от вас не ви и изтрайвам!... Не че влагам, знаете, чувства в това – просто сте ми натоварващи, ако ще си говорим честно и така... Тоест, моята задача е да открия от какво ви се състоят онези двадесет процента, дето така ви различават и дето така ми бъркат в работите. Открия ли ги тези двадесет процента, имам чувството... хипотетично го имам чувството, разбира се, че – това двадесет ще се окаже нещото, което в чистата си форма предизвиква най-голяма емоция в мен.

Млъква. Ийгълай се разсмива.

Ийгълай: И това ли ти е приказката за водата?

Казановски го поглежда страшно, но Хермес се намесва.

Хермес: Аз знам, аз май знам, приятелю!... Тези двадесет, които всъщност са по-малко, но... но, най-сетне, нека са двадесет, нека бъдат твоите двадесет: те се състоят от различни Киари в теб!

Ийгълай, замислен : Но... обаче... ох, как да го кажем?!...

Казановски: Но и в Киара има осемдесет процента вода!

Разсмиват се всички, дори и Джейсън Бонд – със закъснение.

Казановски: Има... има резон! Аз трябва да се срещна с Киара именно за това: за да разбера нейните двадесет процента – това е! Защото, когато двадесет е по-голямо от осемдесет, тогава двадесет е равно на сто.

Хермес: Сто като проценти? Защото иначе би било равно на... би било равно, ами, на – едно.

Казановски му се усмихва, кима му и се покланя. Връща се на мястото си и се обръща към Ийгълай.

Казановски: Е, орльо, ти си! Какво научи от днешния пир? Разкажи ни и ти една история!

Диогениус отвежда Ийгълай до челната позиция.

Ийгълай, тихо, на себе си : Води ме, любима! (обръща се към другите на висок глас, но неуверено) История... история ще искате от мен, така ли?

Казановски : Е, не го ли видя какво ние правехме досега?!

Ийгълай: Ами... е, но то стана ясно как мен за нищо не ме бива според Киара... Обаче...

Хермес: Братко! Не говори така! Въпреки всичко, рисуваш... рисуваш неземно!

Ийгълай обръща към него свирепо лице.

Ийгълай: Един мислител, обаче,... (с променен тон)  бяхме се разбрали да не се прекъсваме!... (възвръща си нормалния тембър:) един мислител обаче беше казал, че зрителният ни орган е разположен извън нас, а не вътре в нас, и това е най-голямото му преимущество. Киара казва пък, че това е най-големият му недостатък. И ме дарява с вътрешно зрение... и все пак... да ви го призная, другари, това ми зрение е малко нещо късогледо! Защото Киара може и да е вездесъща, но логиката не позволява да имам вътрешно вездесъщо око, а логиката е пó вездесъща от Киара, защото не е измислена от нея, а обратно. И, братя, приказката, която ще ви разкажа, е приказка за вътрешностите. Те умеят да виждат с всяка фибра и рисуват образи. Пък образите – те не са за изложба, защото са заслепяващи... (поколебава се, малко е смутен, накрая повишава глас с патос:) Отвътре, аз съм лъв!...

Казановски, с перверзни нотки в гласа : А пък Киара е тигрица!

Всички се засмиват.

Ийгълай: Киара е... светлината, която озарява вътрешното ми око! Ако я нямаше тази светлина, аз нямаше да мога сам да видя произведенията си. Та... та, там, отвътре, аз съм лъв! И... е, не винаги – понякога съм котарак, друг път Зевс, или пък съм точица. Зависи от размаха на художника. И – как сам ще си измайстори човек дефиницията за красотата... Вътре, аз съм интересен и не се познавам дори изцяло, приятели, а вън – аз съм скучна развалина... Следователно... и по всичко личи:... аз съм гений!

Казановски, единствен му ръкопляска, но някак вяло, отнесен: Стой мирен, Дали! Едно нещо мразят онея с външните интересни животи, и това са гении, дето си врат гениалността в очите... ха! – очите! ... – на хората... Да го кажеш това „Аз съм гений!“, ако си наистина гений, а не някой провал, то е неинвентивно.

Хермес, развеселен: Какво е?

Казановски: Не-ин-вен-тив-но.

Хермес кима, вдигайки вежди разбиращо-иронично.
Всички се умълчават.

Казановски: Е, орльо!... Не го знам заради скромните ти признания ли е, или защото всички се изредихме и по закона на творбата сцената трябва да завърши, обаче на мен ми стана сънено и е време да се гасят прожекторите.

Ийгълай, не е мръднал от мястото си, не слуша останалите, някак самовглъбено : Да си скромен в своята гениалност... То е като да не знаеш нищо за нея! Скромните гении са онези, дето са глуповато-гениални; дето и хабер си нямат за гениалността, ами системата им е разбъркана с раждането и не са виновни, че са гениални!

Хермес, настрани : Ти пък защото голяма вина имаш, че Киара е сложила тези думи в теб!... (към Казановски) Но, генерале, ние хубаво ще спим, ами нека първо направим извод от приказките си!

Казановски, сочи към публиката : Нека онея с пуканките си правят изводи... Ей, богу, нищо чудно и тях да ги пише някой! Аз съм жаден и си лягам.

Хермес, примирен: Е... е, варда! По постелките!

Всички лягат безшумно. Светлините намаляват. Изведнъж Джейсън Бонд се сепва и се изправя.

Джейсън Бонд: Ами кой ще ни отсервира?

Диогениус го връща на мястото му, прави му жест – колко глупаво от негова страна е да пита подобно нещо, и му слага табелата „Търся човека!“ като възглавница.
Светлините загасват – петимата заспиват.

Влиза Касандра.

Касандра, чете: Изводите – те не са важни, ами просто: скици и графики. Грозно е да изваждаме зрителя от спокойната му медитация и да го караме да мисли. Изводите от приказките им, накратко, са, че човекът е -- море! И там, на хоризонта, където морето се докосва с небесата – там гори жарта на предопределението му... Но човек, още, не може да доплува до хоризонта... Изводът от цялото им приключение, което е и наша кулминация, преломна точка на творбата , е че хоризонтът е -- абстрактност и е условие. Него го няма и е там само за сетивата. Сетивата, които са човешка природа, могат само да го сочат и да му махат с ръка.
Човекът трябва да тръгне без природата си, или най-малкото да я изостави на пътя, ако иска да стигне до хоризонта.
А хоризонтът е рацио-природата.

Касандра излиза.



КРАЙ НА ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ. 

Няма коментари: