чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 7 юни 2013 г.

Човек прекарва живота си в желание да бъде [някой друг] себе си

   Имам един въпрос към нас: какво следва, след като счупим едно огледало? 
   - Седем години нещастна любов!
   - Не и не! Седем години лош късмет! 
   - Аз пък го знам с: на колкото парчета ти се пречупи огледалото, толкова нещастия ще имаш. 
  
   Последният отговор ми допада най-много. Той е суеверната справедливост.
   Но, все пак, това което със сигурност се случва, след счупим огледалото, е че виждаме отражението си, прекършено и раздробено на части. 

______________________________________________________________________

   Неговото не беше болест, нито аномалия – беше някакъв особен експеримент на 
фантастичното; от онези феномени, случващи се все на другите хора, в които е трудно да се повярва. Не беше и сензация, защото представляваше експеримент дотолкова психологически, че никой не би пожелал да покаже уменията му на изложба.          
ТОЙ ВИЖДАШЕ ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛА. 
   Никого с лице и всеки обезличен. Гигантски стъкла изрезки на два крака, различаващи се само по рамките. 

   Но той съвсем не беше глупав! Съзнаваше недъга си и не го издаваше пред никого. Живееше трезво... Законно! Смирено.
   А проблем му създаваше едно-единствено нещо: затрудняваше се с местоименията. За него всеки бе „аз“ и всички бяха „ ние“. Във второто и третото лично местоимение той виждаше сатанинска абстрактност. 
   Но – недъгът му!... Недъга си той беше усъвършенствал с изтънченост – беше го трансформирал до талант. 
   Самонаблюдението си той бе превърнал в цяла гама от гримаси – имаше си специална физиономия за всяко едно огледало, пред което заставаше. Беше гъвкав – гримасите му винаги бяха на място и знаеше как да промени изражението си изцяло, така че да се види такъв, какъвто иска; какъвто другите го искаха, когато му потрябваше. 
   Той никога не губеше спомена и за истинското си отражение обаче – за това как изглежда в действителност, а не как му беше необходимо да изглежда в случая. ______________________________________________________________________

   Приближаваме се и се поздравяваме. Придобивам приятелски вид, а отвътре – отвътре ми е досада. 
   - Ей, чувай... прочете ли ми разказа? – питам аз, квазиартистичният. 
   Прочел съм го и още как! Пълен със слаби думи и лошо писане, но как да си го кажа? Изражението ми би се пропукало от мъка. 
   Ставам възхитен, а отвътре - отвътре ми е фалшиво:
   - Едно от най-добрите попадения, браво! 
   Усмихваме се и продължаваме разходката си. 

______________________________________________________________________

   Отразяващият се приемаше за своя най-главна цел да не допуска хората да бъдат наранявани от него. Беше умен, да; съобразителен! Но – поради недъга си – и малко сюрреалистично наивен. Мислеше, че хората, досущ като огледалата, са крехки и нестабилни; че ще се счупят, веднъж нагруби ли ги. 
   Затова ги подвеждаше непрестанно и менеше лицата си непрестанно – за да не ги одраска дори.

______________________________________________________________________

   Виждам се стар и износен, как боря с болка едно стълбище. Ставам загрижен, а отвътре – отвътре е проникващата апатия. Затичвам си се на помощ...
   - Младо си още, доматче зелено. – казвам износеният аз. 
   Аз ставам неразбиращ, а отвътре – отвътре ми е скукаво:
   - Но, моля, нека помогнем! 
   - Стане ли нужда някой да ми помага, сам си турвам  ножа през гърлото!
   Ставам уплашен, а отвътре – отвътре ми е раздразнено. 
   Износеният аз сядам на стълбите. 
   Последвам примера си. 

   - Недей лишава хората от борбата им, доматче. Току-виж им се е оказала последна. 
   На лицето ми недоумението се засилва. Отвътре + отвътре крещя: Да ме няма тука! 
   - Виж сега... хубавото е, когато има малко падане, ставане и натъртване. Те са ти за урок, белезите по тялото са ти най-бележитите истории! 
   Ставам, скрибуцащ и ръждясал, и се скривам в къщата си. 
   Греша, мисля си. Белезите по тялото ми са само видими спомени от това, че съм изпитвал болка някога. Те не са нищо повече от жестокия егоизъм радост, че в момента не изпитвам никаква болка. Никаква поука, а само – много разпилени парчета по земята. 
______________________________________________________________________

   Нека издам тайната на Отразяващия се:  най-свидната му мечта беше някой ден да види в някой друг човек собственото си, неподправено от гъвкаво самонаблюдение отражение.
______________________________________________________________________

   Бързам към вкъщи и вече съм разбрал – ако вървя с изправена глава; ако гледам право напред, то аз не виждам никакво отражение, дори с крайчеца на окото. Това, само по себе си, не е наблюдение кой знае колко ценно, но пък – забавно; измислям игра в новото си откритие.
   Чувам стъпки зад себе си и се обръщам. Изправил съм глава, 
              гледам право напред
   и се виждам в кървава рамка. Престъпен съм и кроящ съм, настъпвам към себе си и се каня. Надушвам се и разбирам – опасен съм, застрашителен съм, искам да се убия заради самото удоволствие от прекършването на животворната линия. 
   Решавам, не се давам без битка. 
   Ставам нажежен и заплашителен – ще се отбранявам! Отвътре, аз съм целият страх. 
   Засилвам се към кроящия аз и нанасям първи удар. Виждам как гневна пяна излиза от устата ми; страхът ме води. 
   Кроящият аз е садистичен, убийствен , но – слаб. Пада след кратка борба. Прекършва се и се счупва – на една част...
   Е, а сега гледам частта – който се чупи на една част, той не е брънка от цялата забързаност на живота. Той е сам сред всички... Но да! Чужденците!... Чужденците по душа, тях не бива да ме е страх да пречупя!
__________________________________________________________________

   От тази случка нататък Отазяващият се се превърна в един престъпен мисионер. Той наказваше онези, прекършващи се на една част, защото вярваше, че това не би му донесло лош късмет – та нали суеверието гласеше, че нещастията ще са толкова на брой, колкото са и частите на счупеното огледало! Една част, това бе равносилно на едно нещастие. За Отразяващия се нещастието беше извършването на престъпление и самонаблюдението си, докато извършва престъпление – в своята грозна жестока гримаса той съзираше нещастието в абсолюта му.

_____________________________________________________________________ 

   - Не искам да говоря. Не искам да съм аз. Искам просто да се гледам. 
   - Гледай насам! 
   Рамката хваща главата ми с длани и нежно я притегля към влюбения мен. 
   - Не е същото, – отсичам, отмествайки поглед. – Пак е фалшиво, пак не е аз! Не се виждам...
   - И аз ли съм ти фалшива? И мен ли не -- не ме ли обичаш, така ли?
   - Не се обичам. 
   Тръгвам си от мен – завинаги, влюбена. Както вървя, влюбената аз се чупя на малки парченца, на стъклени песъчинки. 
   Нещастието ми от днес нататък ще е с мен до самия край – а аз можех да се предпазя!... 

   Трудно разбирам. Трудно го предавам на хората - за това как между „аз“ и „аз“ аз правя разлика. И никога не се припознавам. 
   Моята история – трудна за предаване. Може би е непосилно за мен да я разкажа на хората. Може би трябва да помоля някой друг да го направи...
   Кой ще ме разбере и опише? Кой има смелост и мощ да го направи? Кой разбира кой съм аз и кои сме ние; кой ще го предаде, без да обезличава нито първото лице, нито липсващите лица, които пред мен ослепяват?...
   Аз съм уморен, уморен, изтощен от криви огледала! 
   Кой е достатъчно естествен, за да се огледам в него, без да се огримасивявам? 
   И – той същият ли е, който ще съумее да ме опише? 
   Кой; кой и: кой? – Той трябва да е нечуплив и натурален. И също: безличен по принцип...

   Който е, да ми се разкрие; да го видя! 
____________________________________________________

   Неговата история е трудна за описване, защото никой не би приел за себе си да бъде правото му огледало. Разбира се лесно защо – за да бъде някой право огледало, той не трябва да предизвиква никаква емоция в нашия герой, никакво желание да бъде различен и нагаждащ се. 
   Той трябва да бъде, казано беше вече, изначално безличен. 
   Един das man с мисия да изпълни мечтата на Отразяващия се. 
   Мечтата му, и това бе вече казано, беше: да види истинското си аз...

   Аз съм недобър разказвач на истории с много първи лица. Аз не съумях да намеря никой без лице, аз не умея да не виждам лицата на хората. 

   Но, оказва се, съдбата се нарежда понякога в полза на бленуващия. 
   Има случки, при които и най-недобрият разказвач намира в себе си достатъчна литературна мощ, за да опише. 

   Един ден Отразяващият се срещна с друг Отразяващ се. Двама недъгави, търсещи лице, в което да се огледат. Двама недъгави, нагаждащи недъга си, така че да го превърнат в свое най-ценно оръжие. 
   Двама недъгави – това почти прави един здрав. 
_____________________________________________________________

   Обръщам се. Някой ме следва, това усещам. Поглеждам и се виждам. 
   Обърканост – аз съм целият обърканост.  
   Пресягам се и докосвам сбръчканото си чело в огледалото без рамка. Усещам, ръка докосва челото ми. Разширявам ноздри и виждам ноздрите си – разширени. 
   Всяко едно мое движение е последвано от илюстрирането му (но не и копирането му!) в онова ми -- отсрещното!... 
   Оглеждам очите си.

И ги поглеждам, завинаги.
______________________________________________________________
   
Що се отнася до вечността, една константност, всеки си служи с абстракции, за да я разбере.
   Вечността: това е неоформеното време; вечността: то може да бъде и безграничното пространство – все положения, неспособни да бъдат поддържани всецяло в ума на човек. 
   Но онова, което най-много се доближава до вечността, е един опит – опит, лесен за изпълнение и съвсем материален: да насочим две огледала едно срещу друго. 
   Така получаваме безброй отражения на отраженията на отраженията на отраженията на...

                             Отразяващите се останаха загледани в отраженията си : за цяла вечност.