чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 7 септември 2012 г.

Духовният реализъм



                                                           за всичко- нищото, или -
 гностицизъм с въпросителни


   Аз не желая да бъда заучена. 
   Не желая да бъда суха и теоретична.
   Пробвах да съм императивна, но звучах твърде дръзко. Пробвах и да съм недоизказана... Но бях обвинена в ленивост.
   Избягвам да бъда въпросителна - защото на мен именно то ми се вижда най- заученото и най- дръзкото и най- ленивото... Аз желая да правя изводи сама и - да! - да ги натрапвам, твърде често... Аз не желая да поставям въпроси - то ме прави слаба. То е - все едно не зная отговорите. И още - все едно комуникирам с някого, отвъд - на листа, с някой отсъстващ.
   Задаването на въпроси без отговор не представлява нищо друго, ами житейската немощ на питащия да им отговори - това знаех аз, там, някога. 
   И тогава, аз проявих слабост. Станах немощна и хилава. Зададох си въпрос. Ето, аз имам бог. И бог е явен и обозрим - признак на свещена простота и на слизане по- надолу в стълбата на еволюцията би било да не бъде бог явен и обозрим за мен, гордо- императивната. И ми хрумна въпросът, който сега клокочи и запраща и тлее и вирее вътре и... впрочем, действените глаголи не са дотам важни, те илюстрират пищно и с ярки краски, но не помагат за възприемането особено много. Въпросът гласи - 

щом бог го има, нали така, щом аз имам в себе си идеята за вездесъщ и всевиждащ и все в този ред на мисли... та, щом този бог го има, всичко ли е възможно?

   Въпрос- препъникамък! Първо ме спъна неопределеността на това „всичко“ - доколко моето всичко е всичкото на вездесъщия? И какво може да е то, освен суетно бягане от реалността, полет без крила и пътувания в миналото? Озърнах се, зачудих се, а препъникамъкът вече ме беше повалил на земята и ме беше накарал да търся насляпо хипотетичните си очила, изхвърчали при падането. И въпросът вече не звучеше - е ли всичко възможно, или не е? Въпросът звучеше - мога ли АЗ да местя предмети с поглед, мога ли да съживявам мъртъвци и да извършвам круизи  върху мечти до бъдещето и миналото и останалите привидни абстракции? И ей такива неща - тръгнах от любовта към мъдростта и екзистенциалното любопитство за природата на света, а пък сега лежах на земята с окървавено коляно, стискайки си нахалното егоистично използвачество.  
   А можеше пó иначе. Можеше първо да конкретизирам това „всичко“ и чак тогава да се затичам по интерогативите. „Всичко“ , драга, е онази гама от многообразие, която води до количествени и качествени ВАЖНИ за поне няколко макрокосмоса промени. Твоето „всичко“ , което при фалстарта си ти неволно беше припознала като съпътстващо висшата същност, не е нищо повече от досаден екзхибиционизъм, от навиране на оригиналността си в очите на околните и иначе казано - промени , свързани единствено с личния ти микрокосмос, които само биха объркали световното „всичко“ и биха те изпълнили с квазипророчески ужас. Тези промени, осъзнавам още, са най- вероятно често случващи се при хора, доказано магични, и не би трябвало да са предмет на каквито и да било чудения от твоя страна. 

И толкоз.

  Вече мога да започна - наистина. И вярно е, че се олюлявам, че още чувствам леко бумтене в крайниците си от падането, но сега поне съм се научила да внимавам къде стъпвам. 
Започвам с приказка за преиначения си гностицизъм. Гностицизмът, система от вярвания, донякъде заклеймявани като сектантски, е преиначен от мен, както впрочем всичко останало. Аз съм превърнала своята вяра в еготеизъм. 
   Накратко - този свят, доколкото той е плод на една висша същност, не е създаден от главното божество, а от вторично такова, на което не само, че не трябва да се подчиняваме и да почитаме, но и от което трябва да се оттърсим и над което можем да се издигнем. То е материалното бездушно начало. Но Ние, някои от нас, учи гностицизмът, сме божи искрици, не по- лоши и в никакъв случай по- низши от божеството, създало света ни. Човешката черупка е спънка, но тя е чуплива спънка - подразнѝ я малко и тя ще се напука. И после, и след това - след това -

 всичко! Тогава ние сме бог и сме вездесъщи и всезнаещи и - все в този ред на мисли... И тук идва моето несъгласие с гностицизма. Гностицизмът твърди - някои от нас са избраните. Някои от нас са вечност, другите са тленност. И това, кои са вечност и кои са тленност, не зависи от идентичните ни качества, а от една хлъзгава случайност. 

