чик - чиpик, nom! ^^^

събота, 10 март 2012 г.

Важно е безродието тук, най- вече...

Flvctvat nec mergitvr. ( Люлее се, но не потъва. )
Девизът на Париж



Сега се сетих! Отивам да прескоча оградата! Трябва да прескоча оградата...
   И така. До нея съм, тази нищо неподозираща и мръсна ограда ( кой ли пък я е измърсил чак толкова?) и започвам да я оглеждам. Да е висока, не е висока, направо си е една ниска безопасна ограда, създадена за прескачане, нахлуване, възсядане и въобще - престъпни и натрапчиви мисли. Просто чакам подходящия момент, в който действията ми - да прескоча оградата и след това да се върна в сегашната си позиция- няма да са странни. Кога? Когато. Не трябва да има хора. Да няма преценяващи зяпачи. От онези, които ще те гледат, ще те гледат, после отсъждат - от позицията си на странични наблюдатели- този и този са откачени, например, и така те осъждат. Ако никой не ме види и никой не ме прецени, аз не съществувам. Мисъл злокобна без съмнение, но веднага превръща престъплението ми в нищожно. Няма ли свидетели- няма престъпление.
   Моментът, в който действията ми няма да са странни, е моментът, в който няма да има човек, който да приеме действията ми за странни. Моментът настъпва.
   Прехвърлям първо раницата си, захапвам тънката книжка, която държа, за да са ръцете ми свободни, и с две ловки движения прескачам оградата. Оглеждам се, пускам си една победоносна усмивка (но всъщност няма кой да ме види, че се усмихвам, затова вероятно и не се усмихвам) и прескачам отново. 
   Вече, на безопасната,  в ъ н ш н а т а   страна на оградата, долавям слаб шум от стъпки. Стъпващият, така пресмятам, явно е все още далеч, затова имам време да подготвя алибито си. Сядам на разпръснатите листа на земята - моят спасителен килим- и отварям книгата на произволна страница. Чета:
„... От всичко написано, най- много обичам написаното с кръв. Пиши с...“
   - Яаа, какво четеш?
   Вдигам глава с вида на човек, изпаднал в своеобразен литературен транс; хипнотизиран от думи, които са се редили пред очите му от, да кажем, вече часове. Стъпващият съдник -натрапник - някакъв дрипльо с колело на гръб- стои пред мен и се усмихва беззъбо. За момент обмислям идеята да му видя мъжеца през зеещата паст. Шантава мисъл. Вместо това затварям книгата, първо отбелязвайки си на коя страница съм, и му показвам заглавието.
   -Ницше малко. - отвръщам и изчерпвам темата. Гордостта ми е победила, мисля си, беззъбото невежество.
   Усмивката обаче се уголемява толкова, че разкрива няколко оцелели от кариесния геноцид зъба.
   - Ооо, философия!
   Усмихвам се стеснително-любезно. Навлек с навлека му.
   - Ти падаш ли си по тези неща, по тезии... - млъква за кратко. А аз щедро прибавям към усмивката си и въпросителен поглед. Изобщо, днес не ми е ден. - ...по тези - философии?
   Философии. Смешно ми става, ама не съм, да кажете, някоя гад. Изпълвам се със съчувствие към самотния нещастник. Какво да ги правя такива?
   - Ами предполагам - свивам рамене в отговор.- Когато имам изгода.
   Сега вече Зъбатко се разсмива. ( „Зъбатко“ впрочем не е грубо, особено за човек без зъби. „Зъбатко“ ми харесва. „Зъбатко“ е нежно. „Зъбатко“ изкривява действителността и образува няколко нетленни зъба на мястото на зиналата паст) Малко да се наведа напред... още малко... О, да! Успях! Видях му мъжеца! Поредната изпълнена мисия! Усмихвам се- пак победоносно, но свивам устни в същия миг - защо да споделям победата си с чужденци? 
   Зъбатко казва:
   - Има една такава книга. „Златният храм“. Прочети я да видиш каква философия има там.    Гадна. Гадна философия.
   Кимам му.
  - Дообре, - казвам.
   Зъбатко е доволен, решава, че си е свършил работата, и се отдалечава с колелото на гръб.       Продължава обаче да си мърмори под носа, нашият човек: „ Гадна философия; гадна, та гадна...“ Проследявам го с крайчеца на окото си, без да го поглеждам. 
   „Откаченяк!“ - мисля си, донякъде с порочна нежност. 
