чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 11 юли 2014 г.

Притча за цар Соломон



Нисанът тъкмо бил почнал, вярва се, когато оная  работа се случила. 
Ден за просба било. 
Дотътрили се тея двете чуми... – първия крак плъзнали, после втория плъзнали... И така, изобщо, успели да се доплъзнат, вярва се, чрез четирите си (общо!) крака до Справедливия цар Соломон...
До него именно! До великана на мисълта; до екзекутора пред гилотината на трезвия опит; до... е, да, оставете ми минутка, че да му се поклоня! После ще си продължа, обащавам. Стойте тука, чакайте!...

...

Та,
застанали двете знойни девици
в краката на царя си и, казано е, с много упорито възхищение се 
взирали втренчено в
наметалото на чудотвореца, докато изчаквали едно младо конче да изприпка до тях – 
в потвърждение на предположението, че работата била сериозна.
Вярва се, че кончето също така и изпръхтяло. 
После: неоспорими източници твърдят, че после настанало многослойно мълчание.

Накрая се разбрало, все пак, каква била работата: кончето принадлежало на едната... Не! По-скоро: на другата принадлежало – и затова била цялата работа.
О, в резюме, ето това не можело да се разбере: на кого по-скоро принадлежала крантата проклета, нейната кожа!...

Царят, вярва се, със стоическа мъдрост изслушал двете кобри. Мускулче не помръднал от себе си пред съскането им; ала, когато съскането прераснало в плющящ бой, твърдят слуховете, царят целият се размърдал и с много фина грациозност отместил един изтръгнат женски кичур: от импозантната си златна мантия на земята. И, според очевидци, слънцето засветило по-ярко, когато най-сетне Соломон Справедливият се изправил в цял ръст и заговорил (по всеобщ консенсус обаче, изобщо не на български, ами на арамейски):
– Конят да бъде отрязан на две равни части! Две равни части на двете потъревши да бъдат дадени!
   Богоподобният му глас се разнесъл.
   Двете фини грации се спогледали, а сетне направо се втренчили една в друга. Някои твърдят, че също така решили и да се Замислят. Пък после --
стиснали си ръцете! 

Ами, да, бе, Соломоне, браво бе! Как и сами не се бяхме сетили по-рано?!
Е-ех, вярно много ум имало в този Соломон, бе!

И така: двете потомки на Избрания народ си стиснали ръцете.
 Когато кончето зацвилило страшно срещу опитите на славните слънчеви стражи на Соломон Справедливия да го вържат, потомките си застискали ръцете още по-силно. Вярва се, че това била спешна мярка: за да не се строполят, че нещо се били подхлъзнали.
А, когато кръвта на кончето запръскала по лицата им и докато вътрешностите на тъпото животно падали по земята, дамите успели дори да се усмихнат. Видяло се.

Усмихвали се, новите приятелки, пред погледа на мнозина свидетели... И как няма?! Радвали се. Конското било вкусно.



П.С: Конското е вкусно. Който твърди другояче, да бъде също разсечен на две половини, сред зрители!... Е, освен ако не е дете. За децата ние трябва да си измислим по друг вид справедливости. 


П.С. 2 :Тъй като това е разказче и Си Е Мое, ще ми се да добавя епилог. Епилогът не се е Случил – по всяка вероятност, понеже за такива глупави работи няма исторически източници.
Добре, че бях аз, та поне да го измисля, малко от малко...
Ето го и него:


Навън от двореца и навътре в гората, никой не видя как потърпевшата, в кал и мухи, цвили злокобно нанякъде...
 - - глухото ехо на нещо загубено.  


неделя, 22 юни 2014 г.

Походът, първа част

сюрреалистична философска драма в пет действия                              

действащи лица:
Джейсън Бонд - глух
Диогениус - ням
Ийгълай - слепец
Хермес - сакат
генерал Казановски - безчувствен
Касандра - безпаметна ( да се разбира като - без всякаква представа за причинно-следствени връзки )


I. Д Е Й С Т В И Е

I. С Ц Е Н А

Домът на Хермес. Хермес, в инвалиден стол, до него седи Ийгълай. И двамата са умислени.


Хермес, удря по хълбока си : Празни работи!

Ийгълай, изваден от транса, обръща се към него: Моля?... Прощавай?

Хермес: Празни работи, от мен да знаеш!...

Ийгълай: А, то ли... Да, да... И ти си прав, да!... Така си е...

Хермес: Нищо друго не е пълно. Накъдето погледнеш и – все празно, празно... Кухо!

Ийгълай: Нищо, нищо... Кухо! Че и на кухо бие...

Хермес, почуква по стола си, който издава кух звук : Нищо, нищо... Само – тя! Днес я чувствах – тя вървеше по стълбите... И тя, и тя го казваше това: нищо, нищо!...

Ийгълай: ...обаче нейното нищо е наше нещо.

Хермес, замислен: А тя? Тя дали е нещо?... Ти как мислиш, нея дали я има?

Ийгълай: Че как така няма да я има?! Къде ще е, ако я няма?!

Хермес: А... а... да, и ти си прав! Но все пак... аз се съмнявам. Ами ако сме случайно мастило? Знаеш, всякакви фантазни аномалии има!... Само нея не я знам – има ли я...

Ийгълай: Приятелю, ние се въртим в кръг!

Хермес: Абе какъв кръг, ако нея я няма!... (замълчава за кратко, а после се надига от изконното прозрение) Знаеш ли... знаеш ли какво трябва да се направи?!... Хайде да я повикаме!

Ийгълай, въодушевен: Хайде! Да я повикаме, хайде!

Двамата, викат: Киара! Киара!

Озъртат се за кратко, после изглежда остават доволни от резултата, защото се развеселяват.

Хермес, радостен: Ето! Виж!... Виж как я има!

Ийгълай, също радостен: Има я, има!... Сама се повика, вярно, но нея си я има!
глас зад завесата: Вие пък какви мухи гоните?

Хермес: Викаме Киара! Никакви мухи, ами Киара викаме!...
гласът зад завесата: Смешни сте, смешни! Киара не съществува! Смешни! Не се хабете, смешници такива!

Двамата се умислят.

Ийгълай: Киара да я няма ли?! Ами, ако Киара я няма...

Хермес: Абе, бръмбари! Ако Киара я няма, и нас ни няма. А ние я повикахме, значи, нас ни има! И все пак... Чувствам го... ние трябва да я потърсим! Още сега, да я подирим! Още сега, ставай! Ставай, бе, че и заради мен стани!

Ийгълай, разколебан: Ами, и да я има, за какво ни е?... Защо ще я търсим? Ние си я знаем – има я – и толкоз!... Да си я има!

Хермес, раздразнен: Абе, ставай като казвам!... Ставай, че да станем! Нея я има , защото я повикахме... Но кой я знае? Може пък сама да се е повикала. Тия драскачи са големи самотници. Може ей така – да ѝ е било самотно и да се е повикала сама. Трябва да станем и да я потърсим – да ѝ измолим и нас да ни има така, както нея я има.

Ийгълай: Но... ама това – то е трудно... В смисъл на -- да ѝ изврънкаме съществуването си ли?!

Хермес: Така, така...

Ийгълай: Не ни виждам, никак даже не ни виждам! Тя ще е една такава безочлива и ще откаже да ни промени...

Хермес: Ако тя наистина ни пише, ще ни промени! Само лошият пистел си остава героите непроменени – така ще ѝ кажем... Ще ѝ го кажем, пък, ако пак не иска да ни промени – един шут!... Ставай, че да стана, орльо; ставай, като ти казвам!

Ийгълай става и забутва количката на Хермес. Излизат.


II. С Ц Е Н А

На улицата. Ийгълай, Хермес. Срещат Диогениус. До Диогениус – бъчва, в ръката му – фенер.
Диогениус вдига табела, на нея пише „Хайрете!“ (
гръцки за „Здравейте!“ )


Хермес: Хайре, братко... Ей, орльо, този е Диогениус! Достоен мъж и златотърсач!

Диогениус подава ръка на Ийгълай, който я хваща насляпо. След това Ийгълай се поколебава и се накланя , шепнещ, така че само Хермес да го чуе.

Ийгълай: Онзи, прочутият Диогениус? Онзи Диогениус с фенера, дето е ням?

Хермес, безразличен : Вярно, мълчаливец си пада...

Мълчание.

Ийгълай, към Диогениус, с респект : Да си виждал Киара? Не наскоро, ами да си я виждал, по принцип?

Диогениус вдига нова табела: „Търся Човека!“

Хермес: И той я дири! Така, така!...

