чик - чиpик, nom! ^^^

четвъртък, 28 април 2011 г.

La vie en снимка.







Follow (your heart) my tumblr

По принцип съм против повечето социално мрежи. Най- вече защото промиват мозъци, оставете го настрана затъпяването. Друг път ще се спра на „силните на деня“, неосъзнатите позьори и модерните асоциални приумици на млади
я човек. Странно е как точно в този момент за проява на особена аскетичност се счита
отказа от определен сайт, че дори и компютър. Ама както и да е.
За тъмблър ( конкуренцията! ) ми е мисълта. Както се казваше, Modern art: if you can't do anything, you could always becomе an artist. Или нещо подобно. И незнайно защо хората са придобили убеждението, че изкуството има нещо общо с бездействието.
В настоящия си пост обаче съм решила да затъмня с естествения си блясък ( свободно тълкувание на тази изключителна глупост, която току- що написах ) всичките добри намерения на тъмблър и да пробвам по някакъв импровизиран начин да изразя себе си с всеобщите любими картинки. Ври, аде! И не за друго, ами защото днес сънувах нещо. Беше като пророчески сън, само че на обратно.
Айде, хвърлете ми една вода за късмет. Нека се представя:
Може да се каже, че всички истории започват със слънцето. И то винаги е символ на надежда. Както другарят Пратчет казваше : надеждата е страшно нещо, господа! В този ред на мисли, нека се (2!) представя:


Може и така да се каже. (: Но разбира се, не е болка за умиране. Все пак:
звучи достатъчно вдъхновяващо, струва ми се. Ако не за друго, то поне защото и тука се прокрадва надеждата, но в случая е само
зрънце.


Тук няма смисъл от коментар, казах вече, че съм имах пророчески сън ( ама на обратно ).










... and i'm about to buy myself a stairway to heaven...

- Защото трябва да ни е и малко тъжно. И не е като да не ви мисля доброто, само че:








Съжалявам за което.





Аз. Винаги. Поредната подценявана загуба на човечеството е това „вчера“ и фактът, че нищо не се променя от вчера за днес. А ако се промени, тогава вече бива означавано като събитие, етикетите „вчера“ и „днес“ отиват от дяволите още при центрофугирането. „Но, госпожице Сто Хелит, нали винаги Е СЕГА?“ Да оставим настрана фактът, че книгите все не стигат.

И така,
си е самата истина и истината в този случай е по- досадна, отколкото си мислите.






Последното изречение. А и няма как да е иначе, при положение, че:



Да.



- всеки си с малките си мечти все пак, моите са просто И намерения.....

...които понякога не се приемат с необходимата радушност от останалите.

Затова и най- голямото ми притеснение звучи така:
Но хората порастват, разбират разни неща и осъзнават, че дори това не е болка за умиране ( мани Киркегор!)
Странно само защо най- великите признания идват от мъртва наркоманизирана шансон певица. Има нещо общо с плаченето, такова ми е чувството.







Брой до три. Нека се представя:
Възможни са всякакви вариации и погрешни мнения. Позволете обаче и аз да реагирам със съответната несериозност на дебелашки шегички. Тип:



Все пак, аз само говоря разни неща. И виждам разни неща. Когато хората не ги виждат, може би по- разумно е да се присеснявам повече за тях, отколкото за себе си. Сещате се, въпросът за лудостта зависи от гледната точка и ако гледаш на света през нахлупените на главата си гащи, всичко ти се струва просто прекрасно:

Всъщност за the nature of me, ще позволите да възразя, но съм единственият човек, който би могъл да има отношение специално по този въпрос. Така че не
.
Защото:...
...
И това смятам за най- великата истина въобще.

И ако някой знае по въпроса с лудостта повече от мен, това Е Джак. but sometimes i feel like screaming:
Но истината е, че :





И дори понякога да е трудно,

а друг път, объркано ( не
двете ми противоположности, които по неволя са в едно тяло ме притесняват. Притеснява ме коя от тях бих избрала, ако бях
отраснала при по-различни условия ) :

И винаги се сещам за... впрочем, постой. Сещам се просто:

И не от чист инат.
Не от криворазбрано себелюбие.
Просто разликата между мен и другите
(освен, че себе си всъщност обичам)
е, че зная за какво да се бия.
А Страшния съд съм го виждала
много пъти, не е нещо,
което да ме уплаши.
Окей, няма тогава.
Пък и не е като да имам желание, така де:

Point taken.

Наместо това ще ви разкажа една история. В смисъл... нормална история си е. И не е по- скоро история, по- скоро предадени неща според моя пророчески поглед. Сиреч, как е било в действителност, а не като как изглежда. И това е защото аз съм виновна. Следва печална усмивка и встъпителни думи:

Да, пословично и умопомрачително е.
Като мечтането, само
че с една особена капризност.
Пък come what may!


and yet... i could rest my head
just knowing you were mine.
All mine.
Да.
Но има
проблеми и проблеми. Най-големият тепърва предстои.Звучи ей така:


Пропилени ритуали и пищящи девойки. Няма нищо по- лошо да виждаш, че всичко най- презряно ти се стоварва на твоята глава. И да мислиш, че си наказан, понеже си придобил едничкото си щастие
по нечестен път. Затова, колко
удобно, да го прекратиш изкуствено. Без да знаеш за:

Има някои неудобни хора. Ще ми се на мен пък понякога (също) да ми идваха удобни фрази за тях като
:
, след което пък да последва редовната шега, която да оправдае
усмивката ти (усмивката винаги предшества шегата, не обратно):

Защото
и аз съм едното, а Другият- другото. Кое какво е - храна за размисъл. Все пак, може би Другият е второто. Защото
най- вече.
10 неща.
Господинът, неосведомен
за истинския ад да не се ласкае
обаче - заслугата съвсем не е негова,
моя е.


Както повечето факти,
и фактът за неговата същност
не е кой знае какво пред способността
на някого да го разкрие:

Поредното разкритие. Разбира се
, не непременно конкуриращо по веселост
Ежко Бежко, но пък съм събрала вече
толкова разкрития, че чак изложба мога
да направя. Но доста често гледам да си отвличам вниманието от твърде важните неща. А най- лесно това става с курвалък. Не от обичайния обаче. За всичко си има както начин на Матьо Пищова, така и... нали. По- различен начин. И все пак, пайовете на въображението се състоят от:



Очаквания:

И реалност:
Шегички и тук са винаги
допустими,
дори препоръчителни:





Алгоритъмът е прост : тъга - омраза - примирение - раздразнение. Май е време цикълът да се затвори. Защото
В най- общия смисъл, както аз си
знам и мога. Така де, какво се
иска от мен?



Софросюне. Иначе казано - умереност. Една от слабите ми страни. Но май хващам по нещо с времето:
Следват признания. Не са особено страстни, не са особено дълбоки, то страстта трябва от вътре да се вади. Но просто са складирани миниатюрчета на моята липса на умереност, моите късчета от скъпоценности. Както виждате, богата съм като Сократ.















Майтап, бе. Ама какво да кажа? (Чарли.?)








Гледам „Кръстникът“ в момента и чух за някаква индивидуална вендета, или нещо такова. Харесва ми този израз, викам да му дам малко живот. След примирението, завъртаме цикъла.

Гняв, неприязън. Дали и у вас оставят толкова лош вкус в устата, колкото и у мен?




Когато почти стигнах до хранително отравяне с чувства, рекох си:

И после разбираш разни неща. Че всичко се върти и всичко винаги е същото. И че не може да бъде другояче, защото се харесваш такава, каквато си.






И няма кой да ни го изкрещи от театъра ( ама, в случай, че сте стигнали до тук в картинното ми откровение, има неща, далеч по важни ) :



И това беше, което сънувах. Невинността си.
Да ( оф божичкоколкопътищеказвамда?! ).
Може би ще имаме проблеми само с пътуването до там.





Окей, в края на краищата
наистина ще е най- разумно
да се ориентирам към приключване
на обстрелването
със сърчица.
И все пак...











: мълчание :
Но да не забравяме, че към всяко откровение трябва да има определени „привилегии“, до които до могат да се докоснат само прочелите цялото. Тези, които хитруват и го дават по диагоналната система - за тях то не се отнася. Истината е, че

И толкоз. Ще прощавате, но





.
Последна точка, да се разбира като послепис в скоби. : ( )