   Чета:
„... с кръв, и ще проумееш, че кръвта е дух.“
***
   Сега е точният момент да ви споделя - аз имам една малко нещо болест. Току ми хрумва някоя хрумка и не ме оставя на мира, докато не я осъществя. Някой път дори я забравям, но тя не се забравя сама - остава да тлее, боцка до момента, в който не се сетя за нея и не я изпълня. Изпълня, защото това е моя мисия. Изпълня ли си мисията, един товар се разтоварва от плещите ми. Облекчение, с което нищо не се подобрява, просто намалявам вътрешното си потене, но не го спирам съвсем, защото в мен има толкова заглождени мисии, че надхвърлят числото безброй. Ето например, онази ограда, тя не беше нищо повече от една неосъществена мечта на миналото, едно разочарование от детските ми години. Хората се завързват сами с грозните си ламтежи, мен ме завързват тези ми случайни хрумвания. Не казвам, че ми харесва. Не казвам и че не ми харесва. Просто го правя, защото избор няма. Алтернативата е да се замоизям отвътре, ама това не е избор, а антиизбор. Никой не би избрал подобно нещо, което изключва опцията да е сред а, бе, це-тата на един екзистенциален тест. 
   А хрумките - те са досадни, повечето. Но пък - колоритни. Криволичат между стъпване по средата на уличните плочки, минават през булеварда на взирането в телевизионния екран, докато някой не изрече предварително набила се в главата ми дума, спускат се по склона на отчаяното, печално-снобарско самонараняване ( да си гледаш ръцете, докато най-накрая намериш смелост да боднеш до кръв палеца си с карфица, то не е осъзнато смело самонараняване. То е нещо смешно пилешко.)... И така, докато не спра пред вратата на безкрайните думи, които винаги проверявам в речника при колебание.
   Това странстване по картата на дребните ми приумици е донякъде тъжно, защото нямам крайна цел, дестинация. Който няма цел, той е тъжен. Или не - заблуден. Изгубил е пътя и затова няма дестинация. Моят път е изгубен и аз не зная къде трябва да съм, затова се шляя навсякъде - за всеки случай. Ей, богу, няма ли да стигна с това шляене до някое място поне малко полезно?
***
   След като се връщам да докосна един стълб и се преструвам, че търся нещо изпуснато - защото някакви случайни зяпачи са вдигнали въпросително не само пренеподдържаните си вежди, но и съдийските си чукчета,- се прибирам вкъщи, качвайки се през стъпало. 


   Имам чудесна колекция от растения у дома си! През вечерите, когато се строполявам на пода от изтощително мисионерско танцуване или от хрумнали ми лицеви опори ( които на всичкото отгоре не правя като хората), се взирам в някое от растенията и ги галя. За целта винаги избирам такива с големи листа - те са най- прекрасни за галене! Тези цветя, те са толкова нежни и тъжни, че постоянно мълчат. Понякога имам чувството, че говорят, обаче изведнъж се сепвам и осъзнавам, че всъщност аз си говоря. Малко нещо си забравям гласа, от време на време. 
   Стоя си значи и си галя растенията, милвам ги. Обичам ги, толкова много. Те са най- непредизвикателните същества на този свят - те не искат да ме изтощят до смърт с безсмислени мисии, както си се изтощавам аз и както - обобщено- всички останали ме изтощават. Като ги милвам, аз се отдалечавам от собственото си съзнание. Странно е някак, то се възбужда и ме подканва към действие при всички възможни да изсмуче жизнените ми сокове случаи, но пред спокойната гордост на едно растение, то капитулира. Сякаш животът на един цвят,в който съществуването ( безстрастно и безразлично към всичко ) само по себе си е най- висша ценност, е една страховита критика на моето мисионерско безсмислие.
   Но не е ли критика то и към целия свят?
   Впрочем, тези неща си ги мисля по- късно, докато съм в компанията на растенията, всичко е само бездумна емоция. 
   Сега съм самата нежност. 
   Обичам цветята.
   Трансът е разрушен от мисълта как ми е омръзнало щастието. Целувам мълчаливия си приятел за сбогом и се изправям. Бум, тряс и хоп! Шкафът пред мен замоли за пренареждане.
   - Добре бе, нещастник, с такава подредба ще те подредя, че сам няма да се познаеш след това.
***
   -Гледай! Там бе, тъпак, на три часа! Виж я тая как ходи и чете! Машина, човече, картечница!
   - Абе, умник, това е момче.
  - 'Ми как така момче с пола бе, шушумиго?
   - Ами брадата му, бе?!...