Ийгълай, оживява се : Ами, да я подирим заедно! Чувал съм, Диогениус, братко, че имаш фенер, с който осветяваш и на слепците пътя!... Да я подирим! Аз ще диря, ти ще ми светиш.

Диогениус не взима думите му на сериозно, започва да го сочи и прави подигравателни гримаси. Смее се без звук, така че Ийгълай не разбира. Хермес се намесва и избутва количката си между тях.

Хермес: Диогениус, приятелю! Ние търсим Киара. Тя ще ни пощади – така го решихме! – понеже тя ни измисля – нали така? – и после: ще живеем наистина... Ще съществуваме отвъд мастилото! Ще крачим по реалността! Ела, братко, да крачим заедно, Киара е заслужила твоите табели!

Диогениус е неспокоен, крачи в размисъл. Накрая, хвърля фенера в екзалтация и взима бъчвата на гърба си. Прави им знак, тоест : да вървим! Да вървим заедно! Другите са радостни заради новия си спътник.


Тръгват и излизат.


III. С Ц Е Н А

Диогениус, Ийгълай, Хермес. Генерал Казановски и Джейсън Бонд. Генералът се опитва да обясни нещо на глухия Джейсън Бонд и е видимо ядосан.Нарича го с обидни епитети – „глуха тикво“, и „безполезен глухар“, и т.н...  После вижда Ийгълай, който насляпо бута количката на Хермес, и Диогениус, с бъчвата на гръб.

Казановски, сочи ги, развеселен: Я! Я!... Дружинка и половина! Цялата менажерия направо да бяхте изпопренесли на улицата! Ха-ха-ха-ха! Имаме си костенурчо, имаме си орел и... (надвесва се над Хермес)... та що си ти, саката твар?

Хермес, замечтано : Птица! Каквато птица си харесате, нея ще бъда!... От най-крилатите!

Казановски, разсмива се: Ха-ха! Крилатите, викаш, ха-ха-ха! ( става сериозен ) И на къде така, циркче?

Ийгълай: Да се срещнем с Киара!

Диогениус вдига табелата си „Търся Човека!“ Джейсън Бонд гледа първо него, после табелата, накрая другите двама, и се разсмива, също.

Джейсън Бонд , говори неуверено, всичките му реплики се колебаят в различни тоналности, някои казва високо, други почти шепне, произнася ги с неправилна интонация : Връщай си се, стадо, в зоопарка! Киара не съществува... Аз съм ти свидетел!

Ийгълай: Тя не само, че съществува, ами само тя съществува! Отиваме да я търсим, за да прогледнем отвъд нейните думи... Да си измислим свои!

Джейсън Бонд , взира се в друга посока, изобщо не е разбрал, че Ийгълай говори на него : Голямо безкиарено море!... Там плуваме ние!

Казановски, объркан: Че Киара кой е, звероукротителят ви ли?

Диогениус пляска с ръце в съгласие. Кима.

Хермес: Киара ни създаде. Тя ни пише и – ние сме само творения на нейния словесен талант!

Диогениус се изплюва.

Ийгълай, изведнъж става мрачен : Спри да я обичаш, саката птицо! Киара е мръсница, словесният ѝ талант е деформация!.. Ей и толкова не ми е за словестния ѝ талант, дето не дава на героите си да се видят сами!... Киара ни пише, обаче ние сега отиваме, за да ѝ опишем с няколко плесници лицето! Мръсна дяволица!

Хермес, разярен: Ако не беше Киара, нямаше и ти да бъдеш, ей!...

Ийгълай, също разярен: И – да! Да! Предпочитам аз да не Бъда, отколкото Киара да Е! Мразя я, тая!... Тая или оная -- мразя я, толкоз!

Хермес, от ярост дори се понадига малко от стола: Нещастни-ик! Нещастник, хванете го!... Киара просто се мрази чрез тебе, нещастник, недей си придавай важност!

Казановски, опитва се да въдвори ред : Мъже, мъже!... Ама, моля ви се!...

Хермес и Ийгълай продължават още известно време да се „гледат“ ядосано, после израженията им поомекват.

Хермес, полууспокоен, обръща се към Казановски: Ей, генерале, пердаши по думите с нас, току-виж си ни от полза!

Казановски, не е убеден: Пише ни? Това е, което казваш: пишела ни... Нещо, тоест, като шпионаж?

Ийгълай, насмешливо : Много ти се иска да е нещо като шпионаж! Всъщност е нещо като... фантазия. Ние с вас не сме нищо повече от герои в пиесата на Киара Ентелехия!

Хермес: Това, което казваме, е предварително измислено от нея. Ако стоиш на кръстопът, например, и се чудиш по кой път да тръгнеш, пак мислиш чрез нея. Да речем, решаваш: десният път, така и така, е правилният ми път, той ми е съдбата, той ми е предначертан... Затова, значи, ще тръгна по левия път – за да я измамя, природата! И тръгваш по левия път и всъщност нищо не мамиш, а само себе си мамиш, защото отдавна си написан – как ще тръгнеш по левия и как ще се изгубиш и как ще се мислиш за победител... Така и ние вече отдавна сме решени в пиесата на Киара, че пиесата отдолу дори е и подписана от нея!

За миг Казановски не знае как да реагира. Оглежда всеки един от мисионерите. След това започва да се смее неистово.

Казановски, през смях: Абе -- вие! Вие... ха-ха-ха! Глупости на търкалета! Вие и вашите метафизики!... Аз съм си свободен и, за вас не знам, ама ако реша, мога да си се разкрача, и да вървя и по двата пътя едновременно... И – толкоз! Ха-ха-ха!

Ийгълай: За тази цел, струва ми се, Киара не ти е дала достатъчно дълги крайници. Затова ще го въртиш, ще го сучеш, пък Киара после пак ще те изработи както само тя си знае.

Казановски: Марионетки с марионетките, и накрая какво ви остава?!... Тръгне ли човек с тея безотговорните разсъждения, индивидуалността му си отива по дяволите... И гръм да ме удари, ако си я дам някога на някой' проклетата индивидуалност!

Ийгълай, насмешливо: Брей, добра сделка... сделка, та дрънка! Да разбереш, че не можеш да си опазиш кожата, никога и никъде, и изведнъж да се запритесняваш за индивидуалността си!

Казановски, замълчава в кратък размисъл, после : ‘Бе, след всяка ваша дума ви взимам мярката колко ненаред сте!... Като онази вашата ни пише, кой я бие през ръцете да ни измисля толкова реални и да ни обърква, а? Нека ни измисли нелогични, че да ви хвана вяра! Да ми измагьоса ей тука сега едно бесило и седем шпаги, обесени на него, че що пък да не?!... И – да ни омагьоса и нас: да я гледаме тази екзекуция с тъпи усмивки и да не се решаваме на нищо, а? Че какво ни остава, ако се окажем само брънки на нечия болна тиква, като са ми взели свободата, пък сега и за иддивидуалността ми се пресягат, а?! Какво да ни остава, ако не можем да вземем едно лично решение, а?

Хермес, в гласа му има някаква тържественост : Остава ни... остава ни мощта на литературата! Киара може и да ни пише, но ни пише обективно. Тя само ни е създала. По-нататък, дали ще гледаме шпагите с тъпи усмивки, или пък ще ги свалим от ешафода и ще се задуелираме с тях – това зависи от логиката на историята. Нищо, създадено от екзистенциалното съзнание, не може да бъде безсмислено. То е смислено и то е натурално. Ние следваме реалистичната си индивидуалност, с която Киара ни е дарила. Затова и сега отиваме при Киара – за да ѝ измолим пълноправното си съществуване. Защото ние не само не сме по-лоши от реалните хора – ние сме идентични с тях. Отговаряме на същите природни закони – заради доброто име на логиката.

Казановски, раздразнен: Дървени мъдреци и побъркани спиритуалисти!... Ей това сте вие! Ако не ви беше магическия бълвоч, до края на живота си нямаше и да чуя за тая Киара!... Никаква да ми я няма!

Хермес, посочва го, изведнъж му е хрумнало нещо: Знаете ли каква хубава мисъл прочетох завчера?! Че хората имат в себе си идеята за създателя си и това е най-голямото доказателство за съществуването му!... Един вид, чувстваме твореца си.

Казановски: Е, това го обяснява всичкото! Аз нищо не чувствам, птичке, моето осезание кучетата го ръфат... Аз съм абсолютно безчувствен към всякакви болки, нужди и допири.

Ийгълай, изненадан: Тоест, мазохист ли си?

Казановски, иронично развеселен: ‘Бе гледай го ти орльото, хе-хе... научил една дума и вече : да я пъхаме навсякъде!.. Xe-хе! Никакъв мазохист не съм ти!... Мазохистът чувства и му харесва. А аз – не чувствам нищо. Даже не мога да усетя дали това ми харесва, или не...

Хермес, умислено : Е, аз за пó различно... Аз за пó друго чувство говорех! Да знаеш за Киара, то е да я чувстваш с разума си.

Казановски: Сенсуална създателка философка?! Нищо чудно, че светът не прокопсва!

Хермес, нахвърля се ядосан: Не така за Киара! Не разрешавам така да говориш за Киара, псе неблагодарно!

Ийгълай го възпира, изумен е.

Ийгълай, умислен: Братко... ти да не би... да имаш чувства към нея? Към Киара?

Хермес, отчаян : Гнусни малоумници! Дето нищо не разбират!... Аз нямам чувства , защото мен никакъв ме няма! Тя... аз мисля... тя се обича чрез мен. И – толкоз! Имбецили с имбецилите!...

Казановски, умиротворяващ: Стига джафкахте!... Хайде стига! Ето, аз го намирам решението: аз ще тръгна да диря тази Киара с вас, ако тя ми даде знак. Ей тука, още сега!... (поглежда към небесата и се провиква тържествено) Философке! Чакам знак и -- знак чакам!

Хермес, Ийгълай и Диогениус се поколебават, споглеждат се. После първите двама завикват също, а Диогениус вдига табелата „Търся Човека!“.

Хермес и Ийгълай: Знак! Знак! Знак ни дай! Знак чакаме!

Другите викат, Диогениус размятква табелата. Сред тази какафония, Джейсън Бонд пристъпва неуверено напред. Оглежда се.

Джейсън Бонд, несигурно: Циркче!... Ей, циркче, слушай, циркче! Киара... Киара ни пее.

Всички се умълчават. Светлините изгасват, петимата излизат.


Наративно.

Влиза Касандра, сама. Носи репликите си в ръка.

Касандра, чете: Петима деформирани тръгнаха да търсят пътя на съвършенството. Петима деформирани, придържащи се един за друг, тръгнаха по пътя на съвършенството.
Те бяха недъгави по природа – за тях уродливото не беше зла участ, а натурално състояние. Бяха го пригодили към естествения ход на живота си.
Единствената аномалия за тях – сега тръгнали, крачещи, дирещи, придържащи се – беше  съзнанието им за една по-висша същност. От нормалните те се отличаваха само с разбирането за собствената си тленност.
А тази висша същност: тя не беше оправдание за недъга им,
не беше окова за несвободата им,
не беше мечта за извисяване...
Тази висша същност беше сърдитата надежда за равенство и побратимяване.
(с патос, вдига ръка и скандира):
Liberté, égalité, fraternité!

Излиза. Завеса.


КРАЙ НА ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ.

събота, 21 юни 2014 г.

Походът, втора част

II. Д Е Й С Т В И Е

Влиза Касандра с репликите си.

Касандра, чете: Първи ден на съвършенство!

Излиза. Влизат Казановски, Ийгълай, Хермес, Диогениус и Джейсън Бонд.

Казановски: Ей , орльо! Знаеш ли какво... Аз виках да не се обаждам,... ама то -- което си е очевидно, по-добре да бъде първо обадено, не е ли така? За да се спестят недоразуменията, не съм ли прав?

Ийгълай, с равен тон: Най-очевидните неща за слепците са най-големите недоразумения.

Казановски, цъка с език: Ей, дяволите да те вземат, как го извъртя, бе!... Ами, ето го: аз съм звяр пъклен – безчувствен съм, пък емоциите ми – на кучетата... Да ръфат! Оня там (сочи Джейсън Бонд) е глухар и половина. Тоя тука до мен (сочи Диогениус) мълчи като пукал. Хермесчо... Е, Хермесчо пък, той е сакат и с двата крака – нека си го кажем! Ти пък си сляп... Сляп... е, слепец, но само с очите, хе-хе!

Хермес: Абе върви по дяволите с малоумните си констатации!

Ийгълай, намесва се замислено-умиротворяващо : Не е констатация, не е... поне така ми се струва на мен, ами -- стъпало към нещо по-голямо.

Казановски, към Хермес, сочи Ийгълай : Е, чуеш ли го?! Стъпало към нещо по-голямо! Аз какво ви казвам – слепец, ама с очите само!... Важното е интересното. А интересното е това: тази игра на съдбата. Ние петимата почти формираме един здрав човек!

Диоген прави неприличен жест към Казановски, после изпъва показалеца си – показва 1. Обръща се към Джейсън Бонд и му обяснява с мимики извода на Казановски.

Джейсън Бонд, отново неуверено и лакатушещо из тембрите : Но това е глупаво! Ние сме твърде много и твърде различни, за да бъдам едно. По-скоро петимата формираме шест човека. А шестият е оня, дето е безчувствен, и глух, и ням, и куц, и сляп , и... да!

Диогениус показва съгласието си с Джейсън Бонд.

Хермес: И аз съм за Джейсън! Спомнете си как ви казах: ние по нищо не се различаваме от нормалните, дето крачат. И, понеже въпреки всичко сме си малко нещо уродливи, Киара ни праща шести спътник в нашата уродщина. За да можем да си маршируваме спокойно пред уродливостта и да не зависим от нея!

Ийгълай, подигравателно-раздразнен: Ами да... ами да, много хубаво си го нагласи! Ами какво, ако уродщината ни марширува пред нас, а не ние пред нея, а? Какво ти става тогава с Киарата, а?

Всички клюмват, замислени. След малко Казановски се оживява, хрумнало му е нещо.

Казановски: Тогава, циркче, трябва да си харесаме водач. Звероукротител! За да стои той пред всички и да заключи уродщината си между себе си и армията си. И – да не ѝ дава да мърда! Да не мърда, мръсницата! ... (след кратко мълчание, през което е поглеждал ту към едно, ту към друго лице с надеждата да отгатне оценката им:) Е, мъже, кой ще води?

Всички пристъпват напред. Всички, дори Джейсън Бонд, който изпърво не помръдва, но, след като вижда, че всички изразяват желание за нещо, оглежда се и пристъпва, също. Останалите му се присмиват.

Казановски: Олеле?! Е, това ще е твърдоглаво и оспорвано!... Но, веднъж като се замислите, аз съм генерал... Единственият с военен чин тук, така-така! И съм, хайде да си го признаем, най-малко деформиран от всички... Мисля, че въпросът е решен!

Хермес: Казановски! В ъгъла! Най-малко бил деформиран!... Та ти единствен нямаш чувство за Киара! Да ни води щял!... Накъде бе, безчувствено куче, ще ни заведеш?!.... Твоята майка...!

Казановски, със спокоен тон, но заповеднически: Божи джентълмене, да си държиш езика! Да не вземеш и с него да се разделиш, нищо не се знае то... Аз принципно го казах онова за воденето. Аз само ще ви подкарам, защото сте моите мили овчици!... Но иначе – вие ще си ме упътвате накъде да ви водя... Ще се водим взаимно, тъй де!

Останалите се разсмиват,не взимат думите му на сериозно.

Хермес, иронично: Виж и гледай! Как му се показват рогите, още преди да сме тръгнали!... А не е само заради осезанието ти – и друго има... Ти искаш да водиш заради самото водене. Защото си проклет овчар, затова! Аз искам да водя, за да заключа уродщината -- и да я управлявам сам!
Казановски, през смях: Брей, саката птичке, а с чий крак ще маршируваш най-отпред, а? Ти ако си ни водач, един от нас трябва да ти стане и патерица, че да не ни водиш, пълзейки. (показва) Ей, народе, кой е съгласен да му бъде патерица?

Ийгълай: Господа! Дайте да не си показваме кръчмарщината пред Киара, ами да се споразумеем някак...

Казановски, със сарказъм: И -- да ти чуем споразумението?

Ийгълай: О!... Ами... Ами, ето какво : ти много правилно го каза онова, че съм сляп само с очите. Аз виждам Киара и пътя към нея и не само го виждам, ами ще марширувам по него!... И после – много ги умея сърдитите погледи! Разсърдя ли се е поглед, като погледът тук е хипотетичен, извинете за което, онея ми ти уродщини между нас така ще си кротуват, че и „Гък!“ няма да кажат!

Казановски: И гъкът тук ли е хипотетичен?

Ийгълай, объркан: Тоест как – хипотетичен?!

Казановски: Ами тоест, ти го казваш – хипотетичен поглед. А нашият изрод, дето е ням, той пак ли хипотетично гъка?

Хермес, отчаян, нервничи върху стола си : Като ви чувам само и губя вяра в Киара!..

Ийгълай: Ами че да се разотиваме тогава, то се е видяло...

