чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 17 август 2012 г.

Коприненото пристанище

На Теб.
( 1992 - 2012 )
( естествено, че разказът е без.Смисъл.за.вас. Та как?
От мен нима се иска да пиша и смислени изречения? Сега... )

dans ce monde inhabitable
il vaut mieux dancer sur les tables á port coton, qu'on se revoir.


- Да? Не ли? Един такъв нисичък? или не - нека е среден на ръст! Всъщност - гигант! Впрочем,не помня вече. Но душата му помня.
- Цветът ѝ?
- И не, не цветът ѝ, ами... Е, а тоест как - цветът ѝ? Та барем душите имат цветове?
Пътникът... а и впрочем, ние всички сме пътници, тук също... Пътникът вдига рамене.
- Ами с какво си му запомнила душата? Щом не е цвят, нека е мирис! Как я помниш, щом като не можеш, така... да си я попипаш?
- Душата няма допир и не мирише. Аз... неговото. Той имаше достойна душа. 
Гледам фара.
- Или поне беше недостойно да я пипам. Чиста душа, беззащитна. Тя ме чувства и ме чака.
- Което те е подминало там, няма да те настигне тук.
Поглеждам към пътника. Ужасена. 
- Но смъртта... тя трябва да е кръг. Тоест да, ние сме тук и го знаем - как няма смърт, щом сме тук, но... Но, ако е кръг, той ме е подминал, аз със сигурност ще го дочакам - да ме застигне. Аз него чаках... цял живот, и смъртта чаках - за да ни събере, 
- Смъртта е за живелите, сбръчкано девойче! А ти никак не си живяла, ти само си горяла. Не ти се полагат никави кръгове, ами кръговете си ги чертаеш сама там, преди коприненото пристанище. 
Ох! Ама как никой пък не те е питал тебе за такива неща и неща от такъв род и...
-Кажи ми виждал ли си го, или не си го виждал? Един такъв човек - с достойна душа. Хм...
Обърквам. Как да го представя на света? 
А и - аз живях! Живях всеки ден и се доказвах, за да го заслужа, тук. Не е интересно да го заслужавам там -  така всеки може. Аз го срещнах, ние се видяхме и се разминахме. И не  е минал ден, без да си доказвам - как го заслужавам и как ще си го заслужа, да сме заедно. Аз го пишех - рисувах го с думите си и го чаках със смъртта. Казах си - да не е на земята, няма да е на земята. Но коприненото пристанище - там всеки се среща, с всеки, ако го иска - много-много. А аз го написах, значи, аз го искам и повече.
Чаках дълго. Не ми пречи да почакам и още по- дълго. Обръщам се към Пътника.
- Е... а ти какво чакаш?
Пътникът се засмива.
- Аз съм лодкарят. - сочи ми. - Аз нищо, само тебе чакам. Да се осъзнаеш чакам и после - те возя.   
- Аз без него не тръгвам! Я кажи, сигурен ли си - един такъв.. той ме очаква. Един такъв, дето... никой, никой ли не е питал за мен?
Чувам му отегчението. Но отегчението е просто нетърпение, а той, щом е Лодкарят, значи е свикнал да се отегчава и да се чувства разведрен и заниман по едно и също време. Показва ми интерес. Фалшив. Но - напредък е и това, дори... 
- Какво ти се е случило, сбръчкано момиченце, че така те е наказало с търпение?
Заемам ораторска поза, докато присвивам своите очи- топлийки срещу фаровете.