   Да слушам присъди, чета и вървя едновременно е някак лоша идея. Това беше една от онези враждебни хрумки, тях ги мразя най- много! Падам и коляното ми засмъдява. Притискам пръст към чорапогащника и опитвам вкуса му - няма кръв, само кал като че ли. Как само ме подредиха тези присъди! Момиче ли съм, момче ли съм - този въпрос беше новото обвинение, но - при липса на адвокат- защитник ( впрочем, той при мен липсва винаги) не може да има каквото и да било пледиране и следователно никакво единодушно решение в полза на което и да е от двете. Затова въпросът ще остане неразгадан. И аз не мога да го разгадая - та нима аз го зная това - момиче ли съм, момче ли съм, щом другите не могат да го разберат? Не.
   Постоявам малко на земята, докато болката поотмине, но тя никога не отминава толкова бързо, затова се изтупвам, изправям се и продължавам по пътя си, този път без закачливи намигания към Наполеон.
***
   Отивам на среща с приятел. Да бъдеш мисионер, но да си поддържаш и приятелствата, това е разумно и симпатично.
   - Олеле, кой те е подредил така? - това е приятелят.
   -Ммм? - това съм аз.
   - Чакай, чакай... кърпичка нямаш ли? Или дай, със салфетката. Я ѝ плювни малко, да.
   - Какво, бе?
   - Засъхнало нещо имаш по цялата уста, стой мирно! Майчице, ама то е кръв! Да не те е бил някой, сериозно?
   Извръщам се и облизвам устни. Да му се обяснявам сега - няма да му се обяснявам. Пък и като че ли е нещо, което се разбира лесно.
   - Карай, бе, карай. Нищо ми няма. - Лъжа. - Прехапано е сигурно. - Достатъчна истина. - И как си ти иначе?
   - Пита ме това вече. Но - добре съм аз... Всъщност... имам малко проблеми вкъщи, всъщност...
   - Аа. Хубаво, хубаво. - стоя си и се чудя колко ли продължават по принцип срещите с приятели. - Абе, знаеш ли я оная история за пилето, дето влязах във фонтана?
   - Спрях да ги броя колко пъти съм я чувал вече. Дето гларусите не били защитен вид и никой друг не искал да му помогне. Да бе, да. Доста тъпа постъпка като цяло... Ъм... Я кажи, а около теб нещо ново напоследък,  и н т е р е с н о ?  -обичам как езикът има свойството да реже - реже въздуха, реже мълчанието, реже чувствата. Хич не обичам обаче да ме реже мен.
   - Абе не, нищо особено... Хм. А как си ти иначе?
***
   Въртя се със затворени очи, докато земята не ме повали върху си. Падам, лошо ми е, сега земята се върти около ми. Хващам се безпомощно за една саксия, докато пластовете на пода се разместват пред очите ми. Чудя се дали в момента наистина ми се вие свят или за пръв път виждам нещата ясно и земята по принцип се мята като неопитомен жребец пред нас, но ние сме се научили твърде добре да я яздим. Просто сега отдалечаването ми от действителността е до такава степен престъпно, че не си спомням и как да яздя.
   Подът спира да бушува, морето от килими и легла се успокоява и светът не ми се вие вече.
   - Закуска! - оповестявам тържествено и поливам цветята си, всяко едно с различно движение; и дърпам щорите, за да влезе слънцето в стаята. После им попявам малко и това е всичко. Яхвам Земята отново.
***
   Чета си. Нелоши книги, сами по себе си, но твърде неискрени, веднъж щом надникнеш в душата на авторите им. Впрочем, аз гледам да не им надниквам никъде на авторите, не искам да им се меся, още повече, че те малко обичат да се ровиш в главите им, гадно им е, че някой наистина може да ги разбере що за птици са. Аз, понеже не желая на никого да му е гадно, гледам да не обръщам внимание на смисъла от прочетеното. А и книгите са една от онези мисии, времевите - в които изпълнението на една хрумка се ограничава от определен интервал от време. Тези хрумки са ми най- нелюбими - защото минават твърде бързо и след това ми е мъчно, че са си заминали, изпълнени.
   И така - местя поглед по редовете, бързо нижа думите една след друга, без да ме интересуват особено изреченията. Така си отмъщавам на глупавите мисии. Защото думите, които играят пред очите ми, те са еднакви. Мярвам някъде „учуден“, след две страници и три числа ( защото ограждам и номерата на страниците) виждам „огледало“. После - „докосване“, „любов“, „чаша“. Думи активни, често срещани. Но...
