чик - чиpик, nom! ^^^

сряда, 23 май 2012 г.

Смъртта на Ницше


        Тя става от леглото и застава пред огледалото. За да оправи косата си. А косата ѝ е несресана, стърчаща и изобщо - невъзможна. Аз пък не ставам от леглото, само наужким обаче. В действителност съм станал, станал и... летя. 
        Тя оправя косата си и следи вкочененото ми тяло през огледалото. Аз я ненавиждам и си пожелавам никога да не съм я познавал.
        Летенето. Летенето никога не е забавно, ако не си вървял преди това, ако не е твоя алтернатива, а единствена възможност. А аз летя, летя осъзнато, мога да ходя, но съм забравил да го правя, летя - и ви виждам всички, нищожни. Вятърът да брули страните ти, да ги чувстваш изпръхнали и всяка перушинка и всеки пласт въздух да те нараняват, това са плюсовете от летенето. Минусите... е, те са повече. Те са житейските истини и неизбежните прозрения, които получаваш. А навярно говоря всичко не както трябва? Може би наобратно? Навремето аз убих в един параграф своя въжеиграч и той ме прокле и... може би за човек, притежаващ знание, аз съм твърде зъл.
         Тя доближава хладна кърпа до трескавото ми чело и отдавна се е отказала да ми говори успокоително. Сигурно вече не се чуди дали мога да я чуя, затова. Сигурно вече знае, че я чувам, и точно затова не ми говори. Гледа ме презрително като един неизбежен вредител, като част от нейния дневен ред, при това като първата част от нейния дневен ред - тя е от хората, които правят най- неприятното да изглежда най- наложително; тя свършва най- неприятното първо, за да го задраска от списъка си „неща за правене“ .
         Знанието. Кои са съставните части на моето знание? И какво могат те да бъдат, освен болка и неразбиране? И още - трезвомислие. Безапелационна трезвост и трезвост на всяка цена - от там започва всичко. Наблюдаване на живота като зрител и поради това - разговаряне с живота като равен. Всички негови съставни части - всички хора и всички мравки... дори тя, така презирана от мен, всички те са просто част от механизма, те не са личности, а зъбци на часовник. Другото е отвъд, другото е скрито, защото на зъбците им е вяло известен часовникарят-майстор , донякъде и евентуално - часовникарят- работник, който би се занимавал с тях в случай на повреда, но никак и никога - притежателя на часовника. Впрочем, в този момент се сещам за друга доста умела заигравка с езика, представяща Бог като часовнкикар. Тази заигравка на времето ми харесваше - да, харесваше ми доста... Но: трезвомислието. Най- сетне, от мен би излязъл доста лош зъбец, затова явно съм наказан да бъда много повече притежател на часовника, отколкото част от него. И ги виждам - виждам и нея, макар и гледка твърде омразна -забързани и вкопчени. Вкопчени в забързаността и забързани да се вкопчват. 
          Възвишените зъбци ( тези, които приемат за явна по- голямата си дължина. Но те са в грешка. По- голяма дължина на някой от зъбците би довела до повреда в машината - нещо немислимо за часовникаря- професионалист.) не са нищо повече от носталгични късчета метал, зовящи майстора си. Но, тъй като изразяват носталгията си чрез хленч, единственото, което правят, е да продължават въртенето със скърцане. Ако само някой, който и да е, от тези зъбци, приеме за себе си съдбата да се прекърши, да бъде сломен и премазан от другите зъбци, това би довело до... ако не друго, то поне до по-различен ход на часовника. Но прекършване би означавало намаляне на дължината ( или, ако на възвишените е по- угодно - на височината ), а тези зъбци имат проблем както с желанието си да бъдат по- дълги, така и с нежеланието си да бъдат по- къси от останалите ( или може би си мислят, в апогея на своята заблуда, че ако позволят да бъдат прекършени, те биха приели дължина, равна на тази на останалите зъбци? И в това се състои цялото им бездействие? Въпрос за философи.).
         Меките зъбци. И тук меки идва от - мекотели. Те не само харесват своето предназначение, но и виждат в своя дан към чуждия часовник едно най- велико предопределение - те изпитват удоволствие от местоположението си - сред останалите меки зъбци. И за да изпитват  още по- голямо  удовоствие, се натискат с желание в отсрещните мекотели - за да са по- близо до меки зъбци и да са все сред меки зъбци. Тяхното впиване един в друг е тихо, безшумно и порочно-услаждащо се. Майстор-часовникарят може да е горд със себе си, когато създаде часовник с колкото е възможно повече меки и колкото е възможно по- малко възвишени зъбци.
         Така човекът с часовника остава най- доволен от притежанието си.
         Глас зад кадър я повиква, тя захвърля кърпата настрана, взима ръкописа от скрина до мен и го хвърля в огъня. После - взима нов куп листи, празни и бездумни и - 
се изхрачва грозно върху тях.
         Това я прави доволна, мръсна и фалшива, взима произведението на бездарността си и излиза.
          Тя е един агресивен зъбец. Това е най- грозният и ръждясал тип зъбци, с него се забавя часовника и не само. С него времето започва да върви по- бързо, което прави часовника двойно неверен. Зъбците, недоволни от сегашния ход на времето и от симфонията на възвишените и меките зъбци. Те ако бяха единствено ръждясали, щяха да са и безопасни. Обаче са и магнитни. Те привличат към себе си - я някой от възвишените, я някой от мекотелите. Накрая се оказваме с много агресивни зъбци и със съвсем малко часовникарско разнообразие - 


имаме едно времево претопяване на зъбчестите класове. 


         Агресивните зъбци решават да променят хода на часовника - не им е по вкуса - и за тази цел им трябват поддръжници - равни на тях и назъбени като тях. Но промени ли се хода на часовника,


забави ли се и времето забърза ли се, 


оказваме се в нов часовник,


непредвиден и неспасяем от майстор- часовникаря,


трябва ни нова класификация на зъбците.
    
         И хем е  нова, хем всичко си става както преди. Защото твърде много възвишени и меки са ръждясали, а когато една идея има твърде много последователи, тя става лоша и скрибуцаща. 
          Човекът с часовника почуква по циферблата му, обвинява го за пропуснатите възможности. 
           Аз и животът наблюдаваме - винаги е интересно да наблюдаваш как човек си избира нов часовник.
           В стаята влиза някой, аз съм парализиран и не помръдвам - кой е, не зная. Решавам - пак онази.
          Само очите ми се въртят лудо в орбитите си и обхващам малко- малко от стаята . 
          Поглеждам за часа - часовникът на стената обаче е спрял. 
          Влезлият се приближава, така чувам, и маха покривалото от безкрилото ми тяло. 
          Това е друг, тази е друга.
           - Зара! - въодушевлението стопля крайниците ми. 
           Зара! Зара!
           Скачам на крака и я прегръщам - всеки ден я обичах и зовях.
           Аз целувам ръката ѝ, тя целува врата ми; целувам нозете ѝ, целува челото ми, целувам крилата ѝ, целува сърцето ми. 
          - Аз се отвратих да ти говоря насън.
          И аз, Зара, и аз се отварих, от всичко се отвратих, не ми говори насън повече никога, Зара, слушай ме вместо това и вместо всичко друго наяве. 
          Но преди това и , 


да, именно,


и преди всичко друго - 


едно последно изпитание. 


         Да убивам въжеиграчите си на лист хартия имам право единствено ако аз самият съм пó въжеиграч от тях.
        Въжето е опнато - началото му са крилата на Зара. Край аз не виждам, въжеиграчът е лош въжеиграч, ако знае края на предопределението си. 
       Качвам се и завъжеигравам.
       Но поспри, лудост!
       Зара, аз без теб се страхувам ! Хвани ме, Зара, хвани ме за ръка и - нека двамата - как ще ме слушаш наяве, ако съм далеч? 
       Зара хваща ръката ми. Завъжеиграваме. Една стъпка, две стъпки, тик- так, скрибуц и меко падане, ръжда и новост. 
      Потна трескава кърпа, един зъбат народ от мравки, една сестра, омразна, една империя и една стрелка и над всичко това - 


            една...

четвъртък, 17 май 2012 г.

Любовта персонализира всичко, което обича...

не можеш да обичаш една идея, без да я персонализираш


( реверанс към мис Ентелехия )



- За вас не знам - започна Сериозният, - но аз тоя Париж не мога да го почувствам. Виж, с Китай, там беше друга работа, в Китай има респект.

- Абе върви по дяволите с твоя респект! - наежи се Безличният, ей така, изведнъж. Останалите от групата впиха в него невярващите си очи - рядко се случваше Безличният да каже нещо и никога - да вземе отношение. Безличният се стресна от тази новопопулярност и наведе глава смутен. Сетне изхриптя оправдателно: - Аз... доста ми харесва Париж на мен.

Останалите от групата запуфтяха. Те и не бяха очаквали на Безличния, който беше така мълчалив, така с всичко съгласен и така от всичко впечатлителен, да не му хареса Париж. Но те бяха пътували и знаеха - те знаеха и им беше ясна истината.

- Град на разврата! 

- Помпозна цвъчка!

- Черга за туристически обективи!

Безличният ги изгледа. Искаше да го изкрещи и да изригне. Вместо това склони още повече глава. А тази глава трескаво повтаряше: „Нощ! Нощ! Да дойде нощта по- скоро.“

Безличният обичаше Париж и това беше неговата тайна. Но всъщност нещата бяха малко пó инакви - в действителност Париж обичаше Безличния. Винаги и всякога, града обича жителите си. А който те обича с такава гигантска и историческа любов, няма начин да не разтопи каменното ти сърце до споделеност. И тук никакъв мистицизъм не вкарвам, дали градът е жив или не, е без значение- той те обича чрез нещата, които правиш за него. Булевардът е човешки, кулата е човешка ( на вашето внимание! Тя дори носи името на човек!), църквите са човешки. Само пръстта е градска, но тя е дотолкова незначителна за цялостния облик на града, че излиза, че самият облик на града всъщност е човешки. Излиза, че човек обича себе си, задето е съградил своя град ( кой град? - въпрос за любознателните). И това е най- егоистичната и смехотворна любов, но и най- истинската, защото човек сам твори обекта на любовта си и избира в какво да се влюби. 

Безличният обичаше Париж. Всяка вечер той се измъкваше от хотела, шмугваше се през рецепцията и забаламосваше охраната. Охранителят впрочем не го знаеше като Безличния - наричаше го Откачения. Което, при по- парижка интерпретация на нещата, е точно противоположното на безличност. 

Измъкваше се и - вървеше. С Париж под ръка. Да ви описвам маршрута им отказвам. Ще ми трябва твърде голяма карта с много отметки по нея. Картата на съзвездието Париж/

Но да ви разкрия една тайна няма как да се сдържа - Безличният се разхождаше с Париж под ръка по небето на Париж.

Нощта дойде, последната нощ на групата в Града. 

Безличният се промъкна и измъкна. На охраната каза само: 

- Небето е безкрайно и еднакво. Но небето на Париж ние го правим пó инакво.

Охраната го пусна - какво да го прави? - и се подсмихна състрадателно подир Откачения. 

 – Виж! Виж! - говореше Безличният на Париж. - От тук се вижда кулата! На Ефел кулата, най- долу, там! Виждаш ли я? Как красиво отразява усмивката ти тази кула!

А Париж мълчеше. Безличният се засмя на мълчанието и погали любимия подканващо.

- Знаеш ли, да мълчиш... то е по- мъдро, отколкото да говориш, в нашата любов. Поне не си фалшив и не ме мамиш. Ако разтълкувам мълчанието ти погрешно, аз ще съм погрешният, не ти. 

И Париж продължаваше да мълчи. 

- Моята мечта знаеш ли каква е? - очите на Безличния се напълниха със сълзи. - Да сме винаги заедно. Е, пък... куца мечта, аз това си го знам... защото всичко все някога омръзва, нали знаеш... Но по- добре да си доскучеем и омръзнем взаимно, отколкото да не сме се насладили един на друг изцяло, как го мислиш?

А Париж продължаваше да мълчи. На Безличния му се стори - укорително.

- Без нападки, ти пък!... То е в човешката природа, да му омръзва и да омръзва. Ако ми беше във властта, това едно нещо бих премахнал. Да ми беше във властта и да го премахнех, дефиницията за общото ни щастие щеше да бъде по- друга.

Париж мълчеше. Безличният изведнъж се ядоса:

- Абе погледни се само, чувай се!... Чуй ме - как ти говоря - с нежност. Ти си ми твърде труден. Понякога... понякога дори си мисля - ти ме мразиш.

Това беше стар трик на влюбените, разбира се. Просто проверка.

А Париж мълчеше, но сега - реши Безличният - нежно. И му стана приветливо- развълнувано. 
А когато на Безличния му стане приветливо- развълнувано, той решава да показва радостта си чрез садистична грубост:

- Е - слънцето и - толкоз! Последното слънце, което изгрява до нас. Знаеш ли, и слънцето дори е различно, когато изгрява от теб. Ах, аз го мразя, това слънце, ревнувам те от него! Но да не те обичах толкова много, теб... Но толкоз! Стига! Край! Сбогом и лека нощ, любими, аз те напускам завинаги!

Безличният се пързулна в жесток инат по небето и не погледна вече назад. 

И тогава - Париж разпери с разкаяние ръце, прихвана Безличния и го понесе по сутрешното си небе. 

- Остани! Остани!

Безличният трепна трогнат, но продължи да се съпротивлява в ръцете на любимия. 

- Ние ще бъдем едно! Който е едно, той не омръзва! Ние не ще си омръзнем!

Безличният беше доверчив, Безличният започна да вярва в думите на Париж. Безличният отвори ръце за прегръдка.

Тогава Париж го пусна. Големата любов изисква ( както и големите идеи) мъничко коварство от страната на влюбения - тя се стреми да направи от чувствата вечност, ако и не винаги това да означава всеобща веселост.

Страшно е да падаш от небето на Париж. Няколко любопитковци сочеха Безличния.

Сена се разтвори за сетна прегръдка и погълна влюбения - вече не Безличния, не и Откачения. Само - Безименния. Който избира саможертвата в името на любовта... по- право - в името на идеята за любов, рискува да остане безименен, рискува да стане част от цялото. Но булевардът е човешки и сградите са човешки и всичко в обичащия град е съградено от пожертвали се хора в името на идея.

Идеята - способността на един град да  обича.

А Безименният беше Сена.