Диогениус ги изблъсква, написал е нова табела: „Аз имам фенер в себе си, ще ви грея пътя!“
Онези не му обръщат внимание. Само Джейсън Бонд прочита написаното и се обръща към публиката.

Джейсън Бонд: Нима избираме водач?

Диогениус го сочи. Кима му.

Джейсън Бонд, развълнувано: Братя!... Братя! Нека аз!... Аз не чувам критики, аз чувам само песента на Киара! Аз не ще се изгубя!...

Хермес, замислен: Абе, май умно говори... Ей, да вземем да си глътнем гордостта, а?

Казановски : Да ти приседне дано! Нали ги знаем тея глухи, дето си чуват гласовете в главата само!... Мен ако питате, той е най-побърканият от всички!

Ийгълай: Много смело го хулиш! Много смело! Обаче, ако Джейсън можеше да те чуе... Смелостта ти ще си отиде с глухотата му. Ей тъй, нá! (духа)

Казановски, пренебрежително : Че той, ако не беше глух, нямаше и да е побъркан. Най-проста корелативна изменчивост си е това!

Хермес: Това пък що е?

Казановски: Биология е. Значи, че един белег върви ръка за ръка с друг.

Хермес се разсмива неистово. Казановски го поглежда стреснато.

Казановски: Дяволи и адове!... Отляво – побъркан! Отдясно – побъркан! Май моята корелативна изменчивост към безчувствието ми е кофти късметът.

Хермес, все така весел : Абе и ти!... Аз – от възторг! Така значи: Киара разбира и от биология!... Тъй... тъй, тъй!

Казановски, към Ийгълай: Какво му стана пък на тоя?

Хермес: Творецът се разкрива чрез творенията си. Това поне е ясно. На единия му пеят – творецът значи е музикант. На друг му е светло отвътре – творецът е пожар! Третият разбира от биология (на това място се замисля, замълчава за кратко и после продължава със снизходителен тон ) ... разбира, малко от малко, и си пъха нищожното знание с безчувствен ексхибиционизъм – значи, Киара е и биолог!

Казановски, през смях: Без-чув-ствен екс-хи-би-ци-о-ни-зъм! Я пробвай да го кажеш два пъти по-бързо това, а? Ха-ха-ха!

Ийгълай, бил е замислен досега, не обръща внимание на Казановски: Братко, а ти що си? Какво показва Киара чрез теб?

Хермес, сериозно и печално : Аз съм сакат.

Казановски: Ха-ха-ха! Киара е комик!

Хермес: Дяволите да те вземат, куче!... Аз съм сакат и сакат. Сакат съм с всичко... Мога само да я обичам... Нея – мечтата! И -- много я обичам даже!

Ийгълай: Киара, значи, е и любовчийка на всичкото отгоре!

Нервно-перверзен смях от всички. Даже Джейсън Бонд се включва, отново със закъснение. Диогениус ги избутва и отново показва табелата си „Търся човека!“ Всички прогонват веселостта, сещат се за неотложната си мисия.

Хермес: Напред, мъже! Аз ще ви водя към Киара!

Казановски: Патерицата ще си водиш, отрепко! Аз ще водя!.. Marchons! Marchons! Qu'un sang impur abreuve nos sillons! (пее си и затананиква мелодията на Марсилезата)

Изведнъж Джейсън Бонд излиза напред с маршируваща стъпка и запява тържествено.

Джейсън Бонд: Allons enfants de la patrie...!

Всички са смаяни.

Ийгълай: На тоя как ли му се причу?

Хермес: Е, е, хубава работа!... Всеки познава Марсилезата, щом я види!

Ийгълай изпуфтява, настава за кратко неудобно мълчание

Ийгълай: Аз ще ви водя, значи, към нашата франкофонска създателка!

Диогениус вдига табелата си „Аз имам фенер в себе си, ще ви грея пътя! “ Всеки зове себе си за водач, настава какофония, крясъци и обиди; Джейсън Бонд невъзмутимо пее френския химн.
Накрая всички падат в умора. Мълчание.

Хермес: Братя!... Ние спряхме преди началото!

Ийгълай: Значи имаме създателка мързеливец! И – тя не иска да ни пише по-нататък!

Казановски става и се обръща към публиката.

Казановски: Край! Край на пиесата! Конец!

Хермес, избутва го развълнувано: Наказателен вот! Предлагам наказателен вот!

Ийгълай: Киара ли ще наказваме?

Хермес, ядосан : Ах, твоята майка!... Ще гласуваме един срещу друг! Ще гласуваме срещу себе си. Който има най-малко наказателни гласове, това ще ни е овчарят. За да е поне малко умно, предлагам да гласуваме срещу трима наведнъж – така... така ще се получи най-бързо, вярвам.

Ийгълай пляска с ръце в съгласие. Диогениус кима. Обяснява с мимики на Джейсън Бонд какво е предложил Хермес. Казановски изпуфтява.

Казановски: Е, аз никога не съм бил всеобщ любимец... то е ясно! Но, добре тогава... Много добре, поне ми се струва честно... (замълчава за кратко, в размисъл)... Е, аз гласувам срещу Хермес! ... Как, още двама ли?! Ей, Богу, по дяволите да ви вървят правилата! Хермес, значи... Джейсън Бонд и... и – Ийгълай!

Хермес, саркастично: Брей, ще вземем да ти се изненадаме от вота! А аз... аз гласувам срещу Казановски!... Ох, да де! И срещу Диогениус... И... и срещу Ийгълай... Прощавай, братко!

Ийгълай, прави успокояващ жест : Тези, които дирят Киара, са над сръдните, братко! Аз гласувам срещу Джейсън... Я да видим... и срещу Диогениус... И срещу... и срещу Хермес, братко!

Хермес, недоволен и ядосан: Ах, отмъстително псе!...

Ийгълай, с поучителен тон: Който дири Киара, братко...

Хермес, гневно: Който дири Киара ли?! Киара който дирел!... Че от вас всичките, кой я дири? – Аз само!... (усмирява се ) Циркче!... Но -- моля! Нека си го изясним това едно нещо, за оная наша най-висша цел: да намерим Киара... Да, да, да я намерим! Но не за друго, а за да си измолим съществуване от нея. Та, тази наша цел се изроди в нищо повече от безсмислена гонка... е, уви! Осъзнайте се, мъже, ние не ловуваме Киара, а реалността!

Джейсън Бонд: Наказателен вот ли гласуваме, братя, или се наддумваме? За един глух няма по-голяма грозотия от каращи се без звук хора. Нека и аз гласувам! Аз гласувам срещу генерала и срещу Ийгълай и срещу Диогениус.

Ийгълай, засмива се печално : Е, вече водачеството ми – през крив макарон! Диогениус, друже, нас ни изритаха от началството първи! Обаче ти си на ход сега -- ти гласувай! Е, кой отхвърляш, кой приемаш, кой хваща гегата?... Избирай, гласувай!

Четиримата се нареждат в редица, Диогениус – пред тях. Умислен е. Първо посочва Ийгълай. Ийгълай пада на колене, сломен. После посочва Джейсън Бонд. Той пада, аналогично. Остават Казановски и Хермес, и двамата с най-малко „ наказателни“ гласове. Диогениус се чуди. Умислен е, отново. Накрая посочва Казановски и му прави неприличен жест. Тържествено бумтене – Хермес е водачът.

Ийгълай, на колене : Царю!

Джейсън Бонд, на колене : Господарю!

Диогениус само смигва дяволито на Хермес и му прави съучастнически жестове. 
Казановски изпуфтява, но също пада но колене. Хермес се надига леко от стола си в превъзходство.

Хермес, тържествено : Братя!... Братя! Вие не ще съжалявате за избора си! Мен ме води любовта към Киара, мен ме води Знанието! Следвайте ме, братя, и себе си следвайте, защото аз съм вие, а ние заедно не сме нищо повече от едно Киарино умотворение... Но не за дълго, братя! Не за дълго, това ви го обещавам! Скоро уродливостта ни – нека ѝ дадем едно примерно име... Например, нека я наречем „Бог“: скоро Бог няма да я има, няма да бъде шести човек, притиснат между нас, ами просто: единствена наша реалност. Следвайте ме, братя, и себе си следвайте!... Следвайте мен, за да се следвате! Следвайте ме, пък аз ще ви водя към Киара с крилата, които тя ми е дала. Следвайте ме!... А ти, уродливост, ти живей и оживей и живей -- с нас!

Излизат.


НАРАТИВНО.

Касандра влиза.