- Има една професия... не зная, може би си наясно - за онези хора, които обикалят сметищата и събират ненужности? После си измислят историйки за  тях. Знаеш сам, за онези вехтории, които залавят. И не е точно професия, защото никой не би ти давал пари за това, нали разбираш? Да си баснословец... Но - аз събирах вехтории-ненужности. И той тях събираше, ами и не, че ги събираше, но ме е търсел! Търсел ме е! И ние се видяхме, той вдигна мен и аз вдигнах него, защото и двамата бяхме ненужни и вехти. Издърпахме се, лодко, за косите и двамата от общото и различно бунище. Но истории не сме си измисляли - нямаше за кога. Време нямаше, а тук - тук нали го няма времето? Значи... Но! Ние се издърпахме и се разделихме. От срам, защото бяхме кални. И... и двамата. И тогава - аз се сетих за историята. Но той първо си тръгна, а аз след това се сетих за историята - но защо, защо все ми идват думите не когато е трябвало?... И аз започнах да пиша историята. На никого не я давах. Защото... защото, аз пък и аз, и аз съм един Орфей! Вярвах, че покажа ли я на някого, споменът ми ще изчезне. Затова писах. И все пишех и пишех, и нищо не четях, и никой нищо не чете, и светът - невежество, и всичко - за да не го уплаша и пропъдя така, че да се скрие в сенките. Написах го и го сътворих - изучих се много,  за да го почета, заради душата му... Която е достойна! Преди всичко, освен всичко друго - достойна е душата му, такава беше - аз това си го знам... И знаех че това, което го писах... пишех. То, значи - именно то... то е богатството. Богатството на моя опит и на гамите с чувства и световете и мирисите на навсякъдето! И отвъд бунището! Аз исках, толкова го исках - това, да се отдалеча от бунището го исках. И си знаех, казвах му.. и не на него, на думите говорех, аз вече го бях забравила - ще ти ги покажа, тези думи, ама отвъд. Да не е тука.. И няма да ти ги показвам, защото ти вече ще ги знаеш, умреш ли, първо тях ще научиш и ще си ги спомниш .  Умреш ли и животът ти - - на кино! И аз ще съм там, ще видим, ти ще видиш - какви съм ги правела - за теб, за теб... как правилно само съм те писала! ... И ще го видиш и вече няма да има бунища и отрови, ами само - благодарността ти. Която ще е нежна, защото аз не те познавах и не зная... но ти имаш достойна душа!... Нали разбираш, лодке? Него чакам, него. Той непременно сега е тук и обикаля. И знае... И ще си спомни нещата, които не е виждал, защото това, нали така, е кръгът на смъртта, е... не е ли? 
Задъхвам се. Аз нищо, нищо  не разбирам. Той - къде е, той?
- Е... знаеш ли, не съм сигурен... 
- Какво! Какво! Тук е бил, нали? Чакал ме е!...
- Не съм сигурен, не... Но имам едно предположение... Аз...
- Кажи! Кажи по- скоро! О, не ме мъчи, аз така дълго чаках!
- Ами той може би не умее да чете!
И го напушва на смях. Напушва го, първо стеснителен, пък после се отпушва и ме опръсква цялата със смешна слюнка. Свива ме сърцето, както онзи път, крещях си сълзите на дъжда и не знаех защо - за него ли, за себе си ли... или за дъжда. Кърша ръце, всичко е неблагодарно и мъчно, аз съм се мъчила твърде, много, повече, нека не повече, не... Подсмърчам, но ми е сухо, няма го дъждът, нито вътре, нито вън, просто подсмърчам, и не зная в какво да вярвам. Зная, аз имам истината в себе си - може ли да чете или не? Знам я, но не мога да я извадя наяве. Ами ако той само мрн не успее да прочете, а всичко друго - успее... ? Там, между редовете, защото не всичко беше важно, само думите, но не думите- чувства, които са просто думи, а думите - действия, за всички онези неща, които съм правила и не съм правила, там, земята, за него, него... 
Суха съм. Трябва ми... не, не зная, нищо. Нищо...
- Аз... - суха и решителна съм. - Аз не съм горяла цял живот за някакъв неграмотник! Той е тук. Той ме чака. Той ще ми е прочел думите. Ти върви по дяволите, опитай се да ме качиш на тази лодка и ще ти я потопя  до дъно! Аз чакам него, както той ме чака.
