чик - чиpик, nom! ^^^

петък, 1 юли 2011 г.

Донякъде автобиографично, донякъде апокалиптично, но като цяло - без заглавие.

В духа на предходната ми публикация. И все пак, и все пак...


У човек има естествен инстинкт към смъртта.
***
Тя, вечната Тя - младата, всемъдрата - изпадна в несвяст. Загуби съзнание - така се нарича, но това са само трезвите думи - Тя всъщност беше в съзнание през цялото време, осъзнаваше какво се случва с Нея и около Нея. Но не искаше да се изправи - нямаше желанието. Возеше се в онази кола, особената кола, и виждаше светлината. Така беше най- лесно.
Чуваше единствено неясното, далечното „Детето ми!Детето ми!“ - земната ѝ майка стенеше за така ненужния никому живот, който Тя беше на път да изостави. А Тя пътуваше в Колата и нямаше време за вечен живот.
Желанието и дълга са две коренно различни неща обаче. Каза:
- Мамо!
И отвори очи.
Преди време беше написала предсмъртно писмо за майка си -в случай, че умре преди нея, да опише за последно с метафори и чрез игри на думи колко много я обича, . В писмото се казваше, че Тя, Дъщеря, без колебание ще забави привилегията си за заслужено прераждане - с миг или вечност, защото времето е хем лично, хем човешко, хем нежелано, -за да може да наблюдава Майка през живота, да бди над нея; за да бъде Вечното дете, което няма да остави Майка сама и няма да позволи сълза от неизбежната майчина тленност да потече, да се стече от бузата и да се влее в морето от тъга. Тъгата на този земя е твърде много и точно тази сълза би могла да бъде причина реката на общата мъка да прелее - а вечната Тя не можеше да допусне това.
- Мамо! Мамо! - извика вечната тя, отваряйки очи. Младежкият героизъм обаче е зелен героизъм - ненавременен героизъм.
Местата се смениха, което само по себе си води до много неща. До вид принципна справедливост, до вид чувство за вина и до вид погнуса от наскоро извоювания живот.
Майка бе умряла от скръб при вида на гърчещото се конвулсивно тяло - бе се удавила в смесената струйка кръв и пяна, които се подаваха от едното ъгълче на детската уста. Майка държеше в ръце съвземащата се Дъщеря и Майка беше мъртва.
От там нататък - нищо. Вечната Тя се почувства тленна. Намрази света за начина, по който е устроен, намрази и гносиса, задето бе така труден за поддържане в ръцете на едно младо момиче.
Последва погребението. Погребението беше... впрочем, нима има значение? Всичко беше тъжно и греховно.
Универсалното решение на тъгата е да вплетеш в живота си един порок, докато всъщност не се окаже, че животът ти е крехката паяжинка, която е вплетена в порока, а не обратно. Странно нещо - вечната Тя някога искаше да събаря кулите на погрешността, да срива фалшивите и мними кумири. А сега самата тя бе попаднала под влиянието на кумир, който не би могъл да бъде съборен - защото изграждането му се състои от копаене надолу, което го прави по- лесен за влизане и по- труден за излизане.
И все пак - какво е порокът, ако не временност? За вечната Тя това беше просто едно стъпало, неизбежен период от време, който по необходимост от гледна точка на безкрая завършваше с всемирно доскучаване. Що е то всемирно доскучаване? - Това е оправданото отегчение от приемането на чуждата истина за своя.
Вечната Тя се освободи от преследването на чужди истини и мечти, макар и това да ѝ отне известно време - онова, личното, човешкото и нежеланото, - и си изобрети сама свои. Те бяха едни такива, по- особени. И, ако и тези мечти да не бяха все още изцяло формирани в съзнанието ѝ, нямаше съмнение, че това щяха да бъдат най- истинските мечти, защото те щяха да излекуват сърцето ѝ от къркорещата мъка.
Първият етап от мечтането ѝ се състоеше в това да се откаже от всички свои мечти и да прегърне безсмислието на живота.
***
Тя ходеше на гроба на Майка всеки ден и му говореше ( на гроба именно! Иначе би било твърде тъжно да е другояче.) . За да минават дните ѝ без мечти, но не и безцелно, тя бе решила при всяко ново посещение да споделя на камъка - събеседник своите дневни прозрения, проникновени изводи, които в по- голямата си част представляваха мъдростта на вечността за живота. Което в едно гробище не е нищо повече от ненужен софизъм. Навярно единственото оправдание на вечната Тя за скверната ѝ постъпка - не знаеше, че Майка все пак може да я чуе.
Веднъж диалогът между вечност и камък беше такъв:
- Да даваш пари на просещите, Мамо, то е като да помагаш на себе си. Та нима би оползотворил сам по- добре парите си, отколкото би го направил някой друг? Аз смятам това за дръзко.
Друг път:
- Това, да те боли нещо, е полезно, Мамо. Започнеш ли да приемаш болката само като едно чувство и съсредоточиш ли се изцяло върху себе си, почти не усещаш отделните си части. Но означава ли това, че имаме право да правим това упражнение? Чудя се, не е ли съсредоточаването върху болката в пъти по- велико от отдалечаването от нея?
Така минаваха дните на вечната Тя, в една теоритична канцеларщина.
