чик - чиpик, nom! ^^^

четвъртък, 17 май 2012 г.

Любовта персонализира всичко, което обича...

не можеш да обичаш една идея, без да я персонализираш


( реверанс към мис Ентелехия )



- За вас не знам - започна Сериозният, - но аз тоя Париж не мога да го почувствам. Виж, с Китай, там беше друга работа, в Китай има респект.

- Абе върви по дяволите с твоя респект! - наежи се Безличният, ей така, изведнъж. Останалите от групата впиха в него невярващите си очи - рядко се случваше Безличният да каже нещо и никога - да вземе отношение. Безличният се стресна от тази новопопулярност и наведе глава смутен. Сетне изхриптя оправдателно: - Аз... доста ми харесва Париж на мен.

Останалите от групата запуфтяха. Те и не бяха очаквали на Безличния, който беше така мълчалив, така с всичко съгласен и така от всичко впечатлителен, да не му хареса Париж. Но те бяха пътували и знаеха - те знаеха и им беше ясна истината.

- Град на разврата! 

- Помпозна цвъчка!

- Черга за туристически обективи!

Безличният ги изгледа. Искаше да го изкрещи и да изригне. Вместо това склони още повече глава. А тази глава трескаво повтаряше: „Нощ! Нощ! Да дойде нощта по- скоро.“

Безличният обичаше Париж и това беше неговата тайна. Но всъщност нещата бяха малко пó инакви - в действителност Париж обичаше Безличния. Винаги и всякога, града обича жителите си. А който те обича с такава гигантска и историческа любов, няма начин да не разтопи каменното ти сърце до споделеност. И тук никакъв мистицизъм не вкарвам, дали градът е жив или не, е без значение- той те обича чрез нещата, които правиш за него. Булевардът е човешки, кулата е човешка ( на вашето внимание! Тя дори носи името на човек!), църквите са човешки. Само пръстта е градска, но тя е дотолкова незначителна за цялостния облик на града, че излиза, че самият облик на града всъщност е човешки. Излиза, че човек обича себе си, задето е съградил своя град ( кой град? - въпрос за любознателните). И това е най- егоистичната и смехотворна любов, но и най- истинската, защото човек сам твори обекта на любовта си и избира в какво да се влюби. 

Безличният обичаше Париж. Всяка вечер той се измъкваше от хотела, шмугваше се през рецепцията и забаламосваше охраната. Охранителят впрочем не го знаеше като Безличния - наричаше го Откачения. Което, при по- парижка интерпретация на нещата, е точно противоположното на безличност. 

Измъкваше се и - вървеше. С Париж под ръка. Да ви описвам маршрута им отказвам. Ще ми трябва твърде голяма карта с много отметки по нея. Картата на съзвездието Париж/

Но да ви разкрия една тайна няма как да се сдържа - Безличният се разхождаше с Париж под ръка по небето на Париж.

Нощта дойде, последната нощ на групата в Града. 

Безличният се промъкна и измъкна. На охраната каза само: 

- Небето е безкрайно и еднакво. Но небето на Париж ние го правим пó инакво.

Охраната го пусна - какво да го прави? - и се подсмихна състрадателно подир Откачения. 

 – Виж! Виж! - говореше Безличният на Париж. - От тук се вижда кулата! На Ефел кулата, най- долу, там! Виждаш ли я? Как красиво отразява усмивката ти тази кула!

А Париж мълчеше. Безличният се засмя на мълчанието и погали любимия подканващо.

- Знаеш ли, да мълчиш... то е по- мъдро, отколкото да говориш, в нашата любов. Поне не си фалшив и не ме мамиш. Ако разтълкувам мълчанието ти погрешно, аз ще съм погрешният, не ти. 

И Париж продължаваше да мълчи. 

- Моята мечта знаеш ли каква е? - очите на Безличния се напълниха със сълзи. - Да сме винаги заедно. Е, пък... куца мечта, аз това си го знам... защото всичко все някога омръзва, нали знаеш... Но по- добре да си доскучеем и омръзнем взаимно, отколкото да не сме се насладили един на друг изцяло, как го мислиш?

А Париж продължаваше да мълчи. На Безличния му се стори - укорително.

- Без нападки, ти пък!... То е в човешката природа, да му омръзва и да омръзва. Ако ми беше във властта, това едно нещо бих премахнал. Да ми беше във властта и да го премахнех, дефиницията за общото ни щастие щеше да бъде по- друга.

Париж мълчеше. Безличният изведнъж се ядоса:

- Абе погледни се само, чувай се!... Чуй ме - как ти говоря - с нежност. Ти си ми твърде труден. Понякога... понякога дори си мисля - ти ме мразиш.

Това беше стар трик на влюбените, разбира се. Просто проверка.

А Париж мълчеше, но сега - реши Безличният - нежно. И му стана приветливо- развълнувано. 
А когато на Безличния му стане приветливо- развълнувано, той решава да показва радостта си чрез садистична грубост:

- Е - слънцето и - толкоз! Последното слънце, което изгрява до нас. Знаеш ли, и слънцето дори е различно, когато изгрява от теб. Ах, аз го мразя, това слънце, ревнувам те от него! Но да не те обичах толкова много, теб... Но толкоз! Стига! Край! Сбогом и лека нощ, любими, аз те напускам завинаги!

Безличният се пързулна в жесток инат по небето и не погледна вече назад. 

И тогава - Париж разпери с разкаяние ръце, прихвана Безличния и го понесе по сутрешното си небе. 

- Остани! Остани!

Безличният трепна трогнат, но продължи да се съпротивлява в ръцете на любимия. 

- Ние ще бъдем едно! Който е едно, той не омръзва! Ние не ще си омръзнем!

Безличният беше доверчив, Безличният започна да вярва в думите на Париж. Безличният отвори ръце за прегръдка.

Тогава Париж го пусна. Големата любов изисква ( както и големите идеи) мъничко коварство от страната на влюбения - тя се стреми да направи от чувствата вечност, ако и не винаги това да означава всеобща веселост.

Страшно е да падаш от небето на Париж. Няколко любопитковци сочеха Безличния.

Сена се разтвори за сетна прегръдка и погълна влюбения - вече не Безличния, не и Откачения. Само - Безименния. Който избира саможертвата в името на любовта... по- право - в името на идеята за любов, рискува да остане безименен, рискува да стане част от цялото. Но булевардът е човешки и сградите са човешки и всичко в обичащия град е съградено от пожертвали се хора в името на идея.

Идеята - способността на един град да  обича.

А Безименният беше Сена.