Обаче

щеше ли да бъде моят его-теизъм това, ако от мен не зависеше нищо? Ако съм осъдена да чакам , скръстила ръце и крака ( а единият ми крак, наранен от падането - той не желае да бъде скръстен. Той желае да бъде тичащ! ) , и да разбера чак при смъртта си - безсмъртна ли съм, или не? Това ми изглежда твърде мързеливо и човешко. 
   Собствената ни вечност, казвам аз в жесток инат срещу гностиците, не зависи от случайността, а от заслугите ни. 
   И от нея започва всичко.
   От нея започва въпросът ми - свързан  онези, бепределните макрокосмоси, от него започвам и аз. 
   В реда на горните мисли, за да покажем пред света несъстоятелността или състоятелността на духовния реализъм, трябва да започнем отново с нея - със собствената си вечност. 
   Духовен тук, струва ми се, трябва да се разбира като - самовглъбяващ. А не непременно като нематериален. 
   Реализмът обаче може да се възприеме многопластово и все - неправилно. Реализмът - той даване на равносметка за случващото се ли е? Или средината между оптимизма и песимизма, в която средина аз бих поставила и стоицизма? Да приемаме съдбата си безропотно, с един бездействащ фатализъм - че всичко е уговорено, предначертано и подписано отдолу ? Тук аз виждам противоречие с моя сърдит и действен еготеизъм. 
   А да не би реализмът да е отричане поради твърде много фантастичност на моя въпрос - за възможността на всичко, за онзи момент, в който всяко нещо е вероятно да се случи навсякъде? 
   
Разбира се, реализмът би могъл да бъде всяко едно от тези неща. Най- вероятно е да бъде всички тях накуп. Но на мен не ми е удобно да е така. 
   
   Реализмът - аз това понятие го схващам като върховното знание за границите ( или - ако на Вечните е по- угодно - безграничието ) на собствените способности. Реализмът не е нищо повече от общата култура в абсолюта ѝ - за да си даваш правилна равносметка за света, трябва да бъдеш достатъчно информиран, ако не искаш да затънеш в предполагаеми блата и да не се спъваш в несигурни камъни. Ето това е, което ми е удобно на мен - да сложа знак за равенство между знанието и реализма. 
   Духовният реализъм значи трябва да бъде стигането чрез собствения разум до идеите на гностицизма - за висшата същност, която не само, че не е скрита от нас , ами ние сме тази висша същност, стига да приемем в действителността идеята за извисяване. Духовният реализъм е активен реализъм - той приема пречките на материалното като необходима спънка... не! - той се радва на тези пречки - дотолкова състезателно- предизвикателен е той. Радва се, значи, на тези пречки и - ги прегазва. С една подскачаща ирония той постига победи именно в материалния свят - за да докаже как мисълта формира материята и как след това променя материята - как я притежава и изменя като пластелин. Духовният реализъм е абсурдност - той осъзнава дуализма между душата и тялото, но го отрича в полза на временното съжителство между двете. Духовният реализъм неглижира всяка въпросителност относно възможността всичко да се случи все някъде - защото той е всичко и се случва навсякъде.
   Духовният реализъм не е начин на мислене, накратко. Той е логичното състояние на Вечните - защото, ако се стремиш към извисяване, трябва да си и здаво стъпил на земята - да не губиш почва под краката си, защото - щом си вечен, значи си и всеобхватен - а щом си всеобхватен, на мен не ми се струва твърде дръзко решението да обхванеш и земята, и небето наведнъж. Остават само онези леки моменти на невнимание, когато - от твърде много взиране в невидимото, земята ни наказва с един или два препъникамъка. Но впрочем - Вечните са мисионери и винаги учещи - те ще го научат това - как да са винаги прави и винаги летящо- ходещи и никога не спъващи се.

И толкоз.

И тук - сега е времето да направим главните изводи от настоящата творба. И какви могат да бъдат тези изводи, ако не са и въпроси , освен всичко друго?

Ето ги и тях:

Ако ние съществуваме, нима всичко е възможно?

А ако нищо не е възможно, ние тогава съществуваме ли?

А ако не е всичко възможно, поне част от него - възможно ли е?

И ако част от него е възможно, за другата, невъзможната част, струва ли си да се говори като за „нещо“, или тя, поради несъществуването си, е по- разумно да бъде наричана „нищо“ ; небитие? 

И какво би могъл да бъде реализмът, ако не е познание за възможното или иначе казано - познание за всичко?

И какво може да е духовното, освен вътрешното усещане за всичко?

И нима реализмът е знанието, а душата - усещането за едно и също нещо?

И ако е така - къде остава материалното - нима материалното не е реализъм и не е реално?

Ако е така, материалното онова „нищо“ и небитието ли е?

И ако е така - какво? Какво?... Какво?... И ако е така - какво от това, нима има значение, ако ние сме всичко, защото сме реални?
???

И ние знаем отговорите на тези въпроси и това дори не са въпроси и ето това е вечното.