- Чудя се, ако можехме да съществуваме, без да се храним, колко от нас биха го правили? Чувствам, Мамо, че не е храната това, от което човек се нуждае, ами групово ядене. Сякаш ни е страх, Мамо, да останем насаме с храносмилателния си тракт.
В този ден обаче, в този миг, нов събеседник, но не непременно пó човек от камъка, отговори на вечната Нея:
- Кой знае, алтернативата да останеш сам със себе си по принцип има навярно още по- малко привърженици.
Вечността подскочи, а с нея и вечната Тя.
Разсъждението - сякаш, и упрек? - не беше рожба на свръхсетивен притежател - зад Нея действително се изправи някой тленен. Млада жена, явно също тъгуваща и кървяща отвътре, а защо не и също разговаряща с гробове. Като Нея.
Вечната се изправи.
- Вариации от всякакъв тип на думите ми са позволени, да.
Разбира се, това беше недоволен, раздразнителен, троснат отговор. Дори Вечността има право на настроения. Никой досега не бе прекъсвал самотните ѝ диалози с черния камък и тя почувства сегашната намеса като гробищна революция срещу импровизираните сентенции, които тя често съчиняваше.
Революцията в този случай, каза си Вечната, е убийство на моята самота.
И дори не осъзнаваше колко е права всъщност...
... Вечност и Смърт се гледаха с неприязън, вкопчени в битка за едно студено разлагащо се тяло, заобиколено от пръст. Това обаче не беше поредният бездомен труп с душа, опътила се към Чистилището, това беше Нейната Майка.
И тогава Смъртта отстъпи преди тъгата на Вечността. Тъгата, няма спор, е лекарство, сладко- горчиво, самовглъбяващо, но и изпълващо с надежда. Надеждата - мечта за разсейващи се облаци. Тъгата на Вечността обаче е едно константно страдание, което не съществува в реалния живот, но би могло да съществува, ако Смъртта не беше милостива.
Вечната Тя гледаше новодошлата млада жена- смутителка, докато тази смутителка тършуваше из войнишката си мешка в търсене на нещо. Накрая извади шишенце с бледозелена течност и го подаде на Нея.
- Страдание. Загуба. Отчаяние и омраза. Една капка въхру гроба ѝ е достатъчна - ще я върне сред живите.
По- скоро в интерес на неотменната мелодрама, колкото от желание и нужда, непознатата Смърт изчезна веднага щом вечната Тя пое шишенцето.
Последва колебание и отказ.
***
През същата вечер Вечната не спа, макар че безсънието при нея не беше нещо изтощително и нездравословно. Дори вечността понякога има нужда от почивка - но тази почивка за Нея беше животът.
Будуването - своеобразен източник на енергия в реда на горните мисли - беше изпълнено с емоции. А емоциите бушуваха и се мяткаха и като цяло - спореха.
„Да вярвам ли?“ ; „А да не вярвам ли?“ ; „Ще посмея ли?“ ; „А цената?“ ; „И после - какво? И след това - накъде? “
Най- накрая, щом затвори очи, се събуди - на гробището. Шишенцето, пълно - без съмнение- с магична смес, все още беше в нея - неупотребено, недокоснато дори, единствено съзерцавано. Отвори го, понечи да изсипе цялото му съдържание - да удави гроба с тъгата си и със справедливия си гняв - и тогава прозря. И се спря.
Гробът - този студен събеседник- очакваше дневната доза полемика - спор между твърденията на вечната Нея и многозначните му мълчания, които бяха и съгласие, и несъгласие, и досадно протакане и, най- сетне, свобода.
Някой друг също тръпнеше в очакване, някой друг се ослушваше, но не за поредното бездумна пустословие, а за барабаненето на капките от целебния елексир - Майка очакваше Дъщеря да вземе правилното решение. Нехаеше за неизбежната вечност - защото вечността е навсякъде и е всички.
И тогава от гърдите на Нея се изстръгна. Нещо. Нещото. Новата, поредната и последната истина, която беше монолог, защото камъкът вдъщност е глух за мъдрите слова, той попива само брътвежите и примлясква при всяко противоречие.
- Мамо? Мамо. Та аз... бих ли унищожила нещо съвършено, за да го направя красиво? Защото, разбираш, съвършеното не е непременно щастливо, нали? Нали, съвършенствот се състои в житейски уроци и горчилка - за да ни направи такива, каквито трябва да бъдем, то ни наказва. Е, ти би ли се намесила изкуствено, Мамо? Би ли променила хода на съвършения живот - животът такъв, какъвто е необходимо да бъде за теб - по изкуствен начин, само и само да усетиш удовлетворението от този живот? Защото...аз не бих, Майко, не бих.
Шишето беше отворено. Вечната Тя изсипа цялото съдържание.
Върху си.
***
Вече беше факт - вече беше жива, вече беше щастлива, остана загледана за кратко в гроба, но гореше от нетърпение да се махне от това помещение за износени черупки и да влезе в света. Защото имаше толкова много за вършене, толкова много мечти за преследване и навярно дори някои за осъществяване.
Вгледа се в останалата жива част от Майка - вгледа се в себе си, погали собствените си ръце с див копнеж, чувствайки приятен гъдел.
Майка гледаше как самата тя оживява отново, избърса няколко нетленни сълзи на радост - единствените нетленни сълзи -и премина отвъд. Горда.
И никоя Смърт никъде няма да разбере колко важно беше това, защото никоя Смърт не докосва вечното, никога.