Касандра, чете : Те тръгнаха! Сега вече – с посока... О, та, разбира се: те щяха да се заблудят още на първата крачка – та те имаха безкрак водач!... Но щяха да се заблудят и друг да ги водеше – дотам лоши водачи бяха всичките... Лоши водачи овчари! Без гега! А и лоши овце бяха – с твърде много гордост в себе си. Те щяха да се заблудят, но нямаше да спрат да вярват в пътя си. Защо ли?... Защото! Защото – Киара! Щом всичко беше Киара, нямаше път за тях... Нямаше и безпътица. Имаше само евентуална среща – след време, в притискащото пространство на Киарината глава.
Тъй като всичко беше Киара, дори самият им поход беше безсмислен – беше само още едно протакане. До момента, в който Киара не пожелаеше сама да им се разкрие, от някоя задънена уличка, без изход. Защо ли?... Защото! Защото – Киара! Защото и улиците са Киара.

Излиза.


КРАЙ НА ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

петък, 20 юни 2014 г.

Походът, трета част

III. Д Е Й С Т В И Е

I. С Ц Е Н А

Касандра влиза преди всички.

Касандра, чете тържествено: Втори ден на съвършенство!

Излиза.

Влизат Йигълай, Диогениус, Джейсън Бонд, Казановски и Хермес.

Хермес, лазещ, прокарва длани през земята. Разучава я и я целува. Накрая изглежда намира онова, което търси; изважда скрита бутилка отнякъде, сочи я и прави знак на другите да се приближат.

Хермес, провиква се : Хай-хо, варда!

Ийгълай: Намерил е нещо!... Нещо има там – скрито съкровище, предвиждам го!

Казановски изпуфтява.

Казановски: Съкровище за женчовци! Буре с вода ни е намерил негодникът и -- нищо повече!

Джейсън Бонд, екзалтиран : Вода! Вода!... На водопой, мъже!

Всички, освен Казановски, се събират около бутилката.

Хермес: Киара ни е оставила малка скъпоценност! Подарък, за да не отмалеем съвсем по пътя.

Отпива и подава на другите.

Ийгълай, целува бутилката и отпива : Благословена да си, създателко, задето си ни дарила с жажда, че да усетим сладостта от глътките!

Подава я на Джейсън Бонд. Джейсън Бонд я оглежда, отпива, след това долепя ухо до бутилката.

Джейсън Бонд, все така с ухо на бутилката : Мила!... Мила и -- засищаща!

Диогениус взима бутилката и ляга на земята, прегърнал я.
Всички се радват и пият от водата, само Казановски е останал встрани. Джейсън Бонд си тананика, другите танцуват около бутилката.

Хермес, към Казановски : Пийни си и ти.

Казановски, сумти : Женчовци!... Не ви ща от амброзията! Аз не чувствам жажда. Не чувствам нищо, помниш ли? Нито жажда, нито – нищо!

Хермес взима бутилката и се придвижва до Казановски .

Хермес: Пийни си; пий като аз казвам!

Казановски си мърмори, недоволства („Ей, голямо шефче стана!...“). Но отпива. Отлепя шишето веднага от устните си, след това отново отпива; пие и пие. И – изпива цялото шише. Показва им го: празно. Диогениус става намусен, взима празното шише, прегръща го сърдито и пак ляга на земята с него.

Хермес, все едно не е забелязал нищо, провиква се: Ей, дружина!... Смрачава се, хайде всички в черупките!

Всички се подготвят за сън, Диогениус обяснява с мимики на Джейсън Бонд, че ще спрат за почивка, единствено Ийгълай крачи неспокойно.

Ийгълай: Тъкмо сега трябва да потегляме! Водата ни съживи, ободри ни... сега тъкмо трябва!

Хермес: Орльо, ако Киара искаше да вървим в мрака, би ни направила всички такива, че да виждаме в тъмното!

Ийгълай: Куц извод.

Хермес: Куц, некуц – щом аз казвам, лягаш!

Ийгълай, противи се: Киара и крила не ни е дала!... Затова сме ние: за да си ги измислим! И – сме измечтали летателните машини, не сме ли? Киара и хриле не ни е дала, затова сме... ( замисля се ) Впрочем, не е важно! Важното е да не гледаме на Киара като на оправдание, а като на даденост. Ние вървим към нея, не е ли вярно? На мен ми се вижда логично значи да вървим срещу нея.

Хермес, с досада: Ще ми тръгнеш ти, ще ми тръгнеш срещу шамарите!... (повелително) Лягай!

Ийгълай се подчинява.
Умълчават се, по всичко личи, че са заспали. Казановски обаче става, оглежда се в тъмнината и отива до Хермес.

Казановски, гласът му е по-нежен от друг път : И защо го направи това, а, птичке?

Хермес: Оня сляп петел!... Щеше да падне в първата пропаст! Не ни трябват мъртви слепци, трябват ни трезви мисионери... Е, реалността ни, вярно, е такава, че трябва да се задоволяваме с живи и нетрезви отрепки... Но, какво пък, и по-зле можеше да бъде!

Казановски: Да върви по дяволите безочливият пуяк! Аз за себе си говорех ... Защо ми даде да пия? Аз съвсем нямах нуждата... Аз съм... аз бях... (страстно)... жаден съм още! Пак съм жаден!

Хермес, спокойно: Защото...! Защото ти си най-чудатият експеримент на Киара. Като не мога да те накарам да почувстваш, това и Киара не го може – заради логиката на сюжета! – мога да те накарам поне да желаеш.

Казановски, вълнува се, но говори тихо, за да не събуди останалите : Но аз съм жаден!... Жаден съм! Прежаднял! Аз чувствам: аз желая, значи, че чувствам! ... Ах, приятелю, ти никакъв сакат не си, ти си... ти си цял Киара!

Хермес, наставнически-усмирително : Желанието не е чувство, жребче необуздано! Желанието е инат!... Не е чувство още... Но пък, сам го каза: желание жажда. Жаждата за промяна... Аз ти дадох да пиеш, дадох ти... да пие-ш... (замисля се) ... на теб, дето никога не беше и отпивал, не заради братския принцип. А – за да ти се събуди желанието за промяна!

Казановски, не му обръща внимание, не го чува дори сякаш : Аз съм жаден... жаден съм, прежаднял! Прежаднял съм! Вода ми дайте, вода искам! (развълнувано) И вирове, и океани, и морета – и тях ще ги изпия! И нищо, нищо, че не са чувства!... И чувства да не са, и инат да е, пак е красиво, щом не съществувам!... Така или иначе, и като...

Хермес му зашлевява плесница. Казановски се усмирява.

Казановски, засрамено : Прощавай, братко!... Прощавай и благодаря! Прощавай и лека нощ, водачо! Утре пак трябва да водиш и благодаря ти, че си ни водачът! Води ни!... Води ни и пак ни води след това! Ах, как искам да ни водиш!... Желая!... (ляга, повтаря сънено) Желая го...

Хермес, развеселен: Ех, тоя и чувство за мяра няма!... Киара, любима, ние създадохме едно чудовище!

Заспива.
Джейсън Бонд се понадига, оглежда се, уверява се, че всички спят, и става.
Започва да пее и танцува. Танцува, вече в транс, и пада назад. Но Диогениус го хваща, преди да се удари в земята, и му се покланя.

Джейсън Бонд, леко смутен : Ах, музиката ме удари право в краката!... Прощавай, ако съм те събудил, Диогениус, братко...

Диогениус поклаща отрицателно глава. Започва игра на жестикулации и пантомими. Сочат към земята, смеят се на заспалите, подскачат и се гонят, танцуват в еднакъв ритъм. Взимат табелата „Търся човека!“ и започват да „търсят“, усмихнати. Накрая се строполяват на земята и се прегръщат приятелски. Сочат звездите и правят гримаси за някои тях. Накрая галят земята и я целуват.

Джейсън Бонд, говори за пръв път уверено, някак доволно: Киара е велика, защото направи пантомимата ни смислена и вечна!

Диогениус се съгласява. Двамата се отпускат удовлетворено и потъват в съня си.


Влиза Касандра и застава пред публиката.

Касандра, чете : Когато измислени герои спят, трябва да се отнасяме към това с особено внимание. Много автори изразяват мечтите и тайните светове на героите си, пращайки им сънища. И, както им ги пращат, така им ги и крадат после – за да ги изложат на показ пред зрителите... Тук ние имаме работа с пó друг тип измислени персонажи обаче – те съзнаваха несъществуването си, което ги правеше и дръзки... Смели, безстрашни... всичко от този род! Те не сънуваха, защото всичките си мечтания изразяваха гласно. Те бяха отговорни за всичко, което мислеха и изричаха. Само над едно нещо нямаха власт обаче – над гримасите си... Гледайте! Вгледайте се в тях, докато спят, техните сънени усмивки показват повече от всички съновници от този и от онзи свят! Вгледайте се и разберете: тези изкривени нещастници намираха най-голямото си единение с Киара в моментите, в които тя нямаше власт над главите им.

