чик - чиpик, nom! ^^^

понеделник, 31 януари 2011 г.

старо, ама го изрових отнякъде, а и ми е personal favorite, така че:


Този чужд ми,противен мъж лежи до мен. Мразим ли се? Е,не се обичаме. Той е един опит, експеримент, изникнал от фантазията и дооформен от самоомразата ми тленен обект с измислена от мен самоличност. Дори не зная името му. Е,чак пък толкова... Но ние за едното име ли сме,най-сетне? В такъв случай - да,зная го. Зная и какво работи. На колко години е. Млад е, красив е и е съвсем изгубен в своята безнадеждност. А аз? Аз съм загадка, пъзел, енигма. Като лука съм,предполагам. Но,моля, от това да не се разбира, че заради мен обонянието на околните се вдига на бунт, нито пък от мен очите на тези хора започват да съзят - съвсем не! Съвсем не. Съвсем не... Старая се да ги радвам - с каквото мога,но не и с повече. Виждате ли? Значи не е нито заради миризмата, нито заради сълзите, убедихте ли се вече? Пластовете. Пластовете са това, което ме доближава до лука. Нужно е да бъда разкривана пласт по пласт и това е нужно именно за мен - да, нуждая се, нуждая се да изпитвам възторг от себе си и за себе си. Нуждая се от публика. Ето,те ме гледат с интерес, някои с истински интерес, интересен един такъв, други с интерес гледат хората, които ме гледат с интерес, трети намират за по-интересен носа,който сякаш моли да бъде изчовъркан докрай,но всички са се събрали около мен, готови да ме приветстват или освиркат, но не и да останат безучастни. Но не е ли ужасяващо, злокобно и плашещо,че след като всички пластове бъдат разкрити, накрая не остава нищо? Е,да,такава съм - пластове, пластове, пластове, а накрая след тях нито една ядка интересност дори, загуба на време. Разочарование за тълпата. Някои понечват дори да си поискат парите,но аз съм евтина,безплатна, няма какво да им върна. Чудя се... дали да не им се помоля? Имам нужда от публика. Нуждая се от това. И ето,започвам да ги викам, придумвам, „Елата, останете, съсредоточете се на хубавите пластове“, интересувайте се, интересувайте се, интересувайте се... Но на кого говоря? Никой не е останал. А на мен ми трябва публика, нуждая се...
Тази потна, кошмарна, космясала ръка - тя е моята публика сега. Той. Идва при мен и иска да му говоря. Аз пък не искам. Искам да се науча... искам да зная... искам да... добре, кажи си го - искам да се науча да съм добра любовница. А като всяко нещо на света, това може да го постигна и сама. А за какво ми е този ужасен, противен човек да лежи до мен, да е потен, кошмарен и космясал? О, той е моята публика! Все трябва да се започне от някъде... Минах през много етапи. Сякаш за всеки един от тях може да се напише цял роман с различно заглавие,където присъстват думи всякакви. Ето,нека ви дам пример. Започна се с „Понякога единственото, от което човек има нужда, е едно добро чукане.“ Ужасно е,нали? Ненавиждам го - що за безвкусица и грозотия?! Сега обаче поработих над себе си. Вижте ме, наистина съм поработила, дявол да го вземе, справих се! Оставих си романа без заглавие,не е ли гениално? О, чудесно - неловко мълчание, само това ми липсваше. Е,нека ви кажа, господинчовци, гениално си е, и още как! Не,че заглавие няма съвсем, то е... ето го, всъщност: всичко,което ми хрумва,докато правя любов, това е заглавието. Сами разбирате колко е трудно подобно нещо да бъде написано - защото всички тези писания, всички тези вяли и загубени размисли, се раждат след това. Но след това се намесват и остарели въпроси и жегвания на най-големия враг на човечеството - морала. Намесва се и погнусата. Намесва се и човека до теб - докато зрението ти е замъглено, съвсем не можеш да забележиш ръката му. Която е ужасна - потна, кошмарна, космясала. Заглавието след тези усещания е крайно недопустимо!
Какво недоразумение,казаха ми,че съм развратна! Не. Полигамията ми не е нищо повече от една особена любопитност. А и, най-сетне, самоомраза. Когато Бесът у теб започне да се мятка насам-натам, когато се почувстваш бясна на света,тогава... да, понякога единственото,от което човек има нужда, е едно добро чукане. О, ето! Чухте ли ме? Пак говоря грозотии. И може би сега си мислите,че не ценя секса? Че целият ми този брътвеж доказва едно инфантилно и недостойно поведение спрямо него и спрямо мен самата? Не познахте. Разтваряш се в другия. Разтваряш го в себе си. Усещаш как си обожавана,обожествявана за... за колко? За няколко минути? -Не,всъщност за частица от вечността. Докосвана си, а не мислише ли, че никога няма да бъдеш? Прознотата, която остава след пластовете,е една особена празнота - песимистична такава. И всеки един от пластовете се обелва, и нови пластове изникват,и старите отнове се вървръщат, и нищо никога не спира, и лукът все още не е засят, както се разбира накрая. И отново докосване. Държиш се смешно през цялото време, предполагаш. Усещаш вкуса му,но...ама, какъв беше вкусът му? Прокарваш език по врата му. Не можеш да се сетиш съвсем, но едва ли е толкова противен,колкото ще се окаже ръката му. Нищо не е толкова противно, колкото тази надвесена като сянка бъдеща ръка. Но ти сега не мислиш за нея, твърде заета си с плътското си щастие. Той прави нещо с теб. Какво ли прави? Не знаеш, държиш очите си затворени, дълбоко в себе си не си с него. Но дълбоко в теб има една празна липса на пластове, значи няма никакво значение. На повърхността ти сте вие - ти и този скучен, чужд мъж,чиято ръка те отвращава. Двамата се любите и ти се чудиш защо толкова ти харесва това - защото дори не ти е и хубаво. Интересно време за размисъл,а? Ужасно време за размисъл, всъщност. Всичко свърши, но за какво е цялата тази врява? Дори не е красиво... Обличам се и ръката ми говори. Иска да ме види пак. Странно желание за една ръка. В ръцете трябва да има нов вид мисловна система и някакъв непризнат,но работещ с пълна сила мозък. Ръката си е умален вид на тялото, предполагам. Защо иначе щяхме да изразяваме омразата си едни към други с показването на среден пръст? Ръката иска да ме види отново.

Слабо ме интересува, аз съм на следващия пласт.

2 коментара:

Stiff каза...

Не се приемам като жертва, но давам една жертва тук, каквото и да значи това. Харесва ми написаното, без напълно да го разбирам. Но това също не е важно. Разни други неща са по-важни.

Kiara Entelekheia каза...

Оу. Благодаря, Стифф. В смисъл... чест е. Голяма. (: И относно яснотата навярно си прав, хората рядко ми разбират писанията, явно трябва да поработя над себе си.