- Виж сега, моме... Имаш ми го уважението, знаеш ли? Търпението не ви е от силните страни, а пък ти си го имаш. Ей, Богу, в излишък го имаш. Не знам ти дали си го имаш по принцип, или си го развила в последствие, защото е нямало какво друго да правиш - от скука, но го имаш. И уважението ми го имаш. Търпиш и чакаш. Ами, браво. Що чакаш? Хе- хе? Тук ставаме мъдреци - чакаш и не знаеш и ти какво, а?
Досада. Досадно ми е, досаден ми е тоя, само ми отвлича вниманието, но вниманието ми трябва да е нажежено - защото той ей сега ще изскочи изпод някой ъгъл, а той е толкова изморен от четене и чакане, може и да не ме забележи. Аз трябва да го забележа. Аз, а тука - тука ме разсейват. Навлеци разни!
- Тука ставаме клиширани, да ми ги махаш от главата тези мъдреци! „Чакаш, но не знаеш какво чакаш“ - запазена фраза на Лодкаря, при всички положения, а? Аз ти казвам, чаках него. Не ми се занимава, не ме занимавай!... И го разкарай това гребло, пречи ми на кръгозора!
- Ти не го знаеш и аз ще ти го кажа, бебешорче. Ти не очакваш любим, ти чакаш четец. Търсиш си публиката, детенце, а не друго. Качи се, детенце, да те откарам, че с това твоето твърдоглавие спираш смъртта на другите. Не е хубаво това, от мен да го знаеш. Качи се и се качвай, детенце, хайде, аз те знам, ти винаги си носиш написаните листи до сърцето, не е ли така? Все си просиш публиката ти... Хайде, бебешорче, аз ще те повозя, ти ще ми почетеш, аз ще съм ти публиката! 
- Нещастник неден! Аз никога не съм искала публика! Лодката ще ти потопя! 
Аз не говоря повече, аз не желая - на него... той не разбира, а аз разбирам и не желая, то е като да... 
Аз за него писах и именно той трябва да ме чете. За който пишеш - той да те чете, това е. Да му даваш. Да даваш, даваш, даваш... докато си раздаден съвсем. Докъдето - дотам. И после - си беден. Това именно беше - да му се дам цялата - и той да го абсорбира и после - да ме абсорбира мен, бедната, и аз ще съм съвсем изпита и сбръчкана, защото от мен вече нищо няма да е останало. А думите - не... Не важат. Те са за онези, които все още се учат да пишат и да четат. Друго е - онова, което даваш и онова, което спираш да бъдеш,  когато си се раздал - теб те няма и креташ. По разсипничеството ми и по празната ципа, която съм в момента, трябва да съди той за мен. И ще види - аз съм богата колкото Сократ. За него. За него е всичко. Аз изобщо не зная що е то публика - има някои думи, на които не проумявам значението, малко или много. 
Оня стои и ме гледа въпросително. Замислям се дали пък да не го ударя в лопатата по главата. Но то би било неприлично за празнините - те не са способни на насилие, те са...
- Моето търпение... моето търпение, дето го уважаваш сега, е смахнато очакване. Аз съм само очакване. Първо бях очаквания - но ги изпълних, всичките. Никой няма очаквания от мен вече. Аз просто очаквам сега, няма друго, празно- празна съм... 
- Ами като нямаш нищо повече, накъде сега? Освен, слушай ми съвета - към лодката. ! Нека не е неграмотен твоят човек. Той ще те прочете и толкоз. Хайде, и да си тука, и да те няма - все ще те прочете, щом него си писала. Към лодката, към лодката, умолявам!... 
Да. И не. Да и Не и Не ли? Аз съм празна... за да може да се напълня отново. Защото вече за мен няма очаквания - но зависи много и от това, той какво е очаквал от мен? Понеже и аз съм очаквала от него - нещо, неща... Аз му изпълних всичките очаквания, запълних го целия, така че, веднъж почувства ли се празен, да не е, да не е съвсем... И това е то.
Осъзнавам го. Добре че беше този дебил до мен, аз... не, аз не исках да го наричам дебил, то е неподходяща дума, тук... Но добре, все пак, че беше този дебил, за да ме накара да осъзная . 
Аз съм го написала, целия! Създала съм го и още няколко други създания в него съм създала. Моето изкуство не беше за никого, само за онзи, за когото е предназначено, наистина... За него, него... Но той - моят чакан, търсен, дишан ли е, или лукова глава, най- сетне?! Той също ме пише, аз го усещам. Изпълнявам му очакванията и той изпълнява моите и аз запълвам него и той запълва мен и никой никого не допълва, защото допълни ли се, прелива и има излишност. А при нас няма излишност, защото сме само аз и той, аз и той самички, в целия свят, и трябва да отливаме, малко от малко, и да измисляме нови съдове, ако не искаме да завършим като обвезводнени ципи.
И то... публиката няма вземане- даване с тези неща, ако и тя не твори. Аз не искам четец, който ме чете нощем, преди да заспи, аз не съм леко четиво. Аз не искам и любим, който няма очаквания, които да изпълня, ами искам да ме изпълнят  с очаквания и да изпълняват очаквания и да съм винаги напоена, да, да се давя. Аз искам публика, която да участва в моето писане - не ми трябва писането, аз не съм самозабравен драскач. Не ми трябва изкуството ви, трябва ми да ви трябва изкуството ми , за да ми потрябва и вашето... трябва ми.
Думите са просто думи, когато ги пишеш, за да ги раздадеш - богато- богат. Но аз моите думи не си ги искам, аз ги имам в себе си, не ми трябват навън, ако няма кой да добави изречение в творбата ми, да я обогати и да я създаде. Да ме създаде чрез мен. Не ли? Е, тогава - какво? Какво да е и какво като е?
Мили златотърсачо, аз те чаках. И ти ме чакаш. Нисък, висок, гигант. Но и - среден. С достойната си душа, ти създаде думите в мен, и ги прочете и ги обикна, и знам, че ги обичаш, че знаеш, че аз... Но аз съм на Коприненото пристанище и видях цялото кино. И излизам от салона без да съм прочела и една твоя думичка. Нима си пресъхнал, мой следотърсачо, преди да съм имала време да те напоя? 
И тогава - какво и какво от това? Аз нямам нужда от тези листи, дера ги, от сърцето си ги дера, и пак - пак до теб, но сега - в морето!... Чети ме, любими, от морето, и пак в морето се върни, аз желая твоите думи, а ти - ти се удави в моите! За да не бъдеш сух. 
Отивам до морето и хвърлям всичките си думи в пяната. И съм раздрана, и малко е празно, но аз, бедната, ципата... то е все едно, всичко, сега... 
И. Сега или тогава, и то е все едно. Аз се взирам в лодката. Не, тя не е опция, няма нищо в тази лодка, освен  че е самата лодка - тя цялата е издълбана. По нея - думи, думи... думи и думи. СГРАБЧВАМ Я! Думите ѝ - чета ги и ги пия. Това, по лодката, - неговите думи, писани - за мен, за мен, думите ми, мои са си! Пропуквам, леко- леко, като пустинната пръст, която не е докосвала дъжда. 
Неговите думи, това са, те са, той ме изпълва, очаквания, отказ от спасение за вече потъващите, но - нови измислени и...
- Ах, как ми е дотегнало от теб!
Лодкарят ме изблъсква в лодката си. Аз не очаквах, не съм чакала такова нещо, стъписвам се, не смея да помръдна. С два удара на греблото той ме отдалечава от брега. От моя търпелив бряг.
Не казвам нищо, то е излишно, и все пак, в мен: как можа, ти, как можа, аз вече зная! Той ме дълбае там някъде сега, тъпрелив и самотен, търси ме! 
Но - не казвам нищо.
Само - присвивам очи. Присвих очи. Фарът ми попречи да видя и сега...
Там, на брега на Коприненото пристанище, има мъж, умрял и в смъртта, с обезобразени от дълбаене ръце. Пресушен и удавен от думите ми.
Какво зная аз, какво знаем и ние?
Няма сълзи, защото нямам дъжд. Съсредоточавам се в лодката и започвам да я чета.