Излиза.


II. С Ц Е Н А

Ийгълай, сам. Другите – в далечината. Ийгълай е весел, замечтан. Пише с трескав вид.

Ийгълай, чете написаното : Срещнах те един ден... хм-м... ( дописва ново изречение ) денят бе от слънце озарен... (с напрегнато изражение, не усеща как Хермес се доближава ) Щастлива гледаше ти към мен... щастлива... гледаше ... ти към... мен...

Хермес, с присмех : Братко!.. Можеш да се похвалиш с поетическия талант на трикрак стол.

Ийгълай, не му обръща внимание, отнесено : Абе, върви по дяволите! ... Щастлива... гледаше... към ме-ен...

Казановски, приближава се , подскачайки весело.

Казановски: И аз от тебе бях пленен! (смее се)

Ийгълай, доволен : Ай, браво! Точно!... И аз от тебе бях пленен!

Хермес: Но – и от мъка покосен!

Казановски, хваща Хермес за ръце и го повлича със стола в танц : А за болката ми ти имаше мехлем! (прави подчертано перверзен жест)

Хермес: Обаче ти слоница бе и се намерих под хобота ти повален!

Хермес и Казановски се смеят неистово, Ийгълай тръгва към тях, ръкомахайки, все едно гони досадна муха.

Ийгълай: Нещастници! Твари безидейни, да ви няма тука!

Казановски, престорено печално : ... ех, да не беше геният ми на поет потушен!...

Хермес: ... щях да подхвана чисто нов рефрен!... Ах!

Хермес посочва безмълвно нещо на Казановски, поставено на пода точно до Ийгълай. Казановски се промъква и го взима. Показва го на Хермес и двамата правят знак към ръцете на Ийгълай – овапцани целите в различни цветове.

Хермес: Братко! Ти това... нима ти си го рисувал?! Съвсем сам?!

Ийгълай попипва земята до себе си, където дотогава е била рисунката, надава варварски рев и се втурва, воден от смеха на Казановски. Казановски се отмества и Ийгълай пада на земята.

Ийгълай, през сълзи : Обаче, моля ви се!... Оставете ми я, моля ви се!

Хермес, с възхищение : Но... обаче,орльо... та тя е неземна направо!

Казановски, върти картината и я оглежда от всички страни : Вярно си е, не е за изхвърляне...

Ийгълай, протяга насляпо ръка : Дайте я тука, давай!

Хермес, все така възхитен, разглежда рисунката : Какъв размах, какви цветове, какви форми!...

Казановски: Ама и момичката, дето си я нарисувал, си я бива, де!

Хермес грабва рисунката от Казановски, оглежда я мълчаливо и я връща обратно на Ийгълай. Ийгълай прокарва пръсти през нея, уверява се, че е тя, и я прегръща.
Хермес е умислен.

Хермес: Аз съм виждал това лице някъде...

Ийгълай, треперещ : Недей!... Недей!

Хермес: Ама -- това е Киара! Нарисувал си ни Киара!... Но как?!... Аз не... И -- откъде?! – Киара!

Ийгълай: Как така как?! Че тя ни е създала всичките... всичките, нахакан образе, не само теб! И аз имам правото да я обичам! Да я обикна....

Хермес е поразен, Казановски се развеселява още повече.

Казановски: Любовен триъгълник на вашето внимание!

Другите двама се пресягат да го ударят, но Ийгълай не улучва, а Хермес се възпира.

Хермес: Не... не, тук трябва да се подходи разумно!

Ийгълай: Свръхчовечета, нещо бездумни ли ви оставих? Аз сега се уча да я обичам, то си е в реда на нещата... И ти – обичай си я също, обичай си я всякак, деца ѝ народи, ако ти харесва! Но аз, докато опитвах водата от вчера, осъзнах нещо – мен ме има, за да бъда изкуство! И аз, понеже съм нещо повече от творение, тъй като нося в себе си знанието за незначителността си, ще стана и -- творец! Аз съм творение на Киара!... Но ще стана и творец на Киара, като ѝ посвещавам всичките си творби на тоя свят... (с патос) Киара чрез мен ще има всяко едно изкуство, което пожелае!

Ийгълай, заел тържествена поза. Хермес и Казановски гледат в противоположни посоки, невъзмутимо безчувствени пред монолога му.

Казановски: Това ли беше?

Хермес: Ами че -- добре!

Отново стават весели и продължават стиха си.

Казановски: Творец, от мрака неопетнен!

Хермес: Но и – умствено необременен!

Хермес излиза, със смях. Ийгълай, също, излиза – в отчаяние.

Казановски, разглежда рисунката : Бунтът на Луцифер, а?... Ама че си е хубава драсканицата – хубава си е!

Излиза.


III. С Ц Е Н А

Петимата седят на земята с умислени изражения.

Казановски, към Ийгълай : Я кажи сега, артисте, какво най-много ти се иска от живота в този момент?

Ийгълай, механично, без никакво колебание: Световен мир.

Диогениус се разсмива, след това и Джейсън Бонд.

Джейсън Бонд: Другари, знаете ли... седя си аз сега и се чудя какво най-много ми се иска... не по принцип, ами за в момента... То е: да поканим нашия шести спътник да седне с нас. Не друго, уродливостта си да поканим!

Ийгълай бута Диогениус и му прави знак – Джейсън Бонд е побъркан, тоест. Диогениус само се засмива без звук, отново.

Хермес: Другите все още твърде малко те познават, генерале. И това, да съм честен, сега не е в твоя полза.

Замълчава.

Казановски: Е, какво, какво, изплюй го, де!

Хермес: Ами... ами! Генерал Казановски да тръгне ей тъй да подпитва на кого какво му се иска... То няма да е за друго, ами за да можеш ти именно да си кажеш какво най-силно желаеш... О, ти и преди можеше! Ей така, изведнъж – да го изтипосаш!... Но сега е друга работа... Сега е с различно, сега е – с покана!

Казановски, през смях : Братко! Ако на нас двамата ни е съдено да излезем от тази пиеса, ще подпалим света!... Бива, бива... Ха-ха-ха!... Е: какво , та какво!... На мен ми се иска да пия! Жаден съм!...

Хермес се придвижва до нещо покрито.

Хермес: Братко, ние с тебе не само ще подпалим света! Ние ще го горим и давим всеки ден!

И – откркива цяла маса, отрупана с храна.

Хермес, господстващо-триумфално : Малък подарък от Киара за неверниците!

Отива до Ийгълай и му подава чаша в ръката.

Хермес: Наздраве, поете! Твоето творческо вдъхновение срещу моя пир. Ние е нужно да имаш орлово око, за да прозреш кого Киара обича повече.

Ийгълай, злобно, на себе си : Говори си, уроде!... Киара не би обикнала такива самонадеяни псета като теб!

Хермес, чул го е, вдига апатично рамене, но и той – на себе си : Киара ми сложи тези думи в устата. Аз съм точно толкова самонадеян, колкото трябва да бъда, защото не разполагам със себе си. (провиква се към всички) Напред към храната, дружина!

Всички се втурват към отрупаната маса, започват да ядат.

Джейсън Бонд, към Казановски: Братко, вземи си това хлебче! Чуй го как хрупка в устата!

Казановски, със снизходителен тон : Благодаря ти, лудост!... Аз обаче, аз съм пияч. Харесал съм си един порок и ще се отдам на него. Да се разсейвам с други ми изглежда несериозно.

Ийгълай: Е-е!... Една хапка не вреди...

Хермес, поучително : Без една може, само с една – не!

С Казановски си смигат.

Хермес: Диогениус, приятелю, много се умълча! Как ти се харесва моето чудо?

Диогениус пише нова табела.Показва им я – на табелата пише: „Храна за душата!“
Другите се засмиват.

Казановски, сочи Диогениус : Ей тоя казва най-умните неща!

Ийгълай: Тоест, ги изказва.

Хермес: Тоест, нетоест – пак хипотетика!

Ийгълай се обръща към него със злобна гримаса. Хермес не го забелязва, усамотява се с Диогениус и Джейсън Бонд, тримата в далечината изглежда да разискват нещо важно, много разпалено. Сочат към трапезата. Ийгълай се доближава до Казановски.

Казановски: Тоест и накратко – наздраве!

Ийгълай, надига чашата, но е умислен: Другарю... аз имам едно питане, дето искам да те питам...

Казановски изсумтява в разрешение.

Ийгълай: Ами... такова е, че... аз – как изглеждам?

Казановски се разсмива. После оглежда събеседника си от глава до пети, преценяващо.

Казановски: Абе... не зле, не зле... Да ти кажа, направо си красавец! Фигурката... осанчицата... всичко е на шест, няма грешка тука или там!... (изведнъж се наежва) Ама какво ме питаш мен, като че ли разбирам от мъже!

Ийгълай, успокоително : Е, нищо де, нищо!... Аз пак – хипотетиката... А я кажи... примерно... сравнено с Хермес, например, кой е пó хубавец – аз ли съм, или Хермес?

Казановски се накланя от смях така, че почти пада на земята.

Казановски: Ще рече – въпреки краката му?

Ийгълай: Дали да или не въпреки... ще рече – като цяло! Разбираш ли ме? --- Ако ме разбираш...

Казановски: Ами, все едни сте ми!... Но – нека си ти пó хубавецът: от суетност...

Ийгълай, подскача : Каква... -- суетност?!

Казановски: Всякаква: твоя, моя... не и негова! Ти си този, който държи да изглежда добре. Тъй че, Луциферът ми е свидетел, най-добре ти да изглеждаш по-добре! Тъй както ги виждам аз нещата, струва си да се каже, че притежаваш едно качество, само ако те е грижа, ама наистина грижа, дали го притежаваш, или не. А теб те е грижа, а него не го е грижа и ето това е – суета!

Ийгълай отваря уста да противоречи, но Хермес се придвижва към тях.

Хермес: Братя! Да знаете какъв интересен спор спорехме!... Много екзистенциален и всичко.. и всичко останало!

Казановски: Е, дай пък да чуем!

Хермес: Ами, ето сега... Ние сме измислени герои, нали така? (Казановски тук изсумтява – знак, че му е писнало всичко да започва и да завършва с този извод) Та, чудехме се, за какво ни е храната на нас? Защо Киара е решила да ни засити, чисто литературно? И после стана – не само литературно, размътихме го малко-малко... Защо ядем, но наистина? Да... да и да – сладко е , докато говориш за Киара, да си похрупваш, това-онова... но, чудя се, мляскането не ни ли заглушава говоренето? Спорът значи беше за това – защо е този пир, тук и сега?

Казановски: Щом са сложили в нас чувство за глад и за жажда, хипотетична ми е мисълта, ако ме разбирате, значи трябва да ядем и да пием, философски дървета!... Наздраве!

Хермес: И ние с това започнахме! Но пък, спор няма, в теб има най-малко чувство за жажда, а пък си най-жаден от всички. (поглежда неуверено към Диогениус, който кима, вдъхвайки му сила да продължи) Пък и, ако да правим това, което ни се прави, е правилно, само защото имаме желание за него, много тирани могат без проблем да се оправдаят. Прави ми се и – толкоз!... С ножа през гърлото!

Ийгълай, с досада : Значи, можем да правим това, което ни се прави, стига да не нараняваме никого с действията си. (и – отхапва голям къс месо)

Хермес: И това го пробвахме! Но то е условност, а условността е вратичка в правилото. А врагът реши ли да си отвори вратичката, превръща я в портал. А решението си – в дървен кон... И пак сме наникъде, дружина, с тая горяща Троя зад гърба си!

Казановски: Значи... значи, тоест, ето какво: правим, каквото ни се прави, само ако то помага за оцеляването ни. Нараняване, ненараняване – ами че пък да си оцеляват наранените, както те си знаят!

Хермес: Но не е ли, приятели, най-пошлото сред пошлите неща да правим само това, дето ни помага да оцелеем? Малко храна, и малко въздух, и малко удоволствие – колкото да сме сити и живи и чувстващи?!... Подобен аскетизъм е по-злобарски и от утилитаризма!

Казановски, с досада : Е, умнико, чакаме да те чуем какво си измислил, значи, ти по този въпрос. Защо живеем и как да живеем най-смислено? -- Нали такива въпроси най те привличат?!...

Ийгълай, престорено нравоучителен : Само че ние не живеем, ами...

Хермес, прекъсва го, не му обръща внимание : Ние живеем... -- наопаки! Как? – Не като не пречим на останалите! И колко? – Не колкото да не умрем! Живеем с гигантски шепи и грабим -- обаче само от онова, което НЯМА да ни запази живи и съществуващи. От онова, което ни доближава до неживота и вечността. Ние живеем на ръба и махаме с ръка надолу, към пропастта; към Киара, която е в небесата!... Ние се храним и изливаме страстта си, не за да удължим съществуването си, а за да осъзнаем, че съществуването ни няма начало и край и няма удължаване... Ние сега сме едни плюскащи свине, защото Киара иска да усетим вкуса ѝ!

Хермес се задъхва. Диогениус вдига табелата си „Храна за душата“. Пирът потъмнява и Касандра влиза за кратко и изръкоплясква.Касандра излиза, около пира отново просветва.

Ийгълай: Нещо... (озърта се) нищо ли не чухте вие?

Хермес: Киара ни прави номера, не се коркай!

Ийгълай вдига рамене примиренчески. Всички ядат мълчаливо.
Изведнъж Диогениус пада на земята безчувствен. Другите се скупчват около него, всички без Джейсън Бонд и – Ийгълай, който закъснява с реакцията си, но, чул шумотевицата, се завтича натам.

Хермес: Диогениус!.. Диогениус, приятелю, кажи нещо! (побутва го) Да-дай ми знак... вдигни табела... нещо! Нещичко!... Нещичко!

Умълчават се. Скланят глава невиждащи към земята. Изведнъж Диогениус се изправя. Започва да пее неистово, нечленоразделно. Джейсън Бонд заплясква с ръце.

Джейсън Бонд: Оле!

Диогениус пее, Джейсън Бонд танцува. Другите се озъртат, невярващи. После – и те стават и също затанцуват.

Диогениус , нечленоразделните звуци на когото постепенно се сливат в отчетлив говор, пее, но без обособен ритъм и без рима :

Свят!... Приказката и светът!
 И приказката за света!
 Разказваме и роним песъчинки.
А песъчинките са от они зид,
 дето ни дели от Другото! --
-- От несвета!
 А песъчинките се събират в часовника,
 и, когато зидът става време,
 Жетварят идва за жътвата...
 И ние сме несветът!

Джейсън Бонд, танцува : Оле! Оле ! Ние сме житото! Ние сме житото!

Другите пляскат в такт с музиката. После заглъхват и двамата сядат по местата си.

Казановски, поглежда към небето и се усмихва съучастнически: Хитруша!

Казановски и Ийгълай също сядат по местата си, остава само Хермес, най-отпред, на доскорошния дансинг.

Хермес: Аз! Аз съм на ред!

Ийгълай, подигравателно : Е, нека пък ти да си на ход, скокльо!

Хермес: Ей!... Еха-а! И – чудесна идея ми даде!

Става от стола си и се изправя плавно. След няколко подскока се приземява леко, покланяйки се.

Хермес, изправя се отново, жестикулира и говори едновременно : Прозорчето към светлината се отвори... Аз, братя, вече го казах – аз съм сакат и сакат. Аз нямам корелативна изменчивост. И навярно... И – май, че нямам.... но – летя! (размахва ръце, все едно са крила)... Киара впрочем, знаете ли, презира творбите, в които се злоупотребява с недъзи. Един е куц – в количка е, значи: и значи цялата творба трябва да се занимава с количката му!... Празни работи! Недъгът, драги, е навик. Свикнеш ли с него, не си недъгъв, ами – пригоден. Само околните любопитнѝ те оглеждат – оттук-оттам те оглеждат, ама и те след време свикват – да виждат недъгави свикват!... Следователно, Киара презира писане за хора без емпиричен опит, дето не са виждали недъгави!

Казановски, към Ийгълай : Не му ли мразиш монолозите на тоя?

Ийгълай: Нашият диалог е монолог на Киара. Неговият монолог е монолог на Киара. Все едно ми е... Не ми е все едно само, че аз нямам монолози като неговите.

Казановски вдига рамене в примирение.

Хермес: Сега ще ви разкажа една фантазия: каква щеше да бъде моята история, ако не бях сакат. И -- ето, ето:
 - Аз се родих в онзи ден, от вълните на морето. Прелетях през всичките хорски емоции и животи, които впрочем не са безкрайни – скокове от любов през омраза; от смъртта на скъпите ни през затрудняващите несполуки и изкачването в йерархията на злато и мизерия... Но да – тези преживявания са съвсем банални и долу-горе във всеки живот срещащи се, така че моето питане е: кое е, дявол да го вземе, това, дето прави животът интересен? Твоят, например, да е по-интересен от моя? Може би редът, в който баналностите се случват?... И – се случват, баналностите, и други случки се случват ... а аз няма да ги приказвам... ами само – ще ги подкачам и прескачам!... (с пантомими показва раждането, лазенето, ходенето, подскача и накрая отново завършва на земята, коленичил)... Пък накрая: най-баналното! (ляга на земята с кръстосани на гърдите ръце)

Казановски се изправя и вдига Хермес, който отново не може да ходи, и го придружава до масата.

Казановски: Благодарим ти, майсторе, задето ни скапа настроението!

Хермес: А, това нищо-работа не беше, просто илюстрирах с няколко движения човешкия път! От-до. Сфинксът с онези му загадки за живот и смърт е далеч по-скапващ от мен!

Ийгълай, на себе си : Цветен и шарен! Сега пък говори за сфинксове... Да беше си избол и очите!... Или поне – отрязал езика! Мръсник, мръсник и – самовлюбен!

Хермес, чул го е : Ами Киара явно се е сетила за сфинкса, както си ни е писала, та е решила да ми го пъхне в репликите.

Ийгълай: Абе как все на теб ти ги пъхат интересните реплики...?

Казановски застава между тях усмиряващо, докато другите двама не се отпускат по местата си.
Сетне генералът излиза най-отпред: ред е на неговия номер.

Казановски, замисля се за кратко, после: Всеки си тръгна срещу природата, пък аз така не го умея!... Трябва да имаш чувство за корист, за да си тръгнеш срещу природата, така го мисля аз! Е, знаете си какво не ми е наред на мен, затова... затова ще ви разкажа приказката за уравнението на водата. Ето: във всеки човек, пак говори биологът, има осемдесет процента вода, значи, и...

Хермес: Ами! Повече са!

Казановски: Абе, аз на тебе спъвах ли ти подскоците?! Осемдесет са, щом така казвам! И, значи, аз обичам вода!... Е... е, май и не я обичам, защото съм направен да не чувствам, ама принципно да го кажем, че: имам желание за вода. ( Диогениус се разсмива, отново без звук. ) Трай! (Диогениус млъква иронично ) Значи, братя, аз обичам осемдесет процента от всички вас. И въпросът... Въпросът е тук в уравнението: осемдесет по-малко от двадесет. Защото аз, братя, честно казано, повечето от вас не ви и изтрайвам!... Не че влагам, знаете, чувства в това – просто сте ми натоварващи, ако ще си говорим честно и така... Тоест, моята задача е да открия от какво ви се състоят онези двадесет процента, дето така ви различават и дето така ми бъркат в работите. Открия ли ги тези двадесет процента, имам чувството... хипотетично го имам чувството, разбира се, че – това двадесет ще се окаже нещото, което в чистата си форма предизвиква най-голяма емоция в мен.

Млъква. Ийгълай се разсмива.

Ийгълай: И това ли ти е приказката за водата?

Казановски го поглежда страшно, но Хермес се намесва.

Хермес: Аз знам, аз май знам, приятелю!... Тези двадесет, които всъщност са по-малко, но... но, най-сетне, нека са двадесет, нека бъдат твоите двадесет: те се състоят от различни Киари в теб!

Ийгълай, замислен : Но... обаче... ох, как да го кажем?!...

Казановски: Но и в Киара има осемдесет процента вода!

Разсмиват се всички, дори и Джейсън Бонд – със закъснение.

Казановски: Има... има резон! Аз трябва да се срещна с Киара именно за това: за да разбера нейните двадесет процента – това е! Защото, когато двадесет е по-голямо от осемдесет, тогава двадесет е равно на сто.

Хермес: Сто като проценти? Защото иначе би било равно на... би било равно, ами, на – едно.

Казановски му се усмихва, кима му и се покланя. Връща се на мястото си и се обръща към Ийгълай.

Казановски: Е, орльо, ти си! Какво научи от днешния пир? Разкажи ни и ти една история!

Диогениус отвежда Ийгълай до челната позиция.

Ийгълай, тихо, на себе си : Води ме, любима! (обръща се към другите на висок глас, но неуверено) История... история ще искате от мен, така ли?

Казановски : Е, не го ли видя какво ние правехме досега?!

Ийгълай: Ами... е, но то стана ясно как мен за нищо не ме бива според Киара... Обаче...

Хермес: Братко! Не говори така! Въпреки всичко, рисуваш... рисуваш неземно!

Ийгълай обръща към него свирепо лице.

Ийгълай: Един мислител, обаче,... (с променен тон)  бяхме се разбрали да не се прекъсваме!... (възвръща си нормалния тембър:) един мислител обаче беше казал, че зрителният ни орган е разположен извън нас, а не вътре в нас, и това е най-голямото му преимущество. Киара казва пък, че това е най-големият му недостатък. И ме дарява с вътрешно зрение... и все пак... да ви го призная, другари, това ми зрение е малко нещо късогледо! Защото Киара може и да е вездесъща, но логиката не позволява да имам вътрешно вездесъщо око, а логиката е пó вездесъща от Киара, защото не е измислена от нея, а обратно. И, братя, приказката, която ще ви разкажа, е приказка за вътрешностите. Те умеят да виждат с всяка фибра и рисуват образи. Пък образите – те не са за изложба, защото са заслепяващи... (поколебава се, малко е смутен, накрая повишава глас с патос:) Отвътре, аз съм лъв!...

Казановски, с перверзни нотки в гласа : А пък Киара е тигрица!

Всички се засмиват.

Ийгълай: Киара е... светлината, която озарява вътрешното ми око! Ако я нямаше тази светлина, аз нямаше да мога сам да видя произведенията си. Та... та, там, отвътре, аз съм лъв! И... е, не винаги – понякога съм котарак, друг път Зевс, или пък съм точица. Зависи от размаха на художника. И – как сам ще си измайстори човек дефиницията за красотата... Вътре, аз съм интересен и не се познавам дори изцяло, приятели, а вън – аз съм скучна развалина... Следователно... и по всичко личи:... аз съм гений!

Казановски, единствен му ръкопляска, но някак вяло, отнесен: Стой мирен, Дали! Едно нещо мразят онея с външните интересни животи, и това са гении, дето си врат гениалността в очите... ха! – очите! ... – на хората... Да го кажеш това „Аз съм гений!“, ако си наистина гений, а не някой провал, то е неинвентивно.

Хермес, развеселен: Какво е?

Казановски: Не-ин-вен-тив-но.

Хермес кима, вдигайки вежди разбиращо-иронично.
Всички се умълчават.

Казановски: Е, орльо!... Не го знам заради скромните ти признания ли е, или защото всички се изредихме и по закона на творбата сцената трябва да завърши, обаче на мен ми стана сънено и е време да се гасят прожекторите.

Ийгълай, не е мръднал от мястото си, не слуша останалите, някак самовглъбено : Да си скромен в своята гениалност... То е като да не знаеш нищо за нея! Скромните гении са онези, дето са глуповато-гениални; дето и хабер си нямат за гениалността, ами системата им е разбъркана с раждането и не са виновни, че са гениални!

Хермес, настрани : Ти пък защото голяма вина имаш, че Киара е сложила тези думи в теб!... (към Казановски) Но, генерале, ние хубаво ще спим, ами нека първо направим извод от приказките си!

Казановски, сочи към публиката : Нека онея с пуканките си правят изводи... Ей, богу, нищо чудно и тях да ги пише някой! Аз съм жаден и си лягам.

Хермес, примирен: Е... е, варда! По постелките!

Всички лягат безшумно. Светлините намаляват. Изведнъж Джейсън Бонд се сепва и се изправя.

Джейсън Бонд: Ами кой ще ни отсервира?

Диогениус го връща на мястото му, прави му жест – колко глупаво от негова страна е да пита подобно нещо, и му слага табелата „Търся човека!“ като възглавница.
Светлините загасват – петимата заспиват.

Влиза Касандра.

Касандра, чете: Изводите – те не са важни, ами просто: скици и графики. Грозно е да изваждаме зрителя от спокойната му медитация и да го караме да мисли. Изводите от приказките им, накратко, са, че човекът е -- море! И там, на хоризонта, където морето се докосва с небесата – там гори жарта на предопределението му... Но човек, още, не може да доплува до хоризонта... Изводът от цялото им приключение, което е и наша кулминация, преломна точка на творбата , е че хоризонтът е -- абстрактност и е условие. Него го няма и е там само за сетивата. Сетивата, които са човешка природа, могат само да го сочат и да му махат с ръка.
Човекът трябва да тръгне без природата си, или най-малкото да я изостави на пътя, ако иска да стигне до хоризонта.
А хоризонтът е рацио-природата.

Касандра излиза.



КРАЙ НА ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ.