чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 7 юни 2013 г.

Човек прекарва живота си в желание да бъде [някой друг] себе си

   Имам един въпрос към нас: какво следва, след като счупим едно огледало? 
   - Седем години нещастна любов!
   - Не и не! Седем години лош късмет! 
   - Аз пък го знам с: на колкото парчета ти се пречупи огледалото, толкова нещастия ще имаш. 
  
   Последният отговор ми допада най-много. Той е суеверната справедливост.
   Но, все пак, това което със сигурност се случва, след счупим огледалото, е че виждаме отражението си, прекършено и раздробено на части. 

______________________________________________________________________

   Неговото не беше болест, нито аномалия – беше някакъв особен експеримент на 
фантастичното; от онези феномени, случващи се все на другите хора, в които е трудно да се повярва. Не беше и сензация, защото представляваше експеримент дотолкова психологически, че никой не би пожелал да покаже уменията му на изложба.          
ТОЙ ВИЖДАШЕ ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛА. 
   Никого с лице и всеки обезличен. Гигантски стъкла изрезки на два крака, различаващи се само по рамките. 

   Но той съвсем не беше глупав! Съзнаваше недъга си и не го издаваше пред никого. Живееше трезво... Законно! Смирено.
   А проблем му създаваше едно-единствено нещо: затрудняваше се с местоименията. За него всеки бе „аз“ и всички бяха „ ние“. Във второто и третото лично местоимение той виждаше сатанинска абстрактност. 
   Но – недъгът му!... Недъга си той беше усъвършенствал с изтънченост – беше го трансформирал до талант. 
   Самонаблюдението си той бе превърнал в цяла гама от гримаси – имаше си специална физиономия за всяко едно огледало, пред което заставаше. Беше гъвкав – гримасите му винаги бяха на място и знаеше как да промени изражението си изцяло, така че да се види такъв, какъвто иска; какъвто другите го искаха, когато му потрябваше. 
   Той никога не губеше спомена и за истинското си отражение обаче – за това как изглежда в действителност, а не как му беше необходимо да изглежда в случая. ______________________________________________________________________

   Приближаваме се и се поздравяваме. Придобивам приятелски вид, а отвътре – отвътре ми е досада. 
   - Ей, чувай... прочете ли ми разказа? – питам аз, квазиартистичният. 
   Прочел съм го и още как! Пълен със слаби думи и лошо писане, но как да си го кажа? Изражението ми би се пропукало от мъка. 
   Ставам възхитен, а отвътре - отвътре ми е фалшиво:
   - Едно от най-добрите попадения, браво! 
   Усмихваме се и продължаваме разходката си. 

______________________________________________________________________

   Отразяващият се приемаше за своя най-главна цел да не допуска хората да бъдат наранявани от него. Беше умен, да; съобразителен! Но – поради недъга си – и малко сюрреалистично наивен. Мислеше, че хората, досущ като огледалата, са крехки и нестабилни; че ще се счупят, веднъж нагруби ли ги. 
   Затова ги подвеждаше непрестанно и менеше лицата си непрестанно – за да не ги одраска дори.

______________________________________________________________________

   Виждам се стар и износен, как боря с болка едно стълбище. Ставам загрижен, а отвътре – отвътре е проникващата апатия. Затичвам си се на помощ...
   - Младо си още, доматче зелено. – казвам износеният аз. 
   Аз ставам неразбиращ, а отвътре – отвътре ми е скукаво:
   - Но, моля, нека помогнем! 
   - Стане ли нужда някой да ми помага, сам си турвам  ножа през гърлото!
   Ставам уплашен, а отвътре – отвътре ми е раздразнено. 
   Износеният аз сядам на стълбите. 
   Последвам примера си. 

   - Недей лишава хората от борбата им, доматче. Току-виж им се е оказала последна. 
   На лицето ми недоумението се засилва. Отвътре + отвътре крещя: Да ме няма тука! 
   - Виж сега... хубавото е, когато има малко падане, ставане и натъртване. Те са ти за урок, белезите по тялото са ти най-бележитите истории! 
   Ставам, скрибуцащ и ръждясал, и се скривам в къщата си. 
   Греша, мисля си. Белезите по тялото ми са само видими спомени от това, че съм изпитвал болка някога. Те не са нищо повече от жестокия егоизъм радост, че в момента не изпитвам никаква болка. Никаква поука, а само – много разпилени парчета по земята. 
______________________________________________________________________

   Нека издам тайната на Отразяващия се:  най-свидната му мечта беше някой ден да види в някой друг човек собственото си, неподправено от гъвкаво самонаблюдение отражение.
______________________________________________________________________

   Бързам към вкъщи и вече съм разбрал – ако вървя с изправена глава; ако гледам право напред, то аз не виждам никакво отражение, дори с крайчеца на окото. Това, само по себе си, не е наблюдение кой знае колко ценно, но пък – забавно; измислям игра в новото си откритие.
   Чувам стъпки зад себе си и се обръщам. Изправил съм глава, 
              гледам право напред
   и се виждам в кървава рамка. Престъпен съм и кроящ съм, настъпвам към себе си и се каня. Надушвам се и разбирам – опасен съм, застрашителен съм, искам да се убия заради самото удоволствие от прекършването на животворната линия. 
   Решавам, не се давам без битка. 
   Ставам нажежен и заплашителен – ще се отбранявам! Отвътре, аз съм целият страх. 
   Засилвам се към кроящия аз и нанасям първи удар. Виждам как гневна пяна излиза от устата ми; страхът ме води. 
   Кроящият аз е садистичен, убийствен , но – слаб. Пада след кратка борба. Прекършва се и се счупва – на една част...
   Е, а сега гледам частта – който се чупи на една част, той не е брънка от цялата забързаност на живота. Той е сам сред всички... Но да! Чужденците!... Чужденците по душа, тях не бива да ме е страх да пречупя!
__________________________________________________________________

   От тази случка нататък Отазяващият се се превърна в един престъпен мисионер. Той наказваше онези, прекършващи се на една част, защото вярваше, че това не би му донесло лош късмет – та нали суеверието гласеше, че нещастията ще са толкова на брой, колкото са и частите на счупеното огледало! Една част, това бе равносилно на едно нещастие. За Отразяващия се нещастието беше извършването на престъпление и самонаблюдението си, докато извършва престъпление – в своята грозна жестока гримаса той съзираше нещастието в абсолюта му.

_____________________________________________________________________ 

   - Не искам да говоря. Не искам да съм аз. Искам просто да се гледам. 
   - Гледай насам! 
   Рамката хваща главата ми с длани и нежно я притегля към влюбения мен. 
   - Не е същото, – отсичам, отмествайки поглед. – Пак е фалшиво, пак не е аз! Не се виждам...
   - И аз ли съм ти фалшива? И мен ли не -- не ме ли обичаш, така ли?
   - Не се обичам. 
   Тръгвам си от мен – завинаги, влюбена. Както вървя, влюбената аз се чупя на малки парченца, на стъклени песъчинки. 
   Нещастието ми от днес нататък ще е с мен до самия край – а аз можех да се предпазя!... 

   Трудно разбирам. Трудно го предавам на хората - за това как между „аз“ и „аз“ аз правя разлика. И никога не се припознавам. 
   Моята история – трудна за предаване. Може би е непосилно за мен да я разкажа на хората. Може би трябва да помоля някой друг да го направи...
   Кой ще ме разбере и опише? Кой има смелост и мощ да го направи? Кой разбира кой съм аз и кои сме ние; кой ще го предаде, без да обезличава нито първото лице, нито липсващите лица, които пред мен ослепяват?...
   Аз съм уморен, уморен, изтощен от криви огледала! 
   Кой е достатъчно естествен, за да се огледам в него, без да се огримасивявам? 
   И – той същият ли е, който ще съумее да ме опише? 
   Кой; кой и: кой? – Той трябва да е нечуплив и натурален. И също: безличен по принцип...

   Който е, да ми се разкрие; да го видя! 
____________________________________________________

   Неговата история е трудна за описване, защото никой не би приел за себе си да бъде правото му огледало. Разбира се лесно защо – за да бъде някой право огледало, той не трябва да предизвиква никаква емоция в нашия герой, никакво желание да бъде различен и нагаждащ се. 
   Той трябва да бъде, казано беше вече, изначално безличен. 
   Един das man с мисия да изпълни мечтата на Отразяващия се. 
   Мечтата му, и това бе вече казано, беше: да види истинското си аз...

   Аз съм недобър разказвач на истории с много първи лица. Аз не съумях да намеря никой без лице, аз не умея да не виждам лицата на хората. 

   Но, оказва се, съдбата се нарежда понякога в полза на бленуващия. 
   Има случки, при които и най-недобрият разказвач намира в себе си достатъчна литературна мощ, за да опише. 

   Един ден Отразяващият се срещна с друг Отразяващ се. Двама недъгави, търсещи лице, в което да се огледат. Двама недъгави, нагаждащи недъга си, така че да го превърнат в свое най-ценно оръжие. 
   Двама недъгави – това почти прави един здрав. 
_____________________________________________________________

   Обръщам се. Някой ме следва, това усещам. Поглеждам и се виждам. 
   Обърканост – аз съм целият обърканост.  
   Пресягам се и докосвам сбръчканото си чело в огледалото без рамка. Усещам, ръка докосва челото ми. Разширявам ноздри и виждам ноздрите си – разширени. 
   Всяко едно мое движение е последвано от илюстрирането му (но не и копирането му!) в онова ми -- отсрещното!... 
   Оглеждам очите си.

И ги поглеждам, завинаги.
______________________________________________________________
   
Що се отнася до вечността, една константност, всеки си служи с абстракции, за да я разбере.
   Вечността: това е неоформеното време; вечността: то може да бъде и безграничното пространство – все положения, неспособни да бъдат поддържани всецяло в ума на човек. 
   Но онова, което най-много се доближава до вечността, е един опит – опит, лесен за изпълнение и съвсем материален: да насочим две огледала едно срещу друго. 
   Така получаваме безброй отражения на отраженията на отраженията на отраженията на...

                             Отразяващите се останаха загледани в отраженията си : за цяла вечност.

петък, 22 февруари 2013 г.

Влакове


Не отиваш, просто се озоваваш. Няма го пътят, само финалната дестинация. Това те лишава от промяна и развитие, ти си просто даденост. Дал си да се разбере, че ще минеш и без онези истини на промяната, да, без тях, много благодаря! Защото вече си стигнал.

- Тъжно ли ти е, че си тръгваме? - тя ме ощипва закачливо. Прикрива си личните тъги от промяната, затова. Името ѝ е Сзон.

- И не... не е това. Просто се чудех как попаднахме тук. Ти помниш ли?

Нека се върнем назад... да поретроспектираме малко! Може пък и да се сетим, така, за нещата, които не знаем. Първо бяхме на онова легло... а преди това тичахме и си слушахме недоволните бели дробове, в ушите. После... не, то не беше после - - беше просто след това.
След това, следваше онова предложение да не се събуваме, изобщо, защо ни е? Изобщо, ти помниш ли?

И двете клатят глави. Интересува ги пътят, а не абстракциите ми. Те харесват нещата, които и другите хора харесват, и като цяло имат ясно изразени вкусове. И знаят. Наясно са, че аз не се топя в устата. Но аз, най- сетне, не съм изпитание за техния вкус, а просто - спътница.

- Да се качваме, че да си изберем местата! - казва другата, която се казва Шол.

По- скоро изкатерваме, отколкото изкачваме, трите стъпала, а сигналът на ватмана ни подгонва. Заозъртваме се, търсим онези места, които най- много биха прилягали на вкуса ни. Двете влизат в първото купе, най- близкото до машиниста. Особеният начин, по който се разполагат, говори и обижда. Тяхното купе си е. Няма място за чужди хора в него.

Щом съм  лишена от спътници, ми се предоставя възможността да избера сама мястото си във влака. Решавам - най- много пасва да съм до машиниста. Вдясно от него. Такава съм си. За миг обмислям дали пък не гоня метафори сега, или пък съм вечно в момента, в който тъкмо съм ги уловила, метафорите, като начално  положение. Помахвам на Шол и Сзон. Казвам им като оправдание за избора, който те са направили за мен:

- Е, за мен като че ли няма място...

Казвам им го и влизам при машиниста, за да седна вдясно от него. Но - чудя се! - оказва се, че във влака няма никакъв машинист... да се чуди човек!

Умна машинка! Ще ни кара сама до... докъдето. Настанявам се, вдясно от себе си, и... малко ме дострашава. Виждам релсите, които са долу, много наниско са, питам се аз колко съм нависоко и се страхувам.

Някой влиза при мен. Дали пък, мисля си, не е така - машинистът винаги да влиза във влака последен?

Решавам, че най- много ми приляга са се обърна сега и да го поздравя.

Млад мъж, много красив по моя си начин ( ще рече, че в чуждите вкусове би предизвикал асоциация за затвор, псе, скъсан маншет, дъжд и - една мечта. ) . Докосва шапката си за поздрав и бисерите в устата му се смеят.

Казва ми, че е дожурдният на влака. Казвам си - това предразполага към власт и ръководни пълномощия, но съвсем не към машинистки умения. Подава ми кожено вързопче, пощенски плик, хартия, навита на руло. Поднася ми табла с лакомства. Обяснява ми - това са даровете на пътуването. Мога да ги отворя, което когато пожелая - за мен са си, от влакаджиите за мен лично.

- Заповядайте - това, това, ... това и това. Така, да. Е, това е всичко! Приятно пътуване. Ако имате нужда от нещо, в коридора ще съм. Да. Приятно пътуване.

Изрецитирва всичко това бързо, така че да не го прекъсна, но и се спира на някои от думите, така че да не си проличава колко ги е наизустил и как ги повтаря непрестанно.

Проследявам го с очи, докато не се скрива съвсем от погледа ми. Всяко едно от движенията му е трезво и сегашно, сякаш съществува само и единствено Тук. И сякаш е осъзнал, че навсякъде, където се озовеш, е Тук и винаги, когато си навсякъде, е Сега... Но това, най- сетне, е невъзможно, толкова много сигурност за настоящето, събрана на едно място. Затова той сигурно просто се наблюдава как изглежда от страни и притегля действията си. Маниер фалшив без всякакво съмнение, но пък веднага превръща дожурдния в идея по- интересен. Интересните хора, тях ги търси винаги на незабележимите длъжности! И все ще ти напомнят, че са осъзнати, дори да нямат вяра, ей така - я с някоя нарочна грешка в блестящо заученото, я с нещо друго преструванско. Липсата им на вяра в себе си води другите до непресъхващо доверие в тях.

Но това, че е красив, мисля си, Остава.

Пресягам се да отворя вързопчето - от тягост искам да разкрия веднага даровете на пътуването си. И...

пренасяне по лабиринтите на влака, летеж на метър над земята, никой няма лице, само изригваща светлина от гримасите, двете спътници квазиприятелки отвързват своите вързопчета, намират в тях естетичност. Доволство, заковаване на плакат върху стената - за да напомня чуждият лик какъв трябва да бъдеш, и отказ да подпалиш плаката, само - да го изрежеш и да сложиш себе си на негово място. В рамка, рамка, рамчица, вечно, да, винаги в рамка, умора, не, не сте ли уморени, от всичко, което не се променя, ами само се изменя и не показва разлики, а общи черти, обобщение, искра от релсите, която все ще е достатъчна или пък няма да е достатъчна, за да предизвика пожар. Ценните хора, които си държат интересностите за себе си - като делфините - и малките хора благотворителности за един ден. Онези, от които фойерверките изригват, вече са удавени. Онези, които говорят за морето и небето и хоризонта им, плават с чужди кораби.

... и оставям вързопчето настрана.

Влакът вече е тръгнал и при всеки завой сърцето ми подскача. На равното -  обратното - се обвинявам за пилешкия си страх пред промяната. Ставам от мястото си, като много внимавам целият влак да не загуби равновесие от решението ми, и отивам при приятелките си - за да проверя как им се харесва пътуването.

Случвам ги точно в момента, в който разучават вързопчатата си. Надвесили са глави, взират се в дъното на личната си кесийка и се усмихват.

- Виж! Виж! - едната, Шол, протяга ръка и ми показва вързопчето си. - „Авангардна мода“! Хе- хе!

Киска се, все авангардно и самодоволно. А-ван-гард-но. Аван- гардно. Чудя се къде ли я е прочела думата, чудя се, докато кимам към празната торбичка.

- А, супер, браво! Много е хубава! - одобрявам аз празнината.

Модата е авангардна, царят е гол, а аз чувствам, че нещо приближава, и нямам време да поправям погрешности. Приближава, близо, или поне е пристигнало вече?

- Е... ей, а на Сзон какво ѝ е?

Милата. Сега се е съсредоточила в запечатания плик - както си е бил, така е и сега, неразтворен и неразкъсан. Сзон - клатушка се в ритъма на пътуването и ей сега ще се разхлипа. Понечвам да ѝ кажа нещо успокоително, но Шол ме възпира.

- Хич и не се занимавай! Тя и отпреди да тръгнем е такава... такава шантава!

Шол маха с ръка и без интерес.

Аз свивам рамене, казвам им, че ще се отбия пак, и се връщам в купето си.

Шол - все така в себе си, Сзон - все така извън разума си, аз - все така искаща да си извадя полезността наяве, понякога. Друг път - не. Каквито сме били тогава, преди пътуването, такива сме и насред дестинацията.

В купето с изненада разкривам - даровете от пътуването ми са все там, недокоснати. Аз пък - заблудена смешка! - реших, че вече съм ги отворила! Наистина... как се заблудих така смешно? Сигурно просто си представях, че ги отварям... или пък съм отваряла чужди? И кой да ме знае...

Настанявам се отново на мястото си и гледам лъкатушенето през прозореца.

- О! Ама не Ви ли харесват подаръците ми?

Обръщам се. Онзи, хубавецът. Дожурдният. И бисерите в устата му и бързите му длани, плъзгащи вратата след себе си. Гледам го и - кой знае защо - изведнъж му се ядосвам. Разсейва ми пътя, така де! Когато ме разсейват от пътя, който крие всичките дестинации зад завоите на промяната, може да загубя не само почва под седалката си, ами... Ами - току- виж ми хвръкнала и главата!

- Ти пък! Харесват, не харесват... Не виждаш ли, че не съм ги отворила още!?

Онзи се тупва безцеремонно до мен и си взима едно лакомство от подноса. Сбръчква нос.

- Мм... бонбонче „ Задънена улица “... винаги тях случвам.

Разпознава ми ококореното недоволство и побутва подноса към мен. Смут и отказ!

- Хайде де! Нищо чудно Вие пó да случите от мен!

Взимам бисквитка и отхапвам. Засмивам му се и той отговаря на усмивката ми с бисери.

- „ Първа класа “ .

Дожурдния кима одобрително. Първата бариера е прескочена и изпразваме бързо- бързо целия поднос. Всичките вкусове и пътища, обсъждаме ги и им се смеем. Той, той! Той е един мъдрец без философия!

- Е... а, я кажете, какво Ви води насам?

- Мен ли какво ме води?! Странник! Аз просто си пътувам. Нищо... нищо. А ти, странник, друга работа нямаш ли, че си се закотвил тук при мене?

- Те всички са загубени... - проронва той с тайнственост. - Обаче Вие го правите интересно.

Не му обръщам внимание, ами започвам нов разговор - пътищата, влаковете са ясни... Ами той? Говоря му - за ниското и високото, зъбя се на знаците и железата. Говори ми - за пътниците, които не иска и да знае, за пистите и самотата.

Посочва ми хартията, която е увита на руло.

- Нека видим плаката! Може би е нещо ново, зная ли... Спътник като Вас аз съм нямал досега.

Смигвам му закачливо и разтварям хартията.

Нарисувано момиче с лунички и кон с лунички и - като че ли - съм го виждала някъде... момичето... или коня... или как?

- Пипи?! - смущавам се. - Пипи Дългото Чорапче! Ама защо...

Понечвам да я захвърля настрана, но той закотва китките ми.

- Не де, стойте! И всичко така добре се вързва. Обаче Вие сте си свикнали и не Ви е ясно. Пипи, спомняте ли си, е надарена с изключителна физическа сила. Има способността да носи всякакви товари.

Аз все още гледам към прозореца - веднъж отслаби ли си хватката, хвърлям проклетия плакат зад борда!

- Носи тежки товари и... и е дете.

Погледът ми се заковава в неговия. Неговият е възхищение и нежност. Аз обаче се чувствам ограничена... обезличена! Нима съм като Пипи? Или просто...

- Или просто сме тръгнали от едно и също положение, само първоначално еднакви сме, а после... а после - кой по който път си поеме?...

Дожурдният плъзга дланта си и ме пуска. Кима одобрително.

- Вие сте най- скъпият пътник тук, във влака.

Казва го това, а пък после скача и - излиза. Някой външен го е повикал, затова.

Гледам напред и си представям как гледам него. Той сега се увива по коридорите и изпълнява влаковите си длъжности. И се чудя - защо е избрал този влак? Можел е, това е повече от сигурно, да избере някой друг... някой важен. В ума ми се катерят релсите на Берлин. Как така се е озовал тук, в скуката, където нищо не се случва и пътниците слизат, само за да се качат отново? Можел е да бъде в ракета-изтребител, а е избрал каруца с трикрако муле. Пипи е дете... а той имал ли е сила? Цветният най- хубаво изпъква сред мъртъвци, това е ясно. Обаче при животните най- цветните умират най- бързо, не могат да крият багрите си. А може би наистина затова е избрал да бъде тук - за да види детето и силата в друг човек? Аз не зная.

Носталгията по него ме гони и ме пропъжда така, че отварям вързопчето. Самотният ми смях разтриса пътищата. Във вързопчето намирам компас. Компасът сочи към мен. Отиваш, тичаш, озовал си се - и все едно и също търсиш. Аз съм изтокът, слънцето и онази, която сяда отдясно на себе си. О, но той? Къде е той?

Някой изкрещява, че влизаме в тунел. И го изкрещява панически. Пъзльо, тъмнина не си ли виждал?! Не е мракът страшното, страх е да не умееш да видиш стрелките на компаса. И, тоест - стрелката. Компасът е с една стрелка, часовникът - с две. От време на време имам нужда да си го напомням това. Влизаме в тунел и стискам компаса в дланите си. А...

Влакчето на ужасите, всеки вози личните си страхове. Някой вижда чудовища, друг се гледа като чудовище. Трети, напртив, осъзнават чудото живот. Отказват дишането. По заледена пързалка не можеш да спреш, особено ако е нагоре - плъзгаш се и се качваш едновременно и не зависиш от себе си. Когато стрелките не показват изток или пък точното време, не знаеш какво искаш и на къде да завиеш. Затваряш очи, за да виждаш своя си мрак, а не чуждия, принудителния. Доброволно оставаш с личните си чудовища, понеже, нали, така е най- трудно. Накрая вагончето спира, а ти си си дал парите за една ненужност. Ставаш, махаш колана ( в този ред! ) и отиваш да плашиш други хора и да стряскаш живота. 

А гласът му се чува в далечината и е нежен, все едно каквото казва, на мен го казва, а не на пътниците.

Звънецът възвестява тревога. Настава суетене, чувам зад гърба си страх на хората. Някой отваря вратата към моето купе и изпищява. Имало атомно биооръжие, така ми казва. Местят композицията на по- безопасно място.

Къде го има оръжието и какво ни пречи то? Нека първо си достигнем дестинацията, хора, а после да се тревожим! Това ми хрумва да кажа, но вече няма кой да ме чуе. Влакът се е разотишъл, заедно с чуждите купета. Останала съм сама на релсите - със себе си отдясно и без машинист, но е добре, понеже компасът все така сочи към мен.

Сама съм.

Ехо? Ехо-о-о--!

Няма и ехо, защото така добре съм оплътнила помещението, че няма празно място, където гласът ми да се удари. Другите са се разбягали, защото има атомно биооръжие.
Него го няма, защото предназначението му - да е дожурден - е по- наложащо от мисията му.

Отварям...

Събуди се, събуди се, къде си, дявол! Трябва да чувстваш моментите, нали си беше обещала! Не се наблюдавай, стига не си живяла! Хайде, не, сериозна съм, живей, не отлагай, ти все, нали, стигаш до някъде, откъдето си обещаваш, обаче... не може! Давай сега! Отложиш ли веднъж, няма да спреш да отлагаш. Никога не преяждай, защото няма да се заситиш. Не стой мирна, нали си спомняш акулите как умират ( а акулите, драги, умират, ако спрат да се движат )?! Започни, за да не спреш. Движи се, за да се движиш. Не се оправдавай и бъди настояща. За да не си даваш равносметки, а за да се равнопоставиш на светлината.

Отварям плика последно.

Вътре намирам рисунка на тялото си... Тела... Тук и там, все са чужди. Малко живи видове могат да познаят отражението си в огледалото, знаехте ли го това? А пък и тези, които си го познават - и при тях не е много сигурно - може просто да са си го зазубрили. Моето отражение видя ли го - плаша се. Виждам лице, което рядко виждам. Ако отражението ми си беше мое, наистина, то би трябвало да показва всички неща, които съм виждала и си спомням, а не това как ме виждат другите.

Има една Оля. Бяхме ѝ на хижата веднъж. Аз танцувах и бях много красива - това тя ми го каза, аз няма как, и - без завист. Тя така ще ми запомни тялото - извито и красиво танцуващо. И цялата красота ще си бъде за нея. Моето тяло е на Оля.

Чувам вратата да се плъзга. Няма вагони, влакът е мен; аз съм влакът. Той влиза в лично моето купе. Гледаме се - аз виждам него и той вижда мен. Няма отражения - познавам го в себе си. Виждам дланите си, докато той ги обгръща с ръце.

- Хайде! - стиска дланите ми той, защото сме пристигнали.

Срамувам се от онова, което не е мое, и искам да оставя тялото си. За да съм само това, което аз  виждам, докато гледам него. Той обаче клати глава.

- Не така! Бъди изцяло!

Замислям се и ме е срам от черупката ми.

- Защо? На Оля е.

- Не. Аз знам.

Изсвирване- писък в края на пътя. Защото в началото беше Словото.

+

После две години, двамата видяхме хижата.