   Имах една хрумка, да извадя от две произволни книги всички думи в тях. И представете си изненадата ми - и в двете книги думите бяха едни и същи! В едната обаче беше употребена думата „шум“, която отсъстваше от втората. Във втората пък имаше „клоун“ - за разнообразие. И все пак колко различни бяха тези книги и колко мъчно беше да се сравняват те по умност! Да разбера как нещо може да бъде толкова еднакво и толкова нееднакно едновременно, е нещо, което ми е непосилно. Съзнанието ми никога не би ми заповядало да изпълня мисия от този род.
   Стигам до последното изречение - „Всичко беше наред.“ и затварям книгата. Време е да отида до библиотеката, хрумва ми.
***
   Лавиците са напълнени от книги и блестящи от чистота. Прахът и изобщо мръсотията са най- големите врагове на една библиотека - едно на ръка заради педантичността на библиотекарите ( че кой не би се превърнал в проклет педант, ако му се налагаше да стои затворен сред чужди еднакви думи по цял ден?), прахта показва незаинтересованост, застоялост на една книга и оттам - непопулярност на самата библиотека.
   Отивам до „Б“ на рафта с руска литература и взимам напосоки една книга. Чета ѝ отпред - Луи Арагон. И ме досмешава, на библиотекарите главно. Чисти лавици, мръсни ръце е тяхната работа. 
   Горните рафтове - тях никой не ги гледа, само те гледат всички от високо, високомерно някак.  На най- горния от най-горните рафтове: виждам една книга. Тя е някаква пó инаква, усещам го. Тя не гледа от високо,защото е с грозна и безлична корица. Ослепяла е от безцветност. Чета: Мишима - „Златният храм“.
........
   Шантава работа, ама я нося сега под мишница и вървя на пръсти по улицата. С тази ще е различно, мисля си, на тази ще ѝ извлека целия смисъл, ще я изоблича цялата, ще я изглозгам... Това дори не е хрумка, а обещание.
   Препъвам се и падам. Мисля си: пак не успях да оседлая Земята като хората, но за своя изненада виждам, че и хората не са я оседлали този път - повечето лежат в нелепи пози, други се превиват и крият главите си с ръце. Не е от шпорите, Земята просто е подивяла, галопира свободно, мисля си.
   - Идва краят! - крещи един умел ездач, който е успял да запази равновесие и бяга, олюлявайки се и размятквайки ръце.  
   Него пръв го погълна Земята.
    Ужасът се отприщва и после... се заприщва отново. Земните пластове се връщат на същото място, след като Земята се е заситила от това самоинициативно жертвоприношение, и с едно последно оригване всичко си става пак нормално. Само че е тихо, много тихо, сякаш всички се боят с проронването и на една дума да не се начене нова лавина от стихии. Глупави хора.
   А това беше земетресение, не картина от апокалипсиса. Затова животът отново е възседнат и подкаран, само няколко смачкани човечета остават на мястото си, готови да говорят живописно и цветущо за току- що случилото им се на всеки, който иска да ги слуша. 
   Аз се упътвам към вкъщи: за да чета. По пътя пред очите ми се откриват още по- призрачни картини - докато ние бяхме попаднали явно на пони, хората две пресечки по-нагоре бяха атакувани от мустанг. Аз изобщо се намирам на непознато място - всичко е тихо и само тъпо протегнатите ръце на плачещите хора към най- различни празнини подсказваше, че там някога е имало сгради, хора или сгради и хора. Цялата земя е напукана и някога сигурно би ми напомнила на суха пръст, сега обаче ми прилича повече на бездната на моя Зъбатко. Какво ли прави той сега, мисля си. Ако е имал късмет, пак си мисля, глътнала го е Земята.
   Стигам до дома си. Краката ми ме завежат сами до него (в противен случай, ако разчитах на разума и очите си да ме отведат до мястото, където живея, навярно щях да  подмина и изобщо нямаше да го позная - това Нищо,в което се беше превърнал!). Просто много тухли, наредени насред други тухли, и един огромен сърдито стиснат земен процеп под тухлите, сякаш земята отказва да поеме поредната си порция и е готова да се муси до отмъщение на всички игрички от типа на „Лети самолетче...“ . 
   Оглеждам се за някое оцеляло цвете, за да може да ми стане поне малко тъжно. Да видя листо, безвъзвратно заклещено под тежестта на срутила се стена, както след земетресения човешките крайници стърчат неестествено изпод тежестите. Подобно нещо за мен ще бъде облекчение, ще почувствам, че имам способността изпитвам адекватно емоционално моментите. Но не виждам нищо печално, нито едно листенце, нито една саксийка дори, няма нищо печално в няколко срутени сгради и няколко гладни планети. Това, кой знае защо, ме натъжава. 
   След малко се сепвам и, противно на всичко, става ми весело. Цветята ги няма, мисля си, защото вече са се пренесли. Цветята ми са в рая, така си мисля. Хубаво ми е, щастие и бодежи на въодушевление се боричкат в мен. Мисля си със злорадство: „Интересно какви ли са присъдите на съдиите сега, а? Как ли оценяват пораженията си, а? Дали пък няма да вземат да накажат земята, да я екзекутират законно?“ Отговор, макар и не на въпросите, които си задавам ( то не е необходимо винаги...) последва:
   - Пак ще има, казват. Всеки момент, нови земетресения. Ама ги давали по- леки...
   Някакви си говорят. Обръщам се към тях:
   - Каквото е било, пак ще бъде. Каквото не е било, и то ще бъде...
   Гледат ме със съжаление, защото не разбират какво им казвам. Чудна работа. Хем не разбират, хем мен ме съжаляват.
***
   И без това не ми остава друго. Покатервам се на купчината тухли ( струва ми се за момент, че виждам някакво листенце, но отвръщам глава мигновено - това безспорно е натрапник, моите цветя са вече в рая, да... ), харесвам си мястото, възможно най- удобното. Отварям „Златният храм“ и я почвам- да я разнищвам и изстисквам. Моля ти се, казвам на книгата, поне недей да бъдеш поредната безсмислица...
   Чета и новите трусове почват. Чета и Земята се люлее. Тъй като седя, чувствам сякаш наистина опитомявам кобила. Чета и Земята се превива. Усмихвам се. Много добре, мила, давай, можеш и по- силно, давай, мила, ти или аз, мила, ти или аз.
***
   Останалите новобездомници се качват при мен. Спокойствието ми ги е вдъхновило, но съм на мнението , че истински вдъхновяващите неща вдъхновяват хората да правят единствено глупости. Както Джон Ленън, когото го гръмнаха. Спокойствието ми, победоносният ми танц с земята, примесен с четене на книга, преливаща от самоомраза, върху останките от някогашния ми дом ( ама моля ви се от сърце, представете си го само това!...) вдъхнови хората не за друго, ами за това да се качат горе при мен и да се хванат за ръце, пеейки си някакви песни, дето всички ги знаеха, та да могат всеки да се почувства част от цялото. Домът ми може и да не съществува вече, но това не променя факта, че в него се натрапват неканени гости. Странна работа. 
   След като ми хрумва да изпея няколко песни с тях и се нареждам сред любимците на тълпата, навярно защото пея доста вярно, се отмествам най- вдясно. За да може хем да съм част от веселбата и да държа една ръка, хем да прелиствам „Златния храм“ с другата. Останали са ми само още няколко странички.

   Чета, пея, държа една трепереща ръка и боря Земята. Мисля си - ако ги прочета сега, тея четиридесетина страници, наведнъж, без да се разсейвам и без да се губя къде съм сред редовете (и преди да умра, имам предвид), аз ще победя. Ще я победя, Земята. 
   Съсредоточавам се в страниците. Мисията си я бива.
   Чувам някъде в далечината:
   - Ако я изпия тая бутилка наведнъж, ще оцелея!
   В друга далечина:
   - Ако оцелея, ще церпя всичките тука едно ирландско!
   Сега обаче това са думи, които се редят около слуха ми, без да правят връзка, както по- рано думите в книгите не правеха. Само им се усмихвам на тези откъслечни звукове и ми е жал за хората. Представям си, без да откъсвам поглед от книгата, Камю и Бейкън в ада. Те ни наблюдават, редуват се на една бутилка като нас и се споглеждат. После поклащат глава и отсъждат: „Това е АБСУРДНО!“
   Ако оцелея само аз, ще живея или няма да живея, след като няма да има кой да го отсъди?
   Земята се разтваря. Някои губят равновесие и падат с писъци в бездната от пръст и кал. Нямам време да се чудя от каква смърт умират, смъртите им ми са скучни. Аз се държа за книгата като за юздечка и лъкатушя из думите. С крайчеца на окото си виждам две гигантски дупки в земята, малко по- различни от всичко досега.В тях познавам очите на Зъбатко. ..
   Ей сега ще умрем всички, мисля си. 
   Стигам до последното изречение от „Златния храм“: „Ще живея, помислих си.“